С тежка крачка Китсън се отправи към един стол, отдалечен от тези на Джини и Блек, и седна. Джипо все още развълнуван, се приближи до масата и, колебаейки се, седна от страната на Джини.
— Няма ли да ви отегча, ако седна до вас? — попита той, опитвайки се да не гледа в деколтето й, което се отваряше всеки път, когато тя се навеждаше напред.
— Защо ще ме отегчавате?
Малко уплашен на вид, Джипо седна. Морган крачеше из стаята, като мечка в клетка, с цигара между тънките си устни и с шапка, прихлупена над очите му.
— А сега, момчета, отворете добре сетивните си органи. Ще действуваме тази вечер в дванадесет и десет. Това е моментът, когато кафенето е пълно и когато имаме минимум шансове да ни опандизят. Китсън ще се заеме с колата. — Той се спря, за да го изгледа. — Познаваш квартала. Оставяш мотора да работи, изчакваш ни и тръгваш по първата улица наляво, за да избегнеш червените светофари. Доверявам ти се, за да се изплъзнем от тези, които ще ни преследват. Съгласен?
Китсън кимна с все още намръщен вид.
— Ти, Джини, идваш с Ед и мен — каза Морган, обикаляйки из стаята. — Лу ще ми заеме една картечница, а ти, Ед, ще вземеш пистолета си. Джини, влизайки зад мен и Ед, се заема с плячката. Щом влезем, Ед сваля желязната завеса. Аз скачам на тезгяха, за да мога да измета цялото каре. Видят ли картечницата, това ще ги успокои. Докато глупаците разберат какво става, Джини ще започне да събира порт-монетата. Ще се вземат само пари. Ако някой влезе, ти ще се заемеш с него, Ед. Ако действаме бързо, ще ни трябват пет минути за всичко. Това зависи най-вече от Джини. Ще внимаваш някой малък хитрец да не ти скочи отгоре, докато му вземаш мангизите. Не държа да се правят ненужни бели, освен в случай на отпор.
Слушайки Морган, Джипо, който въртеше малките си черни очи, се поздравяваше, че не участвува в този удар.
Китсън разтриваше ставите на ръцете си, без да изпуска масата от очи. Той се почувствува облекчен, когато научи, че неговата задача се ограничава само да кара колата. Трябваше да си луд, за да отидеш в едно кафене и да матираш четиридесет или петдесет типа! Не беше сигурен дали има необходимата смелост.
Блек още кипеше от яд, че е бил ударен, но думите на Морган отклониха вниманието му и той изпита странно чувство на студ в стомаха си.
— Добре е, — каза той — щом ти считаш, че е реализуемо, но все пак това не ми харесва. Можехме да изберем нещо по-леко.
Морган спря да се разхожда.
— Зная, но избрах тази работа, за да се тренираме за големия ден. Зная какво правя, Ед. Тази Вечер ще видя дали някой от нас рискува да провали големия удар. Направих моя избор съзнателно.
Приближи се до масата и погледна Джини в очите.
— Ще те изпитаме, момиче. Ти приказваш добре, вярно е, но сега ще те видим в действие. Затова ти поверявам тази работа.
Джини не сведе поглед.
— Ще се оправя. Не е толкова сложно.
Морган се ухили.
— Ще видим… Това е всичко, което имах да ви кажа. Сега се разделяме. Ти, Китсън, ще спреш колата точно пред кафето в дванадесет часа и десет минути. Часовникът ти точен ли е? Колко е часът сега?
— Осем часа и тридесет и три минути — отговори Китсън, след като бе хвърлил поглед на часовника си.
— Осем часа и четиридесет и две минути — поправи го Морган. — Лу ти дава картечницата, слагаш я на задната седалка и идваш сам пред бистрото. Ед и аз идваме пеш. Ще взема картечницата от колата на минаване. — Той се обърна към Джини. — Ти ще дойдеш от Медоукс Стрийт. Трябва да бъдеш там в дванадесет часа и десет минути. Всички трябва да си бъдат по местата в уречения час. Имаш ли нещо гърмящо!
Джини потвърди с глава.
— О.К. — каза Морган. — Китсън, вземи картечницата! Иди с него, Джипо, за да не направи беля! До тази вечер в дванадесет часа и десет минути.
Китсън се изправи. Спря се с нерешителен вид, погледна по ред Морган и Джини, после се отправи към вратата, последван от Джипо.
След тяхното тръгване Морган седна.
— Готова ли си за атаката? — запита той.
Джини повдигна Вежди.
— Защо не?
— Добре, но без салати! — каза Морган със сух тон. — Аз вече съм направил дузина подобни удари, но това не ми пречи да тръгвам винаги от нулата. Безполезно е да блъфираш. Попитах те дали още си съгласна да ти поверя най-трудната работа?
Тя протегна ръка, вземайки между своите тънки пръсти една наполовина изпушена цигара. Димът се издигна право нагоре. Цигарата бе твърда като скала.
— Имам ли вид на уплашена? — запита тя.
Подбутна стола и стана. Двамата мъже я гледаха с широко отворени очи.
— В полунощ и десет, уговорено — каза тя, фиксирайки Морган право в очите. — До скоро!
Обърна се и се отправи към вратата, клатейки ханшовете си по един провокиращ начин. Излезе, без даже да погледне зад себе си.
— Надуто е момичето! — каза Блек с гримаса.
— Възможно — отговори Морган бавно — Но съм виждал и по-надути, които омекват в лош момент. Ще Видим. Хайде, да тръгваме! — каза той и стана.
II
В дванадесет и пет, Морган и Блек слязоха от един трамвай на ъгъла на Медоукс Стрийт. Те прекосиха улицата и се спряха пред една неосветена будка, за да наблюдават Кафе Палас насреща им.
Виждаха светлините през завесите, а през стъклената врата различаваха една част от бара. Със замах Морган хвърли на улицата своята наполовина изпушена цигара.
— Вече сме тук — забеляза той.
— Обзалагам се, че Джипо е безкрайно щастлив, че не е с нас — каза Блек, усещайки неравномерните тупкания на сърцето си и влажните си длани.
— Предпочитам да не ми виси на главата — подхвърли Морган с туптящо сърце и сухи устни. — Щом Китсън дойде, пресичаме.
— Съгласен съм.
Блек посегна към джоба си и постави ръка върху студената дръжка на своя револвер, калибър 38.
— Ето я — промърмори той, забелязвайки Джини, която се приближаваше до кафенета.
Тя носеше още черния си панталон и ризата със бутилковозелен цвят, но бе покрила косите си с едно зелено шалче. Когато минаваше под уличната лампа, Блек разбра до каква степен нейните бакърени коси подчертаваха хубостта й. Когато те бяха прибрани, тя почти не правеше впечатление.
В същия момент един покрит с прах линкълн премина улицата и спря пред кафето.
— Да вървим — заповяда Морган, който прекоси улицата с бързи дълги подскоци.
Улицата беше пуста. Чуваше се как музикбоксът свири валс във вътрешността на кафенето.
Морган се спря точно навреме, за да се наведе към багажника на линкълна и да сграбчи картечницата.
— Не се нервирай, — каза той на Китсън — но когато сме готови да изчезваме, трябва да се бърза!
С ръце, сгърчени върху волана, Китсън отговори само с едно изръмжаване.
Блек бе извадил кърпата си и прикрепваше с нея долната част на лицето си, но ръцете му трепереха толкова, че не успяваше да я върже.
Джини, вече маскирана, стоеше на Вратата на кафенето. В дясната си ръка, залепена за тялото, тя
