Морган се вцепени.
— Сега той не може да си служи с радиото, нито да блокира комбинацията на ключалката. Копчетата със сигурност са свързани с батерията, не е възможно другояче. Хайде, Джипо, отвори капака! Трябва да видя какво прави този тип там!
— А, не! Не аз! — извика Джипо, сгърчвайки се. — Той има пистолет, нали? Щом отворя капака, той ще ме застреля.
Морган се поколеба. Отново хвърли едно око навън. Пристигнала на отклонението на магистралата, колата намали скорост. Когато тя спря, Морган забеляза пред тях автомагистралата, където другите хвърчаха с пълна газ в забързани редици.
Ако шофьорът започнеше да стреля, изстрелите щяха да се чуят. Той не знаеше какво да реши.
— По-добре е да се почака, франк — посъветва Блек, — по магистралата винаги е пълно с ченгета, ако има стрелба.
— Имаш право. Ще чакаме.
С лека тръпка на облекчение Джипо въздъхна и се свлече на пода. Измъкна носната си кърпа и избърса кръвта, мокреща лицето и шията му.
Морган се приближи до фургона и залепи ухо на капака, затварящ прозореца. Не се чуваше нищо. След момент се обърна към Блек.
— Нищо. Сигурен ли си, че си го чул?
— Да! Той даже мърдаше.
Морган се обърна.
— Не се мотай. Боже мой! — подхвърли на Джипо. — Хвърли едно око на задната част на фургона. Колкото по-скоро го отвориш, толкова по-скоро ще имаме мангизите.
Джипо се надигна мъчително и мина пред Морган, за да достигне задната част на фургона.
Буикът тръгна Морган забеляза през прозореца колите, които се движеха в тройна редица Констатира с облекчение, че Китсън не надминаваше 50-те Караваната се плъзгаше без отскоци върху равната повърхност.
Джипо разгледа фургона и почувствува как куражът му го изоставя. Неговите предвиждания се оказаха верни. Това щеше да бъде прецизна работа. Вратата се затваряше тъй херметично, че нямаше никаква надежда да я отвори. В центъра имаше циферблат, а отстрани — едно миниатюрно прозорче, предпазвано от нечупливо стъкло, през което Джипо забеляза една цифра. Знаеше, че ако завърти циферблата щеше да се появи друга цифра За да се отвори вратата, трябваше да се намери точната комбинация на цифрите Щяха да му бъдат необходими отличен слух и пръсти, едновременно чувствителни и твърди.
— Какво ще кажеш? — попита Морган, заобикаляйки фургона, за да стигне до Джипо.
— Няма да е лесно. Когато казвах, че ще ми трябва време да намеря комбинацията, аз не лъжех.
— А ако вдигнем вратата?
— Няма начин. Погледни дебелината на стоманата Тя никога няма да се пукне С времето може би ще успеем да я, срежем…
— Опитай да намериш комбинацията! — възрази Морган. — Имаме 40 минути пред нас преди да стигнем до лагера. Започвай от сега!
Джипо отвори големите си очи, като че ли Морган си бе загубил ума.
— Сега? С всичкия този шум и пукания? — извика той трескаво. — Трябва да мога да чувам прещракванията. Нищо не мога да чуя от шума на Всичките тези коли.
Морган направи жест на нетърпение, но се овладя. Болката в страната му се увеличаваше и това го безпокоеше. Знаеше, че ще бъде непростим гаф, ако притиснеше Джипо преждевременно. Неговите мисли се обърнаха към шофьора, затворен във фургона Клекнал Върху пода, той мислеше за усложненията, които се натрупваха Тяхното начинание ставаше по-трудно, отколкото го беше предвиждал.
Той удари с юмрук по стоманената преграда на фургона.
— Тук има един милион долара — възкликна той. — Даваш ли си сметка? Точно от другата страна на преградата. Един милион долара. Но ще ги имаме! Даже ако трябва да си оставя кожата!
