Останах малко разочарован от срещата. Бях кроял надежди, че веднага ще ни подхвърли нещо, по което да започнем работа.
Джак не беше изненадан.
— Не изпускай Матисън. Той казва на Уеб какво да прави. Дръж здраво стареца, и рано или късно, парашутът ни ще се отвори.
От този момент нататък започнах редовно да се срещам със Сарита. Излизахме почти всяка вечер, и след две седмици вече знаех че съм влюбен в нея и искам да се оженим.
Вече си бях стъпил на краката; доходът ми не беше голям, но достатъчен да издържам съпруга. Не виждах защо трябва да изчакваме повече, в случай че тя пожелаеше да обвърже живота си с моя, и я попитах.
Нямаше колебание в отговора й. Когато казах на Джак, той се облегна на стола и лицето му разцъфна.
— Джеф, така се радвам! Крайно време беше някой от нас да стане голяма клечка! И какво момиче само! Ще ти кажа нещо: ако не ме беше изпреварил, щях да ти я грабна под носа като едното нищо! Тя е най-добрата, Джеф, не те пързалям! Момичето е чисто злато! Има златен характер!
Не си мислете, че през всичките тези години не ме беше спохождала мисъл за Рима или за пазача, когото беше застреляла. Не си мислете, че не съм се изправял посреднощ в леглото от кошмарния сън, че тя е вътре в стаята, втренчена в мен. Но постепенно с годините и тия спомени започнаха да избледняват и аз започнах да вярвам, че всичко това е минало и ще си остане там.
Много бях размишлявал, преди да помоля Сарита да стане моя жена. Накрая реших, че това е риск, който можех да поема. Тук никой не ме познаваше под името Гордън. Бях се променил значително от времето в Лос Анджелис, макар че белегът не искаше да си отиде, а също и прихлупеният ми клепач. Чувствувах, че Рима беше останала безвъзвратно в миналото и всичко онова, което ни беше свързвало.
Краят на годината ни завари женени. Сватбеният ни подарък беше договор за построяване на новото крило на държавната болница. Беше много сладка работа и се поопаричихме. И всичко това благодарение на влиянието на Матисън.
Това позволи на Джак да се премести в тристайна надстройка, а на Сарита и мен в четиристаен, по- благоприличен апартамент в един по-приличен квартал. И двамата се обзаведохме с по-добри коли и имахме възможност да се забавляваме повече.
Животът започна да става хубав. Усетихме, че най-накрая сме изплавали. И една сутрин телефонът иззвъня и от другия край се обади Матисън.
— Идвай веднага, Джеф — каза той. — Зарязвай всичко. Искам да говоря с теб за една много важна работа.
Това внезапно обаждане пообърка малко плановете ми, но оставих всичко, казах на Клара, че няма да се бавя много и да се обади на Джак, който беше на една строителна площадка, къде да ме намери, и хукнах колкото имах сили към градския съвет.
Уеб беше при Матисън в кабинета му.
— Сядай, момчето ми. — каза Матисън, като ми посочи един стол. — Чувал си за моста в Холанд?
— Разбира се.
— Тази сутрин уредихме проблема. Осигурихме парите и ще строим.
Беше проект, за който си мечтаеше всеки строителен инженер в страната, а и не само у нас. Предназначението му беше да отклони транзитното движение извън Холанд сити оттатък реката. Беше изключително голяма поръчка. По предварителни данни щеше да струва шест милиона долара.
Сърцето ми задумка лудо. Матисън едва ли щеше да ме извика, само за да ми съобщи новината. Зачаках, като ги гледах и двамата.
Матисън ми се ухили.
— Мислиш ли, че можете да го построите с Озбърн?
— Можем да го построим.
— Тъкмо това обсъждахме с Уеб. Разбира се, трябва да мине през комисията, но ако направиш внимателно сметките и им набиеш в дебелите глави, че можеш да построиш моста за по-малко от година, мисля, че ще успея да убедя да ти дадат зелена улица. Всички останали фирми ще се съюзят срещу теб, но аз няма да отстъпя, и ако цената ти е малко по-висока, ще ти го кажа преди комисията да види сметките ти: така ще успееш да получиш поръчката.
През следващите трийсет дни не можах да зърна Сарита дори и за секунда.
Джак и аз не излизахме от кабинета от осем сутринта до три сутринта на следващия ден.
Това беше големият ни шанс да обърнем Времето и ние нямаше да го изпуснем.
Накрая работата нарасна толкова, че помолих Сарита да идва в офиса, за да печата, докато Клара пресмята с калкулатора.
И четиримата не можехме да вдигнем глава.
В края на трийсетте дни изчисленията ни и планът за работа бяха готови.
Отидох при Матисън и му връчих плода на трийсетдневния ни каторжен труд. Каза, че ще ни се обади и това беше всичко.
Минаха три безкрайни, късащи ни нервите месеца и една сутрин телефонът иззвъня и той ме извика при себе си.
— Всичко е наред, момчето ми — каза ми той, докато раздрусваше ръката ми. — Поемайте работата. Не искам да кажа, че всичко мина без борба, но сметките ти бяха верни, и половината комисия беше на твоя страна още от началото. Давай напред. Говори с Уеб. Утре ще има друго събрание. Искам ти и Озбърн на присъствате.
Това се случи точно след десет години, единайсет месеца и две седмици, откакто бях видял Рима за последен път.
II
Не бях си представял какво е да строиш мост за шест милиона долара, до момента, в който в офиса ни влетя Джо Крийди, шефът на отдела по обществените взаимоотношения към градския съвет, и ни обясни с подробности.
Разбира се, вече го бяхме отпразнували, в съвсем тесен кръг — Сарита, Джак, Клара и аз. Изкарахме си чудесно в най-хубавия ресторант на града, имахме вечеря със шампанско.
Що се отнася до мен, бяхме приключили с тържествата и трябваше да започваме работа, но Крийди имаше други идеи.
Той беше едър и широкоплещест мъж с тежко и сериозно лице и приятни маниери. Крачеше неуморно из офиса ни, докато аз Джак си седяхме на бюрата и го слушахме.
— В събота ще има тържествен банкет — каза ни той. — Вие двамата ще бъдете почетни гости. Един от вас трябва да произнесе реч.
Джак се ухили широко и ме посочи с палец.
— Ти си човекът, Джеф. Аз не знам дори как да говоря.
— Аз ще я напиша — каза Крийди. — Разберете се помежду си, аз искам само да се произнесе. Уредил съм да ви покажат по телевизията в неделя в три следобед. Ще ви взема оттук и ще ви закарам в студиото.
— Телевизия ли? — казах аз и почувствувах някаква неувереност. — За какво сме им на телевизията?
Крийди ми се усмихна търпеливо.
— Влагаме шест милиона от парите на града — каза той. — Обществото има право да знае кои са двамата юнаци, които ще им ги похарчат. Няма нищо страшно. Ще ви задавам обичайните умни въпроси и вие ще ми давате обичайните умни отговори. Ще имаме подготвен модел на моста в мащаб и вие ще обясните как се каните да го построите.
Неувереността ми започна да се превръща в несигурност. Миналото ми започна да оживява в паметта ми. Опитах се да се убедя, че няма място за паника. В края на краищата местната телевизия покриваше само окръга; бяхме далеч от Лос Анджелис.
