хиляди долара, след което така светкавично ме изхвърлиха, че дори не ми оставиха възможността да поспоря с тях.
Посетих и двама от по-крупните агенти, които също така проявиха интерес, но след като чуха, че съм я обвързал с договор, ми наговориха такива неща, че аз самият побързах да се махна.
Капакът беше отсъствието на Рима. Тя знаеше много добре че отивам да се срещна със Ширели, и въпреки това не си беше направила труда поне да ме изчака да види какъв е резултатът. Очевидно предварително беше сигурна в отрицателния изход. Житейският й опит с мен я беше убедил в безполезността на всички мои начинания да се измъкнем от блатото. Тая мисъл ме натъжи още повече.
Бях изправен пред проблема какво да правя по-нататък.
Нямах работа и имах пари само до края на седмицата. Нямах достатъчно дори за билет за в къщи.
Противях се с цялото си същество на тази мисъл, но нямах друг изход. Трябваше да се връщам у дома. Баща ми беше достатъчно деликатен да не ми го натрива на носа. Налагаше ми се да увещавам Ръсти да ми даде назаем за пътните, и после да придумам баща ми да му ги върне обратно.
Идваше ми да си блъсна главата в стената.
Пет хиляди долара.
Ако само успеех да излекувам Рима, знаех, че ще остане под пари. За една година щеше да направи най-малко половин милион, а това означаваше да си гушна петдесет бона; далеч по-добре, отколкото да се извивам пред баща ми и да му плача на рамото, че не ми е провървяло.
Лежах на кревата и размишлявах, докато се смрачи. Тъкмо вече бях решил да отивам при Ръсти да го моля за някой друг долар назаем, когато чух Рима да се качва по стълбите и да влиза в стаята си.
Зачаках.
След малко тя се вмъкна при мен и застана до леглото ми.
— Здравей — каза тя.
Не отвърнах нищо.
— Какво ще кажеш да хапнем нещо? — предложи тя. — Имаш ли пари?
— Не искаш ли да чуеш какво каза Ширели?
Тя се прозя, разтърквайки очите си.
— Ширели?
— Шефът на калифорнийската компания за грамофонни плочи. Днес следобед бях при него във връзка с теб — не си ли спомняш?
Тя повдигна безразлично рамене.
— Не искам да знам какво е казал. Те всички повтарят едно и също.
— Каза, че ако се излекуваш, ще те направи звезда.
— Е и, какво? Имаш ли някакви пари?
Станах от леглото, отидох до огледалото на стената и се сресах. Трябваше да правя нещо с ръцете си, за да не я удуша с тях.
— Не, никакви пари нямам, и нищо няма да ядем. Махай се от очите ми! Само като те гледам, и ми прилошава!
Тя седна на ръба на леглото. Пъхна ръка под ризата и зачеса ребрата си.
— Имам малко пари — каза тя. — Ще те заведа да вечеряме. Не съм стисната като теб. Ще хапнем спагети и телешко.
Обърнах се и се втренчих в нея.
— Имаш пари? Откъде ги взе?
— От павилионите на Пасифик. Обадиха ми се тъкмо след като излезе. Имам три часа масови сцени.
— Обзалагам се, че лъжеш. Сигурен съм, че си се вмъкнала в някой тъмен вход заедно с някакъв брадат старец.
Тя се изкикоти.
— Платиха ми за масови сцени. Ще ти кажа и още нещо. Знам откъде можем да вземем тия пет хиляди, за които толкова си блъскаш главата.
Оставих гребена и се втренчих в нея.
— За какво, по дяволите, говориш?
Тя си заоглежда ноктите. Ръцете й бяха захабени, а ноктите — черни.
— Петте хиляди за лечението.
— Какво по-точно?
— Знам откъде можем да ги вземем.
Поех си бавно и дълбоко въздух.
— Има моменти, когато страшно ми се приисква да те пребия — казах. — Тия дни така ме изкарваш от търпение, че ще ти посиня задника от бой.
Тя отново се изкикоти.
— Знам откъде можем да ги вземем — повтори тя.
— Чудесно. Откъде?
— Лари Лауенстайн ми каза.
Напъхах ръцете си колкото можах по-надълбоко в джобовете.
— Не се пиши хитра, кучко мръсна! Кой е тоя Лари Лауенстайн?
— Един мой приятел. — Тя се облегна лактите си, изпъчвайки гърди към мен. Изглеждаше съблазнителна колкото чиния замръзнала супа. — Той работи за постановчик-режисъора. Каза ми, че държат повече от десет хиляди долара в кабинета му. Плащат в брой на статистите. Пази ги един нищо и никакъв катинар.
Запалих цигара. Ръцете ми се разтрепериха.
— Какво ме интересува, че държат десет хиляди долара в кабинета на постановчика?
— Мислех, че можем да отидем там и да си услужим.
— Наистина блестяща идея, още повече, че идва от теб. Кое те кара да мислиш, че те няма да имат нищо против да си услужим с тия пари? Не ти ли е обяснявал някой, че вземането на чужди пари се нарича кражба?
Тя набърчи нослето си и повдигна рамене.
— Просто ти предложих. Ако не ти харесва, забрави го.
— Благодаря за съвета. Точно това и ще направя.
— Е, добре. Както искаш. Просто си мислех, че много ти трябват.
— Трябват ми, но не чак дотолкова.
Тя се изправи.
— Хайде да идем да хапнем.
— Отивай ти. Аз имам работа.
Тя се запъти към вратата.
— О, стига. Не съм стисната. Каня те. Не си толкова горд, че да ми откажеш, нали?
— Разбира се, че не съм. Отивам при Ръсти да го моля да ми даде пари назаем, за да се прибера у дома. Приключих вече с теб.
Тя ме изгледа.
— Защо го правиш?
— Останах без работа — обясних търпеливо. — Не мога да живея от въздуха и затова си отивам.
— Можеш да получиш работа в павилионите на Пасифик. Утре има голяма масова сцена. Трябват им хора.
— Така ли? Че как ще се добера до тази работа?
— Аз ще те уредя. Ела утре с мен. Сега да идем да хапнем, че умирам от глад.
Отидох с нея, защото бях гладен и нямах повече нерви да я разубеждавам.
Отидохме в един малък италиански ресторант и ядохме чудни спагети, а за второ имахме тънки резени телешко изпържени в масло.
По средата на яденето тя ме запита:
— Ширели наистина ли каза, че ме бива да пея?
— Точно това каза. Само да се излекуваш и да си във форма и веднага ще сключи договор.