Напълно зает да преодолява с буика завоите на малкия път с голямата скорост, с която караше, Китсън нямаше време да обърне и най-малко внимание на Джини Веднъж излязъл на широкото право шосе на автомагистралата, той се отпусна леко.
Подпряна на седалката си, Джини гледаше как колите се промъкват отстрани край тях. Още съвсем бледа, тя стискаше ръцете си между коленете, за да прикрие тяхното треперене.
Китсън не можеше да откъсне мислите си от човека, който беше затворен във фургона Чувствуваше се изпълнен с ужас при мисълта да проникне във вътрешността му, за да изтегли трупа. А ако шофьорът бе успял да задействува сигнала по радиото? И ако те отиваха да се хвърлят право в устата на вълка?
— Ако е задействувал радиото, ще паднем в лапите на ченгетата — каза той накрая, неспособен да запази за по-дълго време своите безпокойства само за себе си.
— Не може да направим нищо.
— Не — призна Китсън, когото това размишление не успокои никак. — Това не ми пречи да се радвам, че не съм сега в караваната. Трябва да е много кофти за тях вътре!
— Слушай! — извика внезапно Джини.
С разтреперано сърце Китсън чу, заглушен от дистанцията, шумът на сирената на патрулираща полицейска кола, която се приближаваше. Колите, които караха в третата лента, се престроиха машинално в дясно, за да освободят пътя.
Виенето на сирената увеличи тона си и Китсън забеляза полицейска кола, която идваше от обратната посока. Тя бе последвана от четирима полицаи на мотоциклети, после от още двама. Те летяха с повече от сто и двадесет километра в час, свирейки с всички сирени едновременно.
Китсън и Джини размениха поглед.
— Мисля, че напуснахме пътя точно навреме — забеляза той с дрезгав глас.
Джини се съгласи.
Няколко километра по-надалеч те забелязаха, че потокът от коли се движи малко по-бавно. Пред тях вече се нареждаше дълга редица, която се движеше почти с бързината на пешеходец.
— Идва проверка — обяви Китсън с туптящо, сърце.
— Пази хладнокръвие — препоръча му Джини.
Пред буика колите напредваха с бързината на охлюв. Накрая спряха напълно.
След дълго чакане тръгнаха отново и Китсън с мокри ръце ги последва. Вече можеше да забележи контролния пост пред себе си.
Две полицейски коли, разположени напреко на шосето, образуваха тесен проход. Колите минаваха едва-едва през този филтър. Шестима полицейски агенти от пътната полиция стояха до тях. Един от тях пъхаше главата си във всяка кола, която те спираха. Разменяше няколко думи с шофьора, после правеше знак да тръгва.
— Аз се заемам с бърборенето — обяви Джини. — Остави ме да се оправям.
Очарован от хладнокръвието й, Китсън и хвърли бърз поглед. Запита се какво ли мислят техните трима съучастници, затворени в караваната. Не можейки да видят проверката на полицията, те трябваше да се губят в предположения. Още веднъж той благодари на добрата си звезда, която го е поставила в буика, стига само Джипо да не направи глупост!
След десет минути чакане, които изостриха нервите на Китсън извънредно много, те спряха пред патрулните коли.
Със свободен жест Джини вдигна полата си малко над колената и кръстоса краката си. Показа си главата през прозореца.
Един полицай се приближи, погледът му се плъзна набързо от лицето до краката на Джини. Неговата червеникава и коцкарска физиономия се разтопи в гримаса на одобрение, той дори не погледна към Китсън.
— Откъде идвате, госпожице? — запита той, подпрян на буика, със светлинка на възхищение в погледа.
— От Дюка — отговори Джини. — Ние сме на сватбено пътешествие. Защо е тази мобилизация?
— Видяхте ли по пътя един блиндиран фургон на Агенцията „Уелинг“? — запита полицаят — Ако сте го
