Много неща могат да се случат за единайсет години.
Като гледам сега назад, мога да кажа че те бяха най-вълнуващите и най-плодотворни в моя живот.
Единственият ми мрачен спомен беше, когато баща ми почина, две години след като се бях дипломирал за инженер-консултант. Помина се от сърдечен удар по време на работа в банката; единственият начин, който той би избрал, ако зависеше от него. Остави ми пет хиляди долара и къщата, която аз продадох. С този първоначален капитал плюс квалификацията ми като инженер с опит започнах съвместен бизнес с Джак Озбърн.
С Джак бяхме воювали заедно в една и съща бойна част във Филипините. Заедно дебаркирахме на плажовете на Окинава. Беше пет години по-голям от мен и беше завършил инженерното си обучение преди да отиде на война. Беше набит, широкоплещест и нисък с пясъчноруса коса, вече започнала да изтънява на тила му, и керемиденочервено лице, обсипано с лунички.
Беше същинска кълбовидна мълния! Работоспособността му беше практически безгранична. Можеше да блъска двадесет часа на ден, да открадне четири часа сън, и да продължи със същата енергия.
Имах голям късмет, че той дойде в Холанд Сити да ме потърси точно по времето когато разполагах с петте хиляди долара от имуществото на баща ми.
Джак дошъл в града три дни преди да ми се обади, и през това време не си губел времето напразно. Разговарял с маса народ, оглеждал и преценявал града и накрая решил, че това е мястото, където един инженер-консултант може да си вади хляба.
И след това връхлетя в едностайния ми апартамент, шибна ми дланта с коравата си и загрубяла ръка и ми се ухили.
— Джеф — каза той — огледах мястото, и реших, че тук ще побия байрака. Какво ще кажеш да станем ортаци?
Така започнахме съвместния бизнес като Озбърн и Холидей.
Холидей беше името на баща ми, а Гордън — фамилията на майка ми, която бях използувал при пребиваването си в Холивуд, тъй като бях доста неуверен в себе си и имах инстинктивното усещане, че мога да се забъркам в нещо много неприятно, което в никакъв случай не бих искал да сервирам на баща ми. Един от ония странни инстинкти, които много често се оправдават.
През следващите три години не свършихме кой знае каква работа, ако не се брояха търкането на столовете в едностайния ни офис, чакането и надеждите. Ако нямахме по някоя скътана настрани парица, щяхме да умрем от глад, но двамата все някак си успяхме да преживеем, макар и трудно. Деляхме стая в мебелирана къща под наем; сами си готвехме. Сами си печатахме. Подреждахме и чистехме офиса без обичайната женска ръка.
И изведнъж стана чудо. Получихме оферта да построим квартал жилищни блокове покрай реката. Конкуренцията беше убийствена, но ние тръгнахме като войници в атака. Свалихме разходите до немислимо ниски цени и ни връчиха контракта. Във финансово отношение печалбата на практика я нямаше, но поне показахме на тия, които се интересуваха от нас, какво струваме.
Бавно и мъчително започнахме да пробиваме пазара, наистина не на такива убийствени условия, но много близки до тях. Усилието да изпълзим и оцелеем ни отне повече от две години. Не си мислете, че беше песен. Борехме се със зъби и нокти за всеки цент, нямаше никакви правила, но накрая се добрахме до спасителния бряг.
Разбирахме се чудесно с Джак. Той движеше всички дейности, свързани с пътувания, докато аз се занимавах в офиса. След постигнатия успех вече можехме да си позволим и допълнителна ръка. Наехме Клара Колинс, клъощава стара мома на средна възраст, за която бяхме две откачени хлапета, но която въртеше офиса с ефективност, далеч превишаваща онова, което й плащахме.
След шест напрегнати години в бизнеса започнахме да получаваме редовно поръчки: къщи, бунгала, бензиностанции, дори веднъж ни поръчаха един малък снимачен павилион, но обществените сгради бяха още далеч от нас, а там именно бяха големите пари.
Реших, че е крайно време да обработим кмета на града. Казваше се Хенри Матисън. Бяхме се срещали няколко пъти и хич не изглеждаше труден за общуване. Синът му беше загинал във Филипините и когато научи, че аз и Джак бяхме воювали там, малко се поразмекна, но не чак дотам, че да ни подхвърли някоя крупна поръчка.
