много предпазливо.
— Да?… Нещо не е наред ли?
— Е, да! — Тя повдигна за миг своите бакърени коси и ги остави да паднат върху раменете. — Веднъж ти ме попита как съм разбрала, че фургонът транспортира заплатите на работниците. Това още ли те интересува?
— Поставих ти въпроса, това е вярно — призна Китсън изненадан. — Но не ме засягаше толкова. Какво те кара да мислиш за това?
— Ти беше много мил с мен — продължи замислено Джини. — Много хора биха ми отровили живота на твое място. Това ме трогна, знаеш ли? Искам да знаеш, че не съм жена на гангстери.
Китсън поклати глава.
— Никога не съм го мислил! — потвърди той.
— Морган мислеше така. Бе сигурен, че съм откраднала плана от една банда и че съм му го дала, за да получа по-голяма част. Той не го казваше, но чувствувах, че беше убеден в това.
Почувствувал се объркан, Китсън се размърда върху седалката. Знаеше, че Морган мислеше точно така.
— О.К.!… Той, може би, но не и аз.
— Знаех какво превозва фургонът, защото баща ми беше портиер в Изследователския център — обяви Джини с твърд глас.
— Наистина ли?
Китсън й хвърли бърз поглед.
— Очевидно това обяснява как си била в течение.
— Не се опитвам да се оневиня — продължи Джини, опирайки главата си върху облегалката. — Майка ми беше страшна уличница. Трябва да приличам на нея. Тя напусна баща ми, когато бях на десет години. Говореше вечно за пари и ми повтаряше, че без тях никога няма да постигна нищо. Баща ми бе смел човек, но не печелеше много. Бе винаги мил с мен, но това не ми попречи да имам склонност към парите. Колкото повече растях, по-лошо ставаше Нямах никога пари, не ходех почти никога на кино. Прекарвах цялото си свободно време да зяпам витрините на хубавите магазини и да завиждам на хората, които можеха да купят каквото виждаха и което искаха да притежават. Баща ми говореше често за заплатите на работниците в неговата служба и тези пари ме караха да мечтая. После дойде новият фургон. Когато разбра, че даже не са го осигурили против кражба, татко ги нарече луди. Той претендираше, че не е толкова трудно да се ограби фургона. Разговаряхме често с него. На него му хрумна идеята да се скрие фургонът в една каравана. Не мисли, че той някога щеше да изпълни своя план. Това даже не му е идвало на ума. Но за мен мисълта да се ограби фургонът стана натрапчива.
Китсън караше бавно и слушаше внимателно. Гледаше как слънцето, като огнена топка, изчезва зад планините.
— Татко не беше добре със здравето — продължи Джини, чиито пръсти обгръщаха коляното й. — Трябваше да чака още две години до пенсия. Опита се да ги направи, но трябваше да се откаже. Предписаха му отпуска по болест, но не толкова дълга, че да се възстанови Когато видяха, че няма да може да започне работа на предвидената дата, те го освободиха и той не можа да получи пенсията си. Отидох да видя шефа на личния състав, за да му изложа случая, но той нищо не поиска да чуе и ме посрещна като просякиня. Ето защо, когато татко почина, се заклех да получа реванш Казах си, че ще убия с един куршум два заека: ще си отмъстя и ще бъда богата. Планът ми бе готов, но трябваше някой да ми помогне да го изпълня. Една вечер, в едно кафе, чух да се говори за Морган. От това, което се говореше разбрах, че той бе човекът, който ми трябваше Намерих го и ето цялата история. Ударът беше измислен от татко, но той никога нямаше да се намеси.
— Съжалявам, че твоят баща е понесъл всички тези нещастия — каза неловко Китсън.
Той я видя да стиска юмруци.
— Зная… Съжалявам, че съм причина за всичко това, Алекс. Зная добре, че съм само една пропаднала жена, която мисли само за пари. Зная го по-добре от всеки, но не мислех, че ще отида до там. Лесно е да се говори, че един човек ще бъде убит. Виждали сме това на кино и няма страшен вид. Но, когато стане реалност …
— Слушай, Джини — прекъсна я Китсън забързано — защо не заминем двамата? Можем да отидем в Мексико Тръгвайки сега, имаме още шансове да излезем Защо не?
Тя се поколеба, после поклати глава.
— Не! Сега, не! Можеше преди да свалят шофьора и пазача, преди Морган да го свалят. Тогава трябваше да се откажем. Сега ще отида до края! Но ти тръгни! Ще се радвам, ако успееш. Аз продължавам. Имаме шанс да поставим ръка на мангизите, а в този момент нямам какво да губя. Не трябваше да се месиш в тази история. — Тя го изгледа. — Ти не беше съгласен, забелязах го в началото. Защо промени намерението си? Защо гласува „за“?
Китсън повдигна рамене.
— Заради теб, по дяволите! От момента, в който те Видях, повече нищо не е от значение за мен.
— Колко съжалявам, Алекс!
— Но слушай, ако успеем да вземем тези пари, можем навярно да сме заедно, нали? — предложи Китсън с очи, вперени в пътя, който се разстилаше пред него. — Обичам те, Джини! Ти си единственото момиче, което струва за мен.
— Не зная, Алекс. Може би… Почакай да вземем мангизите. Страхувам се от усложнения Остави ми време да размисля, искаш ли?
От изненада, Китсън за малко щеше да изпрати колата в канавката.
— Искаш да кажеш, че това не е невъзможно?
Тя го потупа нежно по ръката.
— Ще помисля, обещавам ти!
Беше нощ, когато стигнаха в лагера.
Въодушевен от думите на Джини, Китсън остави кри-во-ляво провизиите в кухнята и се отправи към караваната.
Брегът на езерото беше пуст. Можеше без опасност да освободи Блек и Джипо.
Щом ги забеляза си даде сметка, че нещо куца.
Джипо вървеше с тежки крачки, бавно, с прегърбени рамене. Неговата дясна буза бе отекла и леко кървеше.
Без да отговаря на Китсън, който се безпокоеше от това, което му се е случило, той влезе в бунгалото, където се свлече в първия попаднал му фотьойл.
С непроницаемо лице, със зла светлинка в погледа, Блек се приближи до дивана; сграбчи една бутилка уиски и си наля голяма доза, преди да седне с намръщен вид.
— Едно хлапе дойде да броди около караваната — обяви той, докато Китсън заключваше вратата на караваната. — Опита се да погледне във вътрешността.
— А комбинацията на фургона! — запита Джини, съзнаваща напрежението.
Блек повдигна рамене.
— Нямаме късмет досега — отговори той, облягайки се назад с очи, обърнати към нея — Вторият преобръщач не пада Джипо има нервна криза.
— Криза! — извика Джипо със свръхизострен глас — Искаш да кажеш, че напускам лагера, да! Не мога да отворя тази ключалка Чувате ли ме всички! Аз изчезвам!
— Вижте, това е невъзможно — намеси се спокойно Джини — Какво се е случило.
— Какво се е случило? — изчерви се Джипо, удряйки с юмрук по коляното си — Случи се, че да се работи в подобна пещ е извън човешките сили! Вие нямате представа какво е там. От три дни съм в същата точка Е, добре! Писна ми и ще се чупя!
— Ти каза на Франк, че ще трябва един месец — възрази Джини — Няма да ни изоставиш за три дни.
— Губиш си времето! — намеси се Блек — Вече сто пъти му обясних това на този глупак! И на мен ми писна Вътре е ад. Трябва да отидем в планините, както бе казал Франк. Можем да работим в караваната, без да я държим затворена. Не можем безкрайно да останем тук.
