Въпрос на интелигентност аз също добре се отбранявам. Ти също, впрочем. Защо да не се обединим?
Тя плъзна два огромни бифтека в тигана.
— Ти си единственият мъж на света, от който не се интересувам — възрази тя, без да го удостои с поглед.
— Добре, красавице! Ще видим!
Отправи се небрежно към фотьойла и седна с усмивка, която говореше красноречиво.
Рано на другата сутрин Китсон взе буика и замина в града, оставяйки Джини да пази караваната. Блек и Джипо не излязоха от бунгалото, което не бе безопасно, но Джипо се беше показал толкова упорит, че Блек се страхуваше, че няма да успее да го вразуми във вътрешността на караваната. Той даже трябваше, с помощта на Китсон, да го завърже за леглото и да му запуши устата.
Когато успяха да го обездвижат, Блек, с учестено дишане и зъл поглед, направи знак на Китсон да напусне стаята.
— Остави ме да се занимая с този мръсник! — каза той. — Заемам се да го накарам да си промени мнението. Преди да се завърнеш, той ще бъде съгласен да ни придружи.
Против волята си Китсон изостави Джипо, но знаеше добре, че лишени от техническата ловкост на Джипо, те не можеха да отворят фургона. Италианецът бе на две крачки от лудостта и той почувствува облекчение като го остави на Блек, който да поеме отговорността да го вкара в пътя.
В града Китсон купи палатка с достатъчно големи размери и купчина консерви.
Бяха разисквали заедно въпроса за храната и заключили, че отидат ли веднъж в планината, ще бъде опасно да слизат да правят покупки в града. Бяха решили да си купят консерви, които ще им позволят да почакат, докато Джипо отвори фургона.
Китсон пристигна пред бунгалото с багажник, пълен с провизии. Когато слизаше от колата, Джини дойде да го посрещне.
— Нещо опасно? — запита той.
Тя поклати глава.
— Не, но съм много доволна, че ти се върна. Не преставам да мисля за това хлапе. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.
Влязоха заедно в бунгалото Джипо бе седнал в единия от фотьойлите, блед като мъртвец, с черни кръгове под очите. Чувайки ги да влизат, той даже не се и обърна.
Блек, с цигара в устата, обикаляше из стаята.
— Намери ли каквото трябва? — запита той Китсон.
— Да, всичко.
С въпросителен поглед Китсон изгледа подред Джипо и Блек.
— Джипо разбра — обяви Блек — Обяснихме му и той прие да продължи да работи с нас.
— Защото ме принуди — запротестира Джипо с треперещ глас. — Всичко това ще свърши зле. Казвах ви го и сега го повтарям.
Внезапно той вдигна очи към Китсон.
— Мислех те за приятел. Жалко! Не се приближавай! Не те познавам повече!
— Какво ти става? — възкликна Китсон изненадан.
— Трябваше да го поразтърся малко — обясни Блек-Накарах го да разбере, че, ако не ни помогне, ще има неприятности.
— Той ми каза, че ще ми счупи пръстите — каза Джипо, с нисък и треперещ глас. — Как ще печеля, за да живея, ако загубя пръстите си?
Китсон тъкмо щеше да отговори, когато Блек го спря с жест на главата си.
— Време е да се чупим — обяви той. — Никой ли няма наоколо?
Джини излезе от бунгалото с Китсон.
Няколко корабчета се движеха в езерото, но близката околност беше пуста.
Китсън закачи караваната за буика и я закара на заден ход срещу вратата на бунгалото.
— Хайде!
Блек и Джипо се приближиха до вратата. Китсън им отвори дъното на караваната. Те се плъзнаха бързо и вратата се затвори зад тях. Всичко бе станало за няколко секунди.
— Ще остана тук, докато ти уредиш сметката в бюрото — каза Китсън, който връчи портмонето на Джини.
И чакайки, облегнат на караваната, той запали цигара.
Беше неспокоен. Щяха да изоставят лагера си и той чувствуваше, че ще рискуват много повече занапред, но не виждаше друго решение за отварянето на фургона.
— Добър ден, господине!
Китсън подскочи и погледна живо около себе си.
Едно малко момче, облечено с детска престилка, с риза на червени и бели карета и сламена шапка, се беше появило зад караваната.
— Добър ден! — отговори Китсън.
Хлапето го изгледа с наведена настрани глава.
— Вие познавате татко — обяви то. — Аз съм Фред Бредфорд-младши.
— А, да? — каза Китсън, насилвайки се да изглежда естествен.
Малкото момче събра вежди, после пренесе вниманието си към караваната.
— Ваша ли е? — запита, посочвайки я с пръст.
— Да.
Хлапето я заразглежда.
— Предпочитам нашата — обяви то.
Китсън не отговори. Той молеше небето. Джини да пристигне по-бързо и да се чупят оттук.
Детето приклекна, за да погледне под караваната.
— Я, вие сте й сложили метални пръти! — възкликна то, вдигайки очи към Китсън. — За какво ви служи това? Това трябва да я прави по-тежка, нали?
— Не зная нищо — отговори Китсън, търкайки челюстта си с раздразнен вид. — Купих я така.
— Татко каза, че двама ваши приятели са били вътре вчера. Това вярно ли е?
— Да.
— Какво им беше?
— Нищо.
Хлапето го изгледа продължително. Китсън намираше този детски поглед ужасно объркващ.
— Там имаше нещо, което не вървеше. Чух ги как се ругаеха.
— Това е техен навик — възрази Китсън. — Няма нищо.
Хлапето отстъпи, разкъсвайки караваната с очи.
— Мога ли да погледна във вътрешността, господине?
— Няма начин — рече Китсън, на когото му стана изведнъж топло. — Жена ми взе ключовете.
Детето изглеждаше изненадано.
— Татко никога не дава ключовете на мама. Тя ги губи всеки път.
— Моята жена не ги губи.
Хлапето приклекна отново и започна да скубе тревата наоколо.
— Вашите приятели вътре ли са сега?
— Не.
— Къде са тогава?
— У тях.
— Къде е това?
— В Сейнт Лоуранс.
— Те живеят заедно?
— Да.
— И правеха тази гюрултия? Аз се изплаших.
Китсън повдигна рамене.
— Няма нищо Те са си винаги такива.
