циферблата с ръчката, премествайки го с една десета от милиметъра, но не беше чул никакво прещракване.
Това означаваше, че пръстите му, с които беше горд, нямаха необходимата чувствителност.
— Никога няма да успея! — изпъшка той внезапно свличайки се срещу вратата на фургона. — Не мога, Ед! Няма смисъл да се опитва И двадесет години да продължа, няма нищо да се промени. Ако не изляза оттук, ще полудея!
Обезпокоен от нотката на лудост, която забеляза в гласа на Джипо, Блек стана и направи обиколка на фургона, с пистолет в ръка.
— Млъквай! — излая, залепяйки своето оръжие в тялото на Джипо — Ще ми отвориш тази мръсотия или ще ти пробия кожата!
Джипо заплака без свян Неговата огромна маса трепереше от изтощение.
— Хайде! — каза на един дъх — Можеш да ме свалиш, не ми пука! По-добре да пукна, отколкото да продължа с тази работа! Хайде, казвам ти, не мога повече.
Блек стовари ядосано дръжката на пистолета си върху лицето на Джипо, който се свлече Кръвта започна да тече по доста разпорената му дебела буза и стигна до шията му Със затворени очи той се свлече срещу преградата на фургона.
— Хайде! — изрева Джипо с изострен от истерия глас — Довърши ме! Не мога да продължавам!
— Малко повече дързост, парцал! — изрева Блек, уплашен от отчаяния израз на Джипо — Ти не си ли мъж?
Знаеше, че ако дебелият италианец се откаже, цялата афера пропадаше.
— Казах ти, че няма да успея никога — захлипа Джипо, и се свлече върху табуретката с лице между ръцете си.
В същия миг се дочу лек удар по вратата на караваната.
Блек подскочи и почувствува сърцето си да бие по-бързо.
Бе видял Джини и Китсън да тръгват с буика за покупки, следователно, този, който чукаше на вратата, не можеше да бъде нито един от двамата.
Понеже Джипо продължаваше да пъшка, Блек го сграбчи и разтърси жестоко.
— Млъквай, тъпако! Има някой навън!
Джипо се сгърчи и спря.
Почука се още веднъж.
Блек направи знак на Джипо да не мърда и с оръжие в ръка се приближи с вълчи крачки към прозореца Избягвайки да се показва, той хвърли едно око през завесата.
Едно малко момче, на около десет години, чукаше по вратата на караваната С вдигнат нос и присвити вежди, то насочваше към вратата един малък детски пистолет.
С устни, свити от жестока гримаса, Блек го проследи.
В джинси и риза на червени и бели квадрати, с боси крака, с една стара шапка от слама, килната към тила, детето гледаше с любопитство вратата на караваната Неговото бронзово лице изразяваше затруднение.
Блек се прицели.
Хлапето продължи да гледа караваната, после взело внезапно решение, се приближи с очевидното намерение да хвърли едно око във вътрешността. Залови се за подпората на прозореца за да се издигне до него със силата на ръцете си.
Виждайки израза, едновременно убийствен и изплашен, който бе придобило лицето на Блек, Джипо стана от табуретката си и отиде до прозореца. При вида на хлапето подскочи и ръката му се стовари върху юмрука на Блек.
— Не! — изсвири между зъбите си — Не момчето! Ти си побъркан!
С едно разтърсване Блек се освободи, но си отдъхна веднага, виждайки, че малкото момче нямаше сили да се вдигне достатъчно високо. Паднало на краката си, то съзерцаваше караваната с разочарован вид.
След няколко мига то направи полукръг и се отдалечи с бързи крачки по пътеката, която обикаляше езерото.
— Мислиш ли, че ни е чул? — запита Блек с безпокойство.
— Не зная — отговори Джипо.
Емоцията, която беше му причинила неочакваното появяване на хлапето, бе му върнала хладнокръвието.
— Мога да кажа, че мръсното хлапе ме изплаши ужасно. — подхвана Блек, избърсвайки лицето си с опакото на ръката — Хайде, седни, Джипо, и не се нервирай! Ако аз опитам да отворя тази ключалка?
— Ти? — каза Джипо, набръчквайки нос с отвратен вид. — Ах! Не! Ти ще бъдеш способен да преместиш само първия преобръщач. Нямаш ловкостта която трябва. Не се меси!
Блек сграбчи Джипо за ризата и го разтърси грубо.
— Но, в името на Бога, ако ти отстъпиш и аз не опитам, кой ще го отвори? — извика той с ядосан глас.
— Не разбра ли още? — възрази Джипо — Никой няма да го отвори никога! Вече от три дни опитвам и нищо! И всичко това, за да постигнем какво? Да поставим един преобръщач на място! Само един от нужните шест! Остава да намеря още пет Ще преместя още един, може би, след седмица. Но не е сигурно?! И ще останат още четири. Ще полудея преди това! Не е възможно да се издържи! Не мога повече! Няма да продължа за всичкото злато на света! Чуваш ли? За всичкото злато на света!
— О! Млъкни! — изрева Блек — Няма да започваш отново.
Но бе обезпокоен. Даваше си сметка за точността на Джиповите разсъждения. Той самият беше ужасен, ако трябваше да остане затворник в тази фурна три или четири седмици още.
Джипо отново бе седнал на табуретката, с лице, скрито между ръце и с очи, втренчени отчаяно в циферблата.
— Не мислиш ли, че вратата може да се среже? — подсказа Блек.
— Тук? Ти си болен? Ще видят пламъка през завесите. И помисли за топлината, която ще се излъчи. Ще запалим караваната.
— Защо не закараме караваната в планините? Франк казваше, че, може би, ще бъдем принудени. Изглежда е имал право. Там ще можеш да работиш с отворени врати. Става ли?
Джипо извади носната си кърпа и тампонира окървавената си буза.
— Писна ми! Искам да се върна у дома. Никой няма да успее да отвори този фургон. Никой, казвам ти!
— Трябва да говорим с другите — обяви Блек с режещ тон. — Малко повече смелост, Боже мой! Има един милион долара зад тази врата! Един милион долара. Помисли!
— Може да има и двадесет милиона, но от това не ми става нито по-топло, нито по-студено — възрази Джипо с треперещ глас.
— Писна ми, казвам ти! Как да ти го опиша?
— Не се нервирай така — каза Блек, сядайки на земята. — Трябва да поговорим с другите.
В същия момент Джини и Китсън се връщаха от един град на двадесет километра, след като бяха привършили покупките си.
За повече сигурност, бяха решили да не се възползват от бутика на лагера. Търговецът щеше да забележи количеството на храната, която консумираха и щеше да се усъмни, че тя е предназначена за много хора. Сега те отиваха всеки ден в града с колата.
От два дни Джини и Китсън не се разделяха.
Джини не можеше да реши, дали да се сдружи с Китсън, когато получеха частта си. Знаеше, че той я обича и забелязваше от своя страна, че й харесваше все повече. За разлика от Блек той не беше опасен и тя се чувствуваше на сигурно място с него.
По пътя, който водеше към лагера, тя не преставаше да го наблюдава с крайчеца на окото си.
„Без своя счупен нос той е по-скоро хубаво хлапе“, си казваше тя.
И изведнъж й се прииска да му се довери.
— Алекс… — започна внезапно.
Китсън й хвърли бърз поглед, преди да се съсредоточи отново в пътя. Когато тя бе до него той караше
