Закрачихме бързо към автобусната спирка. След две или три минути автобусът пристигна.
Седнахме отзад. Никой не ни обърна никакво внимание. Рима пушеше с поглед вперен през прозореца. Като наближихме булеварда към пристанището тя се разкиха.
Глава пета
I
На следната сутрин се разбудих от неспокойния сън малко след седем и се загледах в тавана, като размишлявах върху предишната нощ. Чувствувах се много зле.
Бях спал не повече от три или четири часа. През останалото време пред очите ми бяха пазачът и как Рима го беше застреляла.
Беше се прибрала веднага в стаята си и поне един час от там се носеше подсмърчане и кихане, което ме подлуди. После я чух да излиза и реших че отива на лов за някой мухлъо, който да я финансира за поредната и порция.
Бях се унесъл вече, когато я чух да се прибира. Вратата и хлопна, за миг се разсъних, обърнах се на другата страна и отново се унесох.
Слънцето вече облизваше ръбовете на зданието, аз лежах в леглото и се чудех кой път да хвана. Трябваше да напусна града. Не смеех да остана повече. Отивах при Ръсти, взимах пари назаем за пътните и още същия предиобед потеглях.
Около единайсет имаше влак.
Вратата на стаята ми внезапно се отвори и Рима влезе вътре. Беше с червената си риза и плътно прилепналите дънки. Лицето и беше бледо, а очите и блестяха неестествено. Явно си беше осигурила порцията.
Застана до леглото ми и ме загледа.
— Какво искаш? — запитах я аз. — Изчезвай оттук!
— Отивам в студиото. Няма ли да дойдеш?
— Да не си полудяла? Няма да се върна там за нищо на света!
Тя ми набърчи нослето си с презрителни очи.
— Нямам намерение да изтървам тая работа. Ако се откажа, друга повече няма да намеря. А ти какво ще правиш?
— Напускам града. Да не би да си забравила, че снощи уби човек, или това за тебе е нещо в реда на нещата?
Тя се захили.
— Те мислят, че ти си го направил.
Подскочих от леглото.
— Аз? Какво искаш да кажеш?
— Спокойно. Никой никого не е убивал. Той е жив.
Отметнах чаршафа и стъпих на пода.
— Откъде знаеш?
— Във вестника пише.
— Къде е той?
— Имаше един до една от стаите.
— Какво стърчиш! Донеси го!
— Взели са го вече.
Исках да я удуша.
— Наистина ли твърдят, че е жив?
Тя кимна с отегчен израз.
— Да.
Пресегнах се за цигара и я запалих с треперещи ръце. Внезапното облекчение ме остави без дъх.
— Откъде съдиш, че мен обвиняват в убийство?
— Дал е на ченгетата твоето описание. Търсят мъж с белязано лице.
— Разправяй ги на шапката ми! Ти го застреля!
— Той не ме видя! Видя теб!
— Той знае, че аз не съм го застрелял — казах аз, като се опитвах да контролирам гласа си. — Той знае, че аз бях обърнат към стената, когато ти го застреля! Той знае, че не съм го направил аз!
Тя вдигна рамене с отегчение.
— Всичко, което знам, е че полицията издирва мъж с белязано лице. Внимавай къде ходиш.
В тоя момент вече бях готов да разбия тавана.
— Намери ми вестник! Чуваш ли? Веднага ми намери вестник!
— Стига си викал. Да не искаш всички да те чуят? Трябва да хващам автобуса за студиото. Може би ще е по-добре да стоиш тук и никъде да не излизаш.
Сграбчих я за ръката.
— Откъде намери пистолета?
— Беше на Уилбър. Пусни ме! — тя се издърпа рязко. — Не си губи нервите. И по-зле съм загазвала. Ако не си показваш носа няколко дни, всичко ще се оправи. После ще можеш да се измъкнеш от града, но не се опитвай по-рано.
— След като веднъж напипат следите ми, това ще е първото място, където ще довтасат.
— О, престани вече! — Презрителният и тон направо ме подлудяваше. — Голям бъзлъо си бил. Сдържай си нервите и ще се оправиш. Толкова ли не можеш да се отпуснеш? Направо ставаш досаден.
Сграбчих я за гушата и я блъснах в стената. После я зашибах по лицето; един, два, три… Не бях много горд от себе си, но не можех да се сдържа. Беше толкова мръсна, че нямах друг отговор на мръсотиите и.
Пуснах я и останах до нея, като дишах тежко.
— Страх ме е! — казах аз. — Страх ме е, защото все още ми е останала някаква порядъчност. А ти! Ти не притежаваш нищо такова! Прогнила си до мозъка на костите си! Иска ми се никога да не бях имал нищо общо с теб! А сега изчезвай!
Тя стоеше облегната на стената, лицето и беше станало божурено от ударите ми и очите и искряха от омраза.
— И това няма да го забравя, мерзавецо! — просъска тя. — Ще ти припомня много неща, когато му дойде времето! Все някой ден ще изравня резултата! Надявам се онова копеле да пукне и да те видя в газовата камера!
Блъснах вратата на стаята широко отворена.
— Вън! — изревах аз.
Тя излезе и аз затръшнах вратата след нея.
Останах неподвижен дълго време, опитвайки се да успокоя дишането си. Приближих се до огледалото и се вгледах в бялото си и изпито от страх лице. Тънкият белег пресичаше цялата дясна част на челюстта ми. Ако пазачът го беше споменал в показанията си, бях загубен.
Паниката ме държеше здраво. Единствената ми мисъл беше да се отскубна и да се добера до дома си, но ако полицията беше обявила награда за главата ми, излизането ми посред бял ден си беше чисто самоубийство.
Чух трополенето на Кери по стълбите и отворих вратата.
— Ще ми направиш ли една услуга? — запитах я аз. — Донеси ми един вестник, че днес няма да излизам.
Тя ме погледна остро.
— Нямам време, мистър Джеф. Имам работа.
— Важно е. Не можеш ли да вземеш отнякъде? — полагах големи усилия да звуча спокойно. — Опитай се да ми донесеш един вестник, Кери.
