достойна за завиждане.
Джини избухна в смях, докато Китсън стискаше неумело ръката на Хадфийлд.
— Вие ме ласкаете, господин Хадфийлд! — каза тя. — Ние дойдохме да потърсим вестници. Дошли ли са?
— Вестници? — Хадфийлд повдигна вежди. — Младоженците не трябва да се интересуват от вестници. Да, получих тази сутрин. Мога да ви съобщя веднага едничката интересна новина: отвличането на един блиндиран фургон. — Неговото лице се разтопи в широка усмивка. — Между нас казано, аз им свалям шапка на тези типове. Те са изчезнали с поне един милион долара! Представяте ли си това? Един милион долара в брой! Никой не знае откъде са минали, нито как са действували, но това е факт. Този фургон, със своята ключалка, изобретена от най-добрите специалисти в наше време, чисто и просто се е изпарил със сумата в него. Това надминава всичко! — Той килна шапката си назад, усмихвайки се широко. — Когато четох вестниците си казах, че това е най-фантастичният удар, за който сме чували да се говори в околността! Един фургон с такъв размер да изчезне като по чудо! Давате ли си сметка? И цялата полиция и половината от армията претърсват на сто и петдесет километра наоколо за крадците, без още нищо да са намерили!
Той влезе в своето бюро за да вземе вестниците.
Джини и Китсън размениха по един поглед.
След миг Хадфийлд излезе, държейки четири вестника в ръка.
— Вие, може би, няма да вземете всички? — запита той. — Ако искате последните новини, вземете „Хералд“.
— Ще ги взема всичките — произнесе Китсън със задавен глас. — Това няма да ме разори!
Плати вестниците и ги сграбчи.
— Доволни ли сте от вашата къщичка, госпожо Харисън? — подхвана Хадфийлд. Мога ли да направя още нещо за вас, за да ви бъде приятно?
— Не, благодаря, ние сме прекрасно настанени — увери го Джини.
Докато тя бе в бакалницата, Китсън прегледа големите заглавия на ежедневниците.
И четирите бяха посветили първите си страници на грабежа, публикувайки снимките на фургона, пазача и шофьора. Щабът на армията предлагаше награда от хиляда долара на всеки, който дадеше някакво сведение, допринасящо да се намери фургонът.
Полицията беше убедена, че шофьорът е бил, без съмнение, съучастник на крадците, защото беше изчезнал без следа.
Докато Китсън, с пресъхнали уста, бе потънал в четене, Фред Брадфорд, дебелият човек, който им бе предложил помощта си снощи по пътя за Фаун Лейк, се приближи към него. Той също бе дошъл да търси вестник.
— Виж ти, господин Харисън! — извика той. — Виждам, че вече имате вестници. Е, добре, какво ще кажете за това място? Не е лошо, нали?
Китсън кимна.
— Кажете, че е чудесно! — каза той и продължи — Вие четете историята за фургона? Аз научих новината по радиото, тази сутрин. Те мислят, че фургонът може да е скрит в горите наоколо. Организират засади и наблюдават всички пътища от самолет, но още нищо не са намерили.
— Не — измърмори Китсън, сгъвайки вестниците.
— Чудно е, че са успели да го скрият до сега с толкова хора по петите им! Шофьорът трябва да е от бандата, не мислите ли? Наистина оплаквам този нещастен пазач, как се казваше? А, да! Дърксън! Накрая, надявам се, поне ще осигурят неговата вдовица.
— Катастрофата е била клопка — намеси се Хадфийлд, който слушаше техния разговор. — Поне това се говори. В този случай жената е била също от бандата. Пазачът е предупредил агенцията по радиото, точно преди да бъде убит. Те изследват миналото на Томас, шофьора, за да видят дали не е имал някоя непозната любовница.
