„намокри“.
Убийството на пазача не му причиняваше никакви угризения. Това беше част от работата Трябваше пазачът да остави кожата си, иначе всичко можеше да пропадне Но въпреки че Блек напълно съзнаваше всичко, не можеше да не се запита какво щеше да изпита, когато излезе от скривалището си, за да погледне трупа.
В затвора имаше случаи да говори с убийци. Беше забелязал израза на очите им, едновременно фалшив и изплашен, когато те се хвалеха с престъпленията си. Знаеше, че се считат по-различни. Не бе срещал този поглед в никоя друга категория злосторници, каквито и тежки престъпления да бяха направили. Питаше се дали и той също щеше да има този вид, след като е убил пазача и тази мисъл не му даваше мира.
Когато натиснеше спусъка на своята пушка освен, че щеше да убие човек, щеше и да принесе в жертва своя собствен живот върху олтара на богатството. От секундата, когато куршумът навлезеше в своята траектория, една ужасна заплаха щеше да тежи върху живота му до последния му ден. Никога повече нямаше да може да се довери на никого. Щеше да подскача при всяко почукване на вратата. Щяха да му се изпотяват дланите при вида на някое ченге и нощите му щяха да са пълни с кошмари.
Слънчевите лъчи бяха достигнали ъгъла на тавана. Блек отхвърли завивките и стана. Прекоси стаята, вдигна бутилката със скоч, наполовина празна и си наля една добра доза. Направи гримаса, когато течността напълни устата му и трябваше да направи усилие, за да я погълне. Остана за миг неподвижен, после, когато започна да чувствува ефекта от алкохола, той влезе в банята и отвори крана на душа.
На последния етаж на една мебелирана къща, в мизерна мансарда, Джини затваряше капака на куфара си, който съдържаше всичките вещи, които тя притежаваше.
Хвърляйки око на часовника си, забеляза, че бе седем без двадесет.
„Безполезно е да се тръгва по-рано от половин час“, си каза тя. Приближавайки се до прозореца, погледна мръсната тясна уличка, задръстена с боклукчийски кофи.
„С малко повече шанс, след няколко дни или няколко седмици, този мизерен свят няма да бъде друго освен един спомен“, помисли тя. „Ще бъда богата, ще ида в Ню-Йорк, ще се облека и ще наема апартамент с тераса. Ще водя живот-мечта, за който съм бленувала Винаги. Но ще имаме ли шанс?“
Тя имаше доверие в Морган. Той виждаше нещата по същия начин като нея „Светът ще бъде в краката ни“, беше казал той. Формулата се харесваше на Джини. Това беше за нея мечтаният живот, но той не беше възможен, ако нямаш огромно количество пари.
Ако някой бе способен да отвлече фургона и вземе съдържанието му, това беше само Морган. Колкото до другите…
Тя направи гримаса.
Успехът зависеше много от Джипо. Силната нервност на дебелия човек я безпокоеше Тя желаеше и се молеше за това, Морган да го държи под око. Тя щеше да има трудности и с Блек… Беше забелязала начина, по който я гледаше. В лагера ще трябва да бди и да не остава никога сама с него.
Мислите й се обърнаха към Китсън и тя сбърчи вежди. Той бе видимо увлечен. Хладният и пресметлив ум на Джини се стопли леко, когато си спомни израза на младия човек и неговите отчаяни усилия да й бъде приятен по време на тяхната експедиция в Марло.
Когато получеше своята част, щеше да бъде атакувана. Всички щяха да й се предложат. Тя бе сигурна в това. Да се обедини с Китсън може би не е толкова лоша идея На тях двамата се падаха половин милион долара Щеше да го води за носа и знаеше, че може да му се довери.
Това щеше да бъде и по-разумно. Иначе хората можеше да се запитат откъде едно момиче на двадесет години е могло да намери толкова пари. Винаги се подозира една самотна дама. Трябваше да се помисли по въпроса…
II
Морган пристигна пръв в ателието. Спря пред вратата на Джипо, когато стрелките на часовника показваха осем без десет. Вечерта с помощта на Джипо и Блек бе разгледал колата по всички шевове и ъгли, докато бъде вътрешно убеден, че тя ще функционира отлично. Бе я закарал у тях, за да я изпита. Намери Джипо да проверява дали всички инструменти са подредени в гардероба на караваната. От пръв поглед забеляза, че Джипо беше блед, че дишаше трудно и манипулираше с инструментите с трепереща ръка.
„Ще му мине“, си каза Морган „Трябва!“ Самият той щеше да бъде с обтегнати нерви до момента, в който започне първият етап на техния план Джипо бе извинен да се чувствува нервен. Но той нямаше да му прости, ако не се успокоеше и то бързо.
— Здравей. Джипо! Как е?
— Караме я — отговори другият, извръщайки очи. — Ще бъде топло, но това е по-добре, отколкото да вали, нали?
Джини влезе в хангара с кошница за пикник в едната си ръка и с куфар в другата.
„Изглежда е спала лошо“, си каза Морган С тънки кръгове под очите, тя беше бледа под грима.
— Е, добре! Ние сме тук — каза той, насочвайки се към нея. — Неспокойна ли си?
Тя го изгледа със своите студени и безизразни очи.
— Не повече от теб.
— Това вече е добре!
Китсън влезе, следван от Блек.
Морган го заподозря веднага, че е пил. Беше много червен и напредваше със завоевателна крачка, която породи у Китсън чувство за болка. Китсън изглеждаше нервен, но за изненада на Морган се владееше по-добре от Джипо и Блек.
Сега беше осем без две и Морган не счете за полезно да се безпокои повече. Те бяха вече достатъчно добре.
— О.К., момчета! Да тръгваме! — заповяда кратко. — Вие тримата, изкарайте караваната! Ти, Джини, вземай „М.Ж.“-то и тръгвай към агенцията!
Придружи я до колата и я загледа как се настанява на волана. Хладнокръвието на младото момиче го изпълни с възхищение.
— Знаеш наизуст какво трябва да правиш и аз съм сигурен, че ще се справиш много добре. Добър шанс!
Тя опита да се усмихне и запали мотора.
Китсън се втурна към нея.
— Добър шанс! И бъди предпазлива! Много са нервни тези малки коли!
Тя вдигна очи към него и поклати глава.
— Благодаря! Добър шанс!
Включи на скорост и излезе от ателието. Пет минути по-късно буикът, кормуван от Китсън, тръгна на свой ред, теглейки караваната зад себе си. Джипо затвори вратите на ателието и закачи един надпис: „Затворено поради ваканция.“
Внезапно изпита чувството, че никога вече не ще види отново този полуразрушен стар хангар, където беше прекарал 15 години безделен живот. Въпреки малкото пари, които бе спечелил благодарение на него, той беше започнал да обича тази барака и качвайки се в караваната, той се просълзи като един сантиментален италианец.
— Какво те прихваща, дебела сланино? — запита жестоко Блек, чиито нерви бяха опънати. — Какво се лигавиш?
— Затвори си устата! — излая Морган, правейки място на Джипо.
Пред заплашителния и твърд поглед на Морган Блек извърна очи.
— Скоро ще имаш по-добро от това — продължи Морган, леко потупвайки по стомаха дебелия човек. — Вила, лозя и повече пури за пушене. И помисли малко за всички жени, които ще тичат след теб, като узнаят, че струващ двеста хиляди долара.
Джипо поклати глава и се насили да се усмихне през сълзи.
— Да се надяваме! Това ще стане, нали?
— Без грешка! Имай ми доверие! Аз винаги добре съм ви ръководел, нали?
