Тя отмести настрана чинията се и запали цигара.
— Никакъв проблем не е да вземем тези пари. Няма да има никакви пречки.
— Не бих направил такова нещо нито за теб, нито за когото и да било.
— Не искаш ли да се излекувам?
— Затваряй си устата! Върви по дяволите и ти, и твоето лечение!
Някой пусна пет цента в музикалния автомат и Джой Милър запя „Някой от тези дни“. И двамата слушахме напрегнато. Звучеше силно и металическо и често не в тон. Лентата в джоба ми беше къде-къде по-добра от плочата.
— Половин милион за една година — изрече замечтано Рима. — Гласът й не е кой знае какво, нали?
— Вярно, но тя е много по-добре от теб. Няма нужда от лечение. Да тръгваме. Спи ми се.
Рима се изправи до вратата ми след като се прибрахме в хотела.
— Можеш да спиш с мен тази вечер, ако искаш — каза тя. — В настроение съм.
— Е, аз пък не съм — казах и тряснах вратата под носа и.
Лежах в мрака и си мислех за всичко онова, което ми беше разказала за парите в кабинета на постановчика. Непрекъснато си повтарях, че трябва да се откажа от тази идея. Вярно, бях паднал много ниско, макар и да не бях стигнал още дъното, но не можех да се отърся от тази мисъл. Само да можех да я излекувам… Заспах с тая мисъл.
На сутринта, малко след осем, хванахме автобуса за Холивуд. Заварихме една голяма тълпа да се точи през главния вход за павилионите на Пасифик и ние се присъединихме към тях.
— Имаме достатъчно време — каза Рима. — По-рано от десет няма да започнат да снимат. Ще отидем при Лари да те запише.
Повлякох се след нея.
Настрани от главния павилион имаше няколко сгради от типа на бунгалото. Пред една от тях се беше изправил един слаб и висок мъж с панталони от рипсено кадифе и синя риза.
Намразих го още в мига в който го видях. Пухкавото му бяло лице беше лошо избръснато. Очите му бяха лукави и близко сложени. Имаше вид на сводник, готов за работа.
Ухили се мръсно на Рима.
— Хей, сладур, идваш да си изкараш дажбата ли? — запита той и после ми хвърли един поглед. — Кой е тоя?
— Приятел — каза Рима. — Можеш ли да го включиш в масовите сцени днес, Лари?
— Защо не? Ще го пъхнем и него в дядовата ръкавичка. Как се казва?
— Джеф Гордън. — каза тя.
— Окей. Ще го запиша. — Обърна се към мен. — Иди в павилион номер три, авер. Надолу по алеята, втората сграда от дясната ти страна.
— Ти отивай. Аз ще поговоря малко с Лари — каза ми Рима.
Лауенстайн ми намигна.
— Всички искат да говорят с мен.
Тръгнах по алеята. На средата на пътя се обърнах и погледнах назад. Рима влизаше в офиса с Лауенстайн. Беше я прегърнал през раменете и притиснал плътно и й говореше нещо.
Стоях под горещото слънце и чаках. След някое време Рима излезе и дойде при мен.
— Оглеждах бравата на вратата. Нищо особено. Виж, ключалката на чекмеджето, където държат парите, е малко по-сложна, но ще се справя и с нея, трябва ми само малко време.
Не казах нищо.
— Можем да го свършим още тази нощ. Ще останем тук — продължи тя. — Знам едно място, където можем да се скрием. Ще се наложи да прекараме нощта тук и да се измъкнем на сутринта. Няма да има никакви проблеми.
Колебах се може би половин секунда. Знаех, че ако не поема риска, нямаше да мога да направя нищо. Трябваше да се върна у дома и да призная поражението си. А ако успеех да я излекувам, щяхме да сме богати и двамата.
Единственото нещо, което ми беше в главата в тоя момент, беше, че десетте процента от половин милион щяха да бъдат мои.
— Окей — казах. — Идвам с теб.
II
Лежахме притиснати един до друг под голямата сцена на павилион номер три. Гушехме се така в продължение на повече от три часа, и слушахме трополенето на многобройните крака над нас, виковете на техниците, които подготвяха новото разположение на прожекторите за утрешните снимки, професионалните псувни на режисъора, който изливаше гнева си върху всички, които не правеха това, което той им казваше, а онова, което им казваше да не правят.
Цялата сутрин и следобед ние се трудехме усърдно под палещите лъчи на прожекторите, чак докато се смрачи, заедно с още триста статисти: контингента от хора тъпчещи земята на Холивуд с ефемерната надежда, че някой все щеше да ги забележи някой ден и да ги направи звезди, и ние се потяхме заедно с тях и ги ненавиждахме.
Играехме ролята на публика наблюдаваща борба от шампионата. Изправяхме се и ревяхме по даден от режисъора знак. Сядахме и освирквахме. Привеждахме се напред с ужас върху лицата ни. Ревяхме от възторг и накрая вдигнахме във въздуха покрива, когато бледото и мършаво хлапе на ринга, което не изглеждаше способно да скъса хартиена кесия, повали шампиона на гръб.
Повтаряхме всичко това до полуда от единайсет до седем вечерта и това беше първият ден в живота ми, в който нямах сили да се изправя на крака в края на работното време.
Накрая режисъорът се смили над нас.
— Окей, момчета и момичета — излая той през високоговорителя. — Искам ви всички утре сутринта точно в осем със същите дрехи.
Рима ме хвана за ръката.
— Дръж се близо и дам ли ти знак, веднага тръгваш след мен.
Помъкнахме се зад тълпата прогизнали от пот статисти. Сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите, но се мъчех да не мисля за това, което ни предстоеше.
Рима каза:
— Оттук — и ме бутна леко отзад.
Плъзнахме се в една алея, която ни изведе до задния вход на павилион номер три.
Не беше трудно да се промъкнем под сцената. Първите три часа се спотайвахме като мишки, уплашени да не би да ни открият, но след някое време, около девет, техниците приключиха работа и си тръгнаха.
Пушеше ни се страшно и на двамата и запалихме по една. В слабия блясък на кибритената клечка я видях как се беше изтегнала до мен в праха. Очите й блестяха и тя сбърчи нослето си към мен.
— Всичко ще бъде наред. Само след половин час.
Едва в този момент страхът ме сграбчи за гушата.
Казах си, че трябва да не съм бил с ума си, за да се забъркам в такава история. Ако ни пипнеха…
Опитах се да прогоня мислите от главата си и казах:
— Какво общо имаш с тоя Лауенстайн?
Тя се размърда неудобно. Май я бях настъпал по някакъв мазол.
— Нищо.
— Не ми разправяй бабини деветини! Как си се запознала с тоя плъх? Изглежда, че е поел щафетата от Уилбър.
— Присмял се хърбел на щърбел! Не си ли виждаш твоята мутра? Какво си въобразяваш?
Кокалчетата на юмрука ми побеляха и я блъснах с всички сили по бедрото.
— Не смей да говориш за лицето ми, кучко мръсна!
— Тогава не говори за приятелите ми!
Внезапно ми проблесна пред очите.