— Ще ми хареса да получа наградата — заяви Брадфорд. — Моето хлапе е решило да направи една обиколка в гората. Има намерение да открие фургона. — Той избухна в смях. — През това време ще има мир. Никога не съм виждал едно толкова подвижно хлапе. Прави майка си на маймуна.
Хадфийлд поклати глава.
— Те няма да докарат фургона тук — възрази той. — Има много хора в гората. Ако го скрият някъде, то ще бъде във Фокс Ууд. Това е малко посещавано място и е настрани от големия път.
— Може би, но не казвайте това, особено на хлапето-възрази Брадфорд. — Твърде далеч е, за да ходи там.
Джини излезе от бакалията, натоварена със сак, пълен с провизии.
— Добър ден, госпожо Харисън! — каза Брадфорд, повдигайки шапката си. — Добре ли пристигнахте?
— Да, благодаря — отвърна Джини с усмивка.
Тя подаде сака на Китсън, пъхна ръката си под тази на младия човек и се притисна към него.
Другите двама я гледаха одобрително.
— Вие имате право — каза Хадфийлд — използвайте го пълноценно сега, когато сте му вече собственица. Моята жена твърди, че един мъж е добър само когато носи пакети.
Джини повдигна очи към Китсън.
— Аз намирам, че ти имаш много други таланти, скъпи. Китсън се изчерви, докато другите двама избухнаха в смях.
— Удоволствие е да се чуе — каза Хадфийлд. — Бих искал и моята жена да каже това.
— Можем ли да наемем една лодка, за да направим обиколка, господин Хадфийлд? — запита Джини.
— Но разбира се. В този час е идеално. По-късно ще стане много горещо. Знаете ли къде е хангарът на лодките? Ще попитате Джо и той ще ви обслужи.
— Хайде тогава! — предложи Джини.
— Когато почувствувате желание за малко компания, госпожо Харисън, елате ни на посещение. Ние сме в бунгало № 20, на пет метра от вашето. Ще бъдем очаровани да ви видим.
Хадфийлд го сръга с лакът в ребрата.
— Те са на сватбено пътешествие — каза той — Тяхната собствена компания им е напълно достатъчна! Къде ви е умът?
Смеейки се, Джини дръпна ръката на Китсън и те се отдалечиха под ръка по пътеката, като главата на Джини бе подпряна на рамото на Китсън.
Другите двама ги проследиха с очи, преди да разменят по един весел поглед.
— Има късмет това момче — забеляза Хадфийлд. — Тя е страшно хубава! Между нас казано, ако ми се отвори възможност с нея, няма да кажа „не“!
— Като женен човек нямам право да кажа това, но ви разбирам — каза Брадфорд с усмивка.
При връщането си в бунгалото Джини остави сака с провизии в кухнята, докато Китсън, след като бе проверил дали няма никой наоколо, отиде да почука на прозореца на караваната.
Зачервеното и потънало в пот лице на Блек се показа през полуотворения прозорец.
— Какво е това? — измърмори той. — Пукаме от жега вътре. Тези проклети мухи ни правят луди! Не можем даже да оставим прозореца отворен. Какво искаш?
— Донесох ви вестници — каза Китсън, пъхайки ги през прозореца. — Имате ли нужда от нещо?
— Не. Чупи се! — излая Блек, затваряйки ядосано прозореца.
Той отиде към задния край на караваната, където Джипо бе седнал на табуретката, която бяха донесли от бунгалото, с ухо, залепено за задната врата на фургона и пръсти върху циферблата.
В караваната горещината беше непоносима Блек бе свалил сакото и ризата си Косматите му гърди бяха покрити с пот.
Той изгледа Джипо мълчаливо в продължение на няколко секунди, после с едно вдигане на раменете седна на пода и започна да чете вестниците.
След около половин час ги хвърли надалеч и се надигна, за да види докъде бе стигнал Джипо.
Неподвижен, със силно зачервено лице, със затворени очи, Джипо напрягаше слух, докато пръстите му
