— Ами разбира се, как не се сетих! Той те снабдява със стока. И на лицето му е изписано, че е пласъор.
— Причиняваш ми болка!
— Има моменти, когато ми се приисква да те удуша. Значи този плъх те зарежда, нали?
— И какво, ако е той? Все трябва някой да ме снабдява, не е ли така?
— Сигурно съм луд за да се забъркам в такова нещо с теб!
— Ненавиждаш ме, нали?
— Това няма нищо общо с тая работа.
— Ти си първият мъж, който не иска да спи с мен — изрече тя с горчивина.
— Жените не ме интересуват.
— И ти си загазил до гушата като мен, само дето не искаш да си го признаеш.
— Върви по дяволите — казах аз побеснял.
Знаех, че имаше право. Бях загазил още от момента, в който излязох от болницата, и което беше още по-лошо, това беше започнало да ми се услажда.
— И аз ще ти кажа нещо сега — изрече тя меко. — Ненавиждам те. Знам, че си добър към мен и можеш да ме спасиш, и въпреки това пак те мразя. Никога няма да забравя как се отнесе с мен когато ме шантажира с полицията. Внимавай, Джеф. Аз ще си го върна дори и да започнем заедно бизнеса.
— Само опитай да ми свиеш някакъв номер и ще те размажа от бой — казах аз, като гледах злобно към нея в здрача. — Имаш нужда точно от един хубав бой.
Тя внезапно се изкикоти.
— Сигурно си прав. Уилбър редовно ме пердашеше.
Отдръпнах се от нея. Повдигаше ми се от близостта й, толкова беше пропаднала и корумпирана.
— Колко е часът? — запита тя.
Погледнах светещите стрелки на моя часовник.
— Десет и половина.
— Да тръгваме.
Сърцето ми заби бързо и тревожно.
— Има ли пазачи тук?
— Пазачи? Че за какво?
Тя вече пълзеше навън и аз я последвах. След няколко секунди се изправихме един до друг в мрака, близо до изхода на павилиона. Спряхме да се ослушаме.
Не се чуваше никакъв звук.
— Аз ще водя — каза тя. — Върви близо до мен.
Излязохме от павилиона в горещата и тъмна нощ. Имаше звезди, но луната не се беше показала още. Видях я как се спря да се огледа в мрака, също като мен.
— Страх ли те е? — запита тя, като ме приближи. Ненавиждах допира й на слабото и горещо тяло, но гърбът ми опираше стената на павилиона и не можех да се отдръпна. — Защото мен не ме е страх. Това не може да ме изплаши, но мисля, че ти се страхуваш.
— Добре, страхувам се — казах аз, като я отблъснах. — Сега доволна ли си?
— Няма от какво да се страхуваш. Не могат да ти причинят по-голямо зло от това, което ти вече си причинил на самия себе си. Винаги си го повтарям.
— Ти си луда! Какви са тия дрънканици?
— Хайде — каза тя. — Да прибираме парите и да си ходим.
Тя пристъпи в мрака и аз я последвах.
Цял ден не беше свалила една плетена чанта от рамото си. Чух я да я разкопчава като спряхме пред бунгалото на постановчика.
Стоях близо до нея и се вслушвах в грохота на сърцето ми; усещах как кръвта ми препуска по вените и страхът ме обземаше все по-силно.
Чух я как се справи само за няколко секунди с ключалката на бравата. Изглежда имаше голям опит с тия неща. След малко езичето изщрака.
Вмъкнахме се заедно в тъмния офис. Изчакахме, докато очите ни привикнат с мержелеещата светлина от звездите, която се процеждаше през откритите прозорци. След няколко секунди от мрака пред нас изплуваха очертанията на бюрото.
Приближихме се до него и Рима коленичи пред чекмеджето.
— Ти пази — каза Рима. — Няма да отнеме много време.
Треперех неудържимо от страх.
— Хайде да се откажем — казах. — Нека да си тръгваме!
— Не ставай идиот! — каза тя остро. — Нямам намерение да се предавам.
Внезапно мракът се разпръсна. Беше запалила фенерчето и насочи лъча му към ключалката на чекмеджето. После седна на пода и започна да си тананика тихичко.
Сърцето ми щеше да се пръсне всеки момент, докато я наблюдавах как стърже по ключалката.
— Малко е шибано — каза тя, — но след малко ще го оправя.
Не успя да го оправи. Минутите течаха една по една; стърженето започна да ми ходи по нервите. Беше спряла да тананика и сега псуваше полугласно.
— Какво става? — запитах я, като се отдръпнах от прозореца и приближих бюрото да я погледна докъде е стигнала.
— Инати се, но ще го оправя. — Гласът й прозвуча съвсем спокойно. — Остави ме на мира. Трябва да се концентрирам.
— Да се махаме оттук!
— О, стига вече!
Върнах се при прозореца, и изведнъж сърцето ми подскочи в гърлото, като ме остави без дъх.
Вън имаше някакъв мъж. Слабата светлина от звездите очертаваше контурите на раменете и главата му. Взираше се през прозореца.
Не знаех дали ме беше видял. В офиса беше тъмно, но изглежда, че се взираше право в мен.
Раменете му бяха много широки, а на главата си имаше гладка островърха шапка, от която гърдите ми замръзнаха.
— Вън има някой — казах аз, но думите ми не стигнаха по-далеч от пресъхналите ми устни.
Рима каза:
— Отворих го!
— Вън има някой!
— Не чуваш ли какво ти казвам? Вън има някой!
— Скрий се някъде!
Огледах се диво в тъмната стая. Леденостуден пот течеше по лицето ми. Тъкмо се засилих да прекося стаята и вратата се отвори с трясък. Лампите светнаха.
Студената и ярка светлина ме блъсна като с юмрук в главата.
— Само да си мръднал и ще ти пръсна главата!
Глас на ченге: груб, корав и заповеден.
Погледнах към вратата.
Беше изпълнил рамката й с Колт 45 калибър насочен в главата ми. Мощна кафява ръка, стопроцентов полицай, грамаден, широкоплещест и внушителен.
— Какво правиш тук?
Вдигнах бавно треперещите си ръце. Имах ужасното чувство, че всеки момент ще стреля.
— Аз… аз… аз…
— Дръж си ръцете така!
Той не знаеше, че Рима се беше сгушила зад бюрото. Единствената ми мисъл беше как да я прикрия; трябваше да излезем от офиса преди да я е открил.
Някак си успях да укротя треперещите си нерви.
— Загубих се — казах аз, — и реших да спя тук.
— Така ли? Ще ти осигуря спане на далеч по-безопасно място от това. Ела тук. Приближи се, бавно и с
