секунди, продължи: — Не обичам червеи по своите места и ако срещна такъв, смачквам го с ботуша си.
— Мога да си представя това, капитане.
— Не се самоизмамвай, детективче, че можеш да ме изиграеш. Започни само да се месиш в случая и ще има да се чудиш какво те е сполетяло — и гласът му премина в мучене. — Разбра ли?
— Да, капитане.
Зъбите му блеснаха в широка ръмжаща усмивка.
Значи не си вонящ бръмбар ти, детективче, а? Не казвай после, че не си предупреден. Пази си мутрата незацапана, дръж се настрана от мен и може би ще оцелееш. Ако някога стъпиш отново в този кабинет, не ще забравиш преживяното тук. Запомни едно. Направи само една грешна стъпка, и с теб е свършено. Разполагаме с методи да омекотяваме вонящите бръмбари, детективче.
Малките му очи блестяха злобно.
— Е, сега ти бяха дадени наставления и запомни, че няма да ти бъдат повтаряни. Един грешен ход, и си вътре, а влезеш ли вътре, детективче, момчетата ще те обработят хубавичко, преди да те изритат в килията — и се обърна към Кенди: — Изхвърли този жълт вонящ бръмбар и го пущай. Повръща ми се, като погледна към него — добави с глухо ръмжене представителят на закона.
Кенди се сепна и отвори вратата. Кетчън насочи огромния си пръст към мен.
— Дръж муцуната си по-далеч от този случай, иначе?
Направих стъпка към вратата, спрях и се обърнах.
— Може ли един въпрос, капитане?
Той прокара език по дебелите си, сякаш направени от каучук устни.
— Какъв въпрос?
— Телефонира ли ви Крийди и нареди ли ви да разговаряте така с мен?
Очите му се превърнаха в малки цепки, а тежките му лапи — в юмруци.
— Какво искаш да кажеш?
— Мистър Крийди нае Шепи да работи за него. Докато вършеше това, Шепи беше убит. Мистър Крийди е силно заинтересуван да остане скрит фактът, че е наел Шепи. Иска да избегне призоваването като свидетел в съда, където би трябвало да излага причините за наемането му. И така, той самият проведе с мен малък разговор. Същевременно ми представи един главорез, наричан Херц, с цел да ме подлуди от страх. Много съм любопитен да узная дали милионерът е започнал да губи вяра в своята горила и поради това е помолил вас да позасилите заплахата, та да си обезпечи по-добър ефект.
Чух как въздухът секна в гърлото на Кенди.
Лицето на Кетчън придоби цвета на зряла синя слива. Надигна се от стола си. Застанал прав, изглеждаше много по-едър — напомняше страшните призраци от фантастичните филми. Излезе иззад бюрото и започна бавно да ме доближава.
Чаках, без да мръдна, с очи, фиксирани в неговите.
— Така, все пак има мъничко живот в тебе, детективче — думите се процеждаха с мъка през стиснатите му зъби. — Е, добре, имам нещо, което да помниш завинаги.
Отворената му ръка се издигна и експлодира върху бузата ми. В миг видях връхлитащата ме длан и в момента, когато поех удара, се отместих, та по този начин намалих част от тежестта му. Въпреки това бе достатъчно силен да замае главата ми и да ме залюлее.
Кетчън изчака, докато се съвзема, а после завря тъмното си, преливащо от кръв лице в моето и изсъска с тих злокобен шепот:
— Хайде, детективче! Удари ме!
Едва преодолях изкушението да нанеса един тежък в челюстта му — твърде често дангалаци с неговото телосложение не могат да понасят удар в челюстта, — но съзнавах ясно, че той желае тъкмо това. Ако само посегнех да го ударя, щях да се окажа в една от килиите заедно с трима-четирима от най-кадърните му биячи за компания.
