ОСМА ГЛАВА
Стоях на горещия перон в очакване да пристигне влака от Париж и се чувствувах напълно изтощен. Бях спал само около час. Разговорът, който бях чул снощи, не ми даваше мира.
Когато отидох във вилата, за да преместя Бруно, се стъписах от промяната в него. Изглеждаше толкова болен, че поисках да викна доктор Перели, но Лаура, която не ни остави и минута, насаме, не искаше и да чуе за това.
— Той съвсем откачи заради Валерия — рече нетърпеливо тя. — Моля те, не се меси в нещо, което не те засяга, Дейвид. Когато тя пристигне, ще се оправи.
— Казвам ти, че е болен!
— Стига си вдигал шум — ми отговори рязко. — Доктор Перели ще дойде на обяд. Тогава ще го види.
Погледът, който ми хвърли Бруно, докато го вдигах, ми подсказа, че той вярва на думите на Лаура за мен и с облекчение излязох от стаята му.
Сигурно е прекарал адска нощ, знаейки, че с нищо не може да спре Лаура от изпълнение на садистичния й план. Чудно как бедният не се беше побъркал.
Докато се разхождах по перона, си мислех какъв късмет имах да разкрия кроежите й. Сега съм подготвен. Бях близо до мисълта да избягам, но вече знаех какво възнамеряваше да прави и без особени трудности можех да осуетя плана й.
За да го приведе в действие, тя разчиташе на моето присъствие във вилата. Но аз щях да се погрижа да не съм там в петък вечер. Ако ме нямаше, тя не би се осмелила да действува. В четвъртък вечер по някое време, когато ще бъде твърде късно да организира нещо друго, но не и за да предупреди Белини, че планът се е провалил, ще й кажа, че ще прекарам петъчната вечер в Милано.
Каквото и да се случеше, бях решен да напусна вилата в петък сутринта. Ако тя заплашеше, че ще ме предаде на полицията, щях да я предупредя, че ще я издам на Перели. Бях доволен от тази патова ситуация и щях да се постарая да достигнем до нея.
Струя бял дим, устремен към синьото небе, прекъсна мислите ми: Влакът се показа иззад завоя. Приближих се до входа на гарата и заех позиция, откъдето щях по-добре да виждам пътниците, когато излизат.
Нямах никаква представа как изглежда Валерия Фанчино и безнадеждно се опитвах да я разпозная сред тълпата пътници, която заля перона.
— Дейвид, нали?
Рязко се обърнах.
Пред мене стоеше момиче и ме гледаше.
Беше млада, тъмнокоса, с изправени рамене, хубава, с дребни черти и големи кафяви блестящи очи. Беше неотразимо привлекателна, докато ми се усмихваше.
— Аз съм — казах стъписай. — Как ме познахте?
Тя се засмя.
— О, Мария ми съобщава всички клюки. Писа ми, че сте висок, тъмен и хубав, американец. Как е Бруно?
— Очаква да ви види — отвърнах предпазливо.
— Не трябваше да го оставям. Е, отново съм тук, слава Богу, и повече няма да го напускам.
Нямах сили да отделя погледа си от нея. Кипящата й енергия, свежата й младежка красота и естественото й държане ме хипнотизираха.
— Да не би да съм си изцапала носа? — запита тя, смеейки се. — Гледате ме, сякаш съм излязла от зоологическа градина.
Почувствувах, че се изпотявам.
— Извинете ме, синьорина. Имате ли много багаж?
— За съжаление, цял куп. — Тя посочи двамата носачи, потънали в пот, които се бореха с камарата багаж. — Те би трябвало да се погрижат за него.
— Аз ще се заема. Бихте ли почакали в таксито, ето там? Няма да се бавя.
Докато наблюдавах товаренето на багажа й в друго такси, си спомних разговора от снощи. Ето момичето, което Лаура така хладнокръвно подготвяше да убие! Досега за мен тя представляваше само едно име. Не за нея си мислех, докато стоях в сянката и слушах безмилостния план на Лаура. Това, което чух, ме стъписа, но не затова, че се планираше премахнете на момичето, а по-скоро защото аз щях да бъда въвлечен в него.
Докато пътувахме към пристанището, заобиколени от багаж — тя в едно такси, а аз в друго, установих, че не бих могъл да оставя това момиче само срещу Лаура и Белини. До този момент мислех само за себе си, а сега разбирах, че като осуетя плана на Лаура този път, съвсем не означаваше, че тя ще се откаже от него. Аз щях да се спася и нямаше да съм замесен, но Валерия продължаваше да е в опасност. Рано или късно Лаура щеше да опита отново. Нямаше да се откаже лесно. Проблемът оставаше и той трябваше да бъде разрешен.
Стигнахме до пристанището. Докато двамата шофьори и аз пренасяхме багажа в лодката, Валерия стоеше на сянка и ни наблюдаваше. А щом свършихме и платих на таксиджиите, тя дойде до лодката.
— Благодаря много — рече, докато й помагах да се качи. — Не зная какво бих правила без вас. Може ли да я покарам? Виждам как прекрасно я поддържате. Справям се много добре с лодката. Поне Бруно винаги е казвал така.
— Заповядайте.
Седнах зад нея.
Като опитен моряк направи маневра, за да излезе от пристанището, запали мотора и лодката се понесе по Лаго.
— Прекрасно е, че се върнах — каза, поглеждайки ме през рамо. — Нали е великолепно тук? За мен е най-красивото място на света.
— Или едно от най-красивите — отговорих. — Мъчно ми е, че го напускам.
Заявявайки това, разбрах, че след като тя се върна, ще съжалявам още повече да си тръгна.
— Но не си заминавате, нали?
— Заминавам. В понеделник. Синьора Фанчино търси някой да заеме мястото ми.
— Искате ли да си тръгнете?
— Не бих казал, но имам и друга работа.
— Налага ли се да си тръгвате? Мария ми писа, че четете на Бруно и това много е подобрило състоянието му.
Спомних си как Бруно ме погледна тази сутрин. Може да съм му се струвал добър, но е и отсега нататък.
— Искам да продължа книгата си.
— О! — Тя показа разочарованието си. — Съжалявам. Надявах се да ми разкажете за нея. И аз зная много неща за катедралите. Пътувах с Бруно, когато той работеше в Министерството на културата.
— Какво да се прави — казах и промених темата.
Запитах я за престоя й в Париж.
Тя весело бъбреше през целия път, докато пресичахме Лаго, а когато стигнахме пристана, съжалях, че пътешествието свършва.
— Как, за Бога, ще пренесете всичкия този багаж до вилата? — запита тя и скочи от лодката.
— Ще се оправя. Ще откарам лодката по-нагоре и ще заема камиона на Бичи. Той ще ми помогне.
— О, Бичи! Още ли е жив? Преди години бях любимката му — каза тя засмяна. — Кажете му, че скоро ще отида да го видя. Благодаря ви, че ме посрещнахте и се погрижихте за багажа ми.
Наблюдавах нейния бяг нагоре по стълбите, късата й поличка, развяна от вятъра, дългите й стройни крака, които подскачаха от стъпало на стъпало и дълбоко, бавно поех дъх.
Тя остана като ясен образ в съзнанието ми. Обърнах лодката и я насочих нагоре по брега.
Тъкмо бях свършил с пренасяето на багажа на Валерия и се отправях към камиона, когато видях доктор Перели да се приближава към мен.