Прилежно изпращахме сметките за всеки граждански проект който биваше обявен, и толкова. По-далеч не можехме да стигнем. Капацитетите с име винаги обираха каймака: три местни фирми, които въртяха бизнеса в околността в продължение на повече от двайсет години.
Именно в този период на упорити усилия от моя страна да се сближа с кмета на града се запознах със Сарита Флеминг.
Сарита завеждаше обществената библиотека на Холанд Сити. Родителите й живееха в Ню Йорк. Беше защитила някаква степен по литература. Когато й предложили работата приела веднага, защото трудно се разбирала с майка си. Беше прекарала в библиотеката две години до момента, в който я посетих, в отчаяното търсене на информация за Матисън.
След като й обясних пределно откровено от какво се нуждая, Сарита надмина себе си в желанието си да ни помогне. Знаеше и кътните зъби на кмета. Съобщи ми, че давал душата си за лов на диви патици, бил доста добър в снимането с любителска кинокамера и обожавал класическата музика. Ловът на диви патици и снимачната дейност бяха доста далеч от мен, но класическата музика ми даваше голям шанс. Сарита ми каза, че направо умирал за клавирните пиеси на Шопен.
Спомена, че имала четири билета за рецитал на Шопен, който се провеждал в Сити Хол, със Стефан Ашкенази на пианото, един от най-великите познавачи на Шопен в света. Тя продавала билетите в библиотеката и запазила четири ей-така, просто за всеки случай. Знаела, че Матисън нямал билет и ми предложи да го поканя на концерта.
Идеята беше толкова здрава, че аз се втренчих в нея, и за пръв път я забелязах.
Беше висока и стройна, с хубава фигура. Носеше семпла сива рокля, която изтъкваше всичко хубаво по нея. Имаше чудесни кафяви очи; кестенява коса, разделена в средата и опъната назад, така че да оформя един копринен кок в горната част на врата й.
Не беше красива, но имаше нещо в нея, което много ме възбуждаше. Само като я гледах, и имах чувството, че беше единствената жена, с която бих могъл да живея, без да се уморя или отегча, и която единствено можеше да ме направи щастлив.
Беше много странно чувство. Блесна в мен като мълния, и тогава проумях, че ако не искам да прекъсна нишката на добрия случай, тя трябваше да стане моя жена.
Попитах я дали не желае да бъде четвъртия човек вечерта: Матисън, жена му, тя и аз и тя прие.
Джак изпадна във възторг, като разбра какво съм замислил.
— Благодаря на бога, че имам партнъор с такава култура. — каза той. — Закарай стареца на Шопен и му вземи акъла. Може и да се смили и да ни подхвърли някой контракт, като си мисли, че имате еднакви вкусове.
Обадих се на Матисън и го попитах, дали би имал нещо против, ако поканя съпругата му и него на концерт съвместно с моя позната. Веднага прие.
Цялата работа я свърши не Шопен или моя милост, а Сарита. Тя го очарова страхотно, и не само него, а и жена му.
Вечерта беше голям успех.
Като си стиснахме ръцете за лека нощ, той каза:
— Време е да се видим с вас и в офиса ми, млади човече. Наминете утре. Искам да ви запозная с Мерил Уеб.
Уеб беше градският архитект. Той колеше, той бесеше. Никой не можеше да получи контракт без неговата благословия. Дори не го бях виждал.
Чувствувах се като бог, докато карах Сарита до квартирата и. Знаех, че трябва да съм и благодарен до гроб за това и я поканих на вечеря за по-следващата вечер. Прие без колебание.
На следната сутрин отидох в сградата на градския съвет и се срещнах с Уеб. Беше слаб, изсушен и прегърбен мъж, наближаващ шейсетте. Поговори учтиво с мен, разпита ме за моята квалификация и тази на Джак, какво сме свършили досега и неща от този род. Не изглеждаше особено любопитен или заинтригуван. Накрая си стиснахме ръцете и той каза, че ще се опита да направи нещо, и ако успее, ще ми се обади.