Не трепнах дори. Ударената ми страна гореше като въглен. Стояхме така, измерващи се един друг с поглед. Изведнъж той направи стъпка назад и изрева към Кенди:
— Изкарай тоя глупак вън, докато не съм го убил!
Сержантът грабна ръката ми, завъртя ме като пумпал и ме избута навън. В коридора се отдръпна от мен със зачервено от гняв и страх лице.
— Казах ти, не ти ли казах, проклети глупако? Сега вече Бог да ти е на помощ. Махай се по дяволите оттук!
Докоснах бузата си.
— Така много ми се иска да срещна тая маймуна в някоя тъмна алея. Е, хайде сбогом, сержанте. Щастлив съм поне, че не ми се налага да работя за него.
Закрачих по коридора, през двукрилата врата и после на улицата. Беше много приятно да видя слънцето все още да блести в небето, мъжете и жените, връщащи се от плажа, все още да имат вид на човешки същества и все още да се държат като такива.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
I
Колибата на Сам се намираше в покрайнините на Сан Рафаел, там, където блестящият булевард свършва. Беше голяма дървена барака, надвесена над морето, построена върху стоманеното скеле на изоставен кей.
Пред постройката имаше паркинг, на който заварих около тридесет коли, но сред тях нито един блестящ кадилак или клипър. Пазачът — пълничък възстар човек — ми се усмихна приветливо и ме уведоми, че паркирането е безплатно.
Преминах по дължината на тесен вълнолом и влязох в помещението. Барът заемаше една дълга стена. Имаше и плот за закуски, екипиран с дванадесет електрически скари. В момента върху тях цвърчаха дванадесет тлъсти пилета. Десетина души се подпираха край бара с напитки и пиеха бира.
Зад отворената двукрила врата в дъното се виждаше веранда с парапет, засенчена от страната на късното следобедно слънце със зелен брезент. Там имаше подредени маси и повечето от посетителите заемаха тъкмо тях. Тъй като възнамерявах да проведа сериозен разговор с Фултън, реших да останем вътре, далеч от множеството. Отидох до терасата, огледах се и потърсих Фултън. Като не го видях, избрах една ъглова маса до голям отворен прозорец и седнах.
Веднага дотърча келнер, изчисти покривката и наведе очаквателно глава. Поръчах бутилка „Блек Лейбъл“, малко лед и две чаши.
Няколко минути след 18,00 Тим Фултън се появи. Бе облечен в размъкнати сиви панталони и широко разгърдена синя риза. Сакото си бе прехвърлил през рамо. Огледа салона, видя ме и се усмихна приятелски. Доближи маста с фиксиран върху бутилката поглед.
— Ало, ти си вече тук, приятелю, и при това си развял байрака. Не можа ли да ме дочакаш?
— Бутилката още не е отворена. Сядай! Как е самочувствието, когато човек е свободен?
— Ти нищо не знаеш — изду гърди той. — Не си преживял моите патила. Наистина, трябва да ида да ми проверят главата, как можах да издържа толкова време при него — и почука леко бутилката с нокът. — Имаш ли намерение да я отваряш, или ще си седим ей така и ще и се възхищаваме?
Налях му и добавих парче лед, след което налях и на себе си. Допряхме чаши, както боксьорите докосват ръкавици преди началото, кимнахме си приветливо и отпихме.
След разговора ми с Крийди, а после и с Кетчън, леденото уиски ми дойде съвсем на място. Запалихме цигари, настанихме се още по-удобно в плетените столове и се усмихнахме един другиму.
— Хубаво, а? — разля се в усмивка Фултън. — Ако има нещо, което да обичам най-много на този свят, то е да седна там, където мога да се вслушам в морето, и да си сръбвам добро уиски. Не мога да си представя човек да желае нещо по-прекрасно. Е, има моменти, когато и жената може да заеме образа на това нещо, но когато човек иска да се отмори, не търси жена. И ще ти кажа защо. Жените бърборят непрекъснато, а уискито — никога. Тая твоя идея бе блестяща, драги!
