собственото си име и се надявах, че съвсем малко хора биха си спомнили краткото съобщение.
Спомняйки си за всичко това, докато карах по тесния път, струваше ми се, че събитията отпреди шест години не са се случили с мене. През първите шест бях доволен, че съм останал в Италия, печелех си препитанието като гид, пътувах от град на град и събирах информация за книгата си.
После започнах да мисля за случаите, които пропусках, и закопнях да се завърна в родината. Започнах да изучавам възможностите да се снабдя с подправен паспорт, но цената го правеше недостъпен.
Когато стигнах Ароло, оставих колата под дървения навес и се качих в стаята си.
За първи път от шест години бях уплашен.
Не можех да проумея как Лаура е разбрала, че съм дезертьор. Но тя го е знаела и очевидно съм бил в нейна власт от първата ни среща.
Непосредствената ми реакция беше да си събера нещата и да изчезна, но след като помислих малко, реших, че така проблемът ми няма да се разреши.
Ако си тръгнех, тя вероятно щеше да съобщи на полицията кой съм и преследването щеше да започне отново. Този път обаче ще бъде съвсем различно. Сега полицията вече е организирана и възможността да избягам е нищожна.
Стигнах до заключението, че е по-добре да изчакам, за да разбера какви са намеренията й, как се готви да използува информацията. Докато това не ми е известно, не бива да си позволя никаква стъпка.
Следващият ден беше неделя. Лаура предложи да се срещнем вечерта. Реших, че е по-безопасно да се видя с нея сега, вместо да отлагам. Възможно беше тя да се издаде и тогава щях да реша какво да правя.
Сутринта не я видях. Следобед четох на Бруно както обикновено.
Сестра Флеминг ми напомни, че заминава в понеделник рано сутринта за обичайния си почивен ден.
— Мисис Фанчино се грижи за него, когато не съм тук — ми каза сестрата. — Тя знае какво трябва да прави. Няма нужда вие да вършите каквото и да е.
Лаура се появи за чая, изглеждаше бледа, със сенки под очите. Приближи ме, когато се канех да си тръгвам.
— Здравей, Дейвид — поздрави и ми се усмихна. — Довечера ще се видим ли?
— Да.
Погледнах я, но очите й не издаваха, че крои нещо.
— Радвам се. Около девет ела в къщата с лодките. Довечера не искам да закъснявам.
— Ще дойда.
— Ще те чакам.
Обърна се и спокойно влезе във вилата.
Сега, след като щяхме да се срещнем отново, ми призляваше от мисълта, че ще трябва да я любя. Лудото ми увлечение по нея бе изчезнало като лански сняг и знаех, че вече няма да се върне. Тя спомена, че не иска да закъснява и това сигурно означаваше, че не очаква да се любим. Ако тя поискаше, бях решен да сложа картите на масата. Всичко беше за предпочитане, пред това да се преструвам, че съм влюбен в нея.
Няколко минути преди девет часа се качих в лодката на Бичи и гребейки, стигнах до къщата с лодките.
Когато влизах в пристана, видях я да слиза по стъпалата откъм вилата.
— Здравей, Дейвид — каза весело. — Точен си.
Погледът й беше в основата на всички беди, само че сега от него ми призляваше.
— Здравей — поздравих я и излязох от лодката. — Тук ли ще говорим? По-хладно е отколкото вътре.
— Помисли си за комарите! Не искам да ме изядат жива. Разбира се, че трябва да влезем.
Тя тръгна, аз я последвах.
Носеше тънка копринена рокля, силно прилепнала към тялото. Затича се по стълбите, отключи вратата и тръгна към прозореца, за да го отвори.
— Сипи ми едно питие, Дейвид. Голямо уиски, сипи и на себе си.
Налях две уискита и отидох с тях при нея. Тя взе едното, допря чаша до моята и се усмихна.
— Като че ли векове не сме били сами заедно, нали?
— Май е така.
— Липсвах ли ти, Дейвид?
Поколебах се за миг, после реших да действувам. Трябваше да сложа край на това положение.
— Необходимо ли е да се преструваме, Лаура? — запитах.
Тя вдигна вежди, като че се изненада.
— Защо, Дейвид, какво има?
— Много добре знаеш, както и аз.
Отиде към леглото и седна, подгъвайки крак под себе си. Вдигна лицето си, показвайки хубавата си бяла шия.
— Не бъди глупав, скъпи. Ела и ме целуни.
— Ако искаш някой да те целуне, защо не отидеш в Пескатори? — запитах, без да мръдна от мястото си.
Тя замръзна, погледът й изведнъж се втвърди, сви устни.
— Какво искаш да кажеш, Дейвид?
— Заблуждаваш единствено себе си.
— Значи си ме шпионирал?
Кимнах.
— Да, шпионирах те. Това е стар обичай край Лаго. Ти самата ми го каза. — Запалих цигара и внимателно върнах изгорялата кибритена клечка обратно в кутията. — Любопитно ми беше да видя как изглежда приятелката ти Елен. Не си представях, че гърдите й са покрити с косми и пуши пури.
За момент си помислих, че ще се хвърли към мен. Имаше вид на разярена тигрица. След това с усилие успя да се овладее. Кръстоса стройните си крака, придърпа полата върху коленете си и остави чашата.
Всяко движение беше бавно и обмислено. Но не можеше да ме заблуди. Имаше нужда от време, за да дойде на себе си. Наистина й нанесох удар, когато най-малко очакваше.
— Мисля, че е по-добре да си поговорим за това — каза хладно и глухо.
— Както искаш.
Гледах я твърдо, но се бях поизпотил, като знаех, че ме държи в ръцете си.
— Не обичам да ме следят, Дейвид.
— И аз не обичам — казах, — но след като ти ме уверяваше, че ме обичаш, се почувствувах задължен да открия кой е любовникът ти, с когото прекарваш свободното си време, и го открих. Открих, че аз съм любовник за свободното ти време, а Белини е твоят стар и доверен любовник. Защо се отърва от него заради мен, след като нямаше да ми останеш вярна?
— Откъде знаеш, че е Белини? — запита тя гневно.
— Излиза, че е доста известен в Милано. Бил е в затвора три пъти. Убиец и професионален гангстер и не е надраснал равнището да живее с уличници. Нищо не искам да кажа за избора ти, но без съмнение той, притежава някакъв чар.
Лицето й почервеня, а очите й ме изпепеляваха.
— Да не би да е по-лош от теб? Поне не е нарязал жена на парчета, нито пък е дезертирал от армията, когато е трябвало да се бие. Не е такъв страхливец.
— Мисля, че много скоро непременно щяхме да стигнем и до това — рекох, като се стараех гласът ми да звучи твърдо. — Торчи ми съобщи, че ти също ме шпионираш. Жалко, че не знаеш точните факти.
Тя се изправи.
— Напълно съм доволна от фактите, които зная, Дейвид. Недей да изглеждаш толкова изплашен. Нямам намерение да те издам. Съжалявам, че преди малко те нарекох страхливец. Не го мисля.
— Ако все още искаш да знаеш действителните фактв — казах, — аз не съм я убил.
— Ти си го направил, Дейвид. Разбрах за теб преди години. Сигурно си спомняш майор Кей? По едно
