— Подхвърлих на Лайф да направят статия за моста — продължаваше Крийди. — Захапаха. Хич няма да е зле да направим една реклама на града.
Несигурността ми мигновено прерасна в паника. Статия в Лайф означаваше да ме види цялата страна. В никакъв случай не биваше да им позволявам да ме снимат за списанието.
Джеф беше на седмото небе.
— Хей, Джеф, май наистина станахме световноизвестни! Крайно време беше. Не сме си давали здравето напразно.
Крийди отвори бележника си.
— Вече сте известни. Сега някои подробности и за знаменитостите. Искам да подготвя интервюто за телевизията. Да разгледаме основните факти: къде сте родени, кои са били родителите ви, образованието ви, участието ви във войната, с какво сте се занимавали след войната, бъдещите ви планове: обичайните дивотии.
Джеф му даде исканата информация, и докато го слушах, започнах да се потя обилно. Трябваше по някакъв начин да прикрия периода ми в Лос Анджелис.
Лесното свърши когато стигнах до момента на изписването ми от болницата.
Крийди запита:
— Продължили сте учението си и изведнъж сте прекъснали; така ли?
— Да. — Не исках да му сервирам никакви лъжи и затова подбирах внимателно думите си. — Учението ми нещо не искаше да върви. След три месеца оставих колежа и за известно време се шлях насам- натам.
— Така ли? — Стана му интересно. — Къде ходихте?
— Навсякъде. Скитах нагоре-надолу и безделничех.
Той ме изгледа остро.
— От какво живеехте?
— Вършех тук-там по нещичко.
Джак също започна да проявява интерес.
— Никога не си ми казвал. Мислех, че през цялото време си бил в бизнеса.
— Около година и нещо кръстосвах нагоре-надолу.
— Това ще придаде допълнителен колорит — каза Крийди. — Къде сте били и каква работа сте вършили?
Започваше да става опасно. Трябваше да го преустановя.
— Предпочитам да не се задълбочавам. Не мисля, че ще е интересно за когото и да било.
Крийди ме изгледа, и вдигна рамене.
— Разбира се, това е ваше право. Какво ще правите с вашия дял от печалбата?
Отдъхнах си. Това беше лесно за отговор.
— Може би ще си купя къща. Или ще си построя.
Крийди затвори бележника си.
— Е, мисля че засега е достатъчно. И не забравяйте за банкета в събота.
Той си отиде и ние продължихме работата си. Имахме толкова много, че нямах време да се тревожа за неочакваната публичност. Замислих се в колата на път за в къщи.
И тогава тревогата ме сграбчи.
Започнах да мисля за Рима не като безплътен спомен, а като нещо съвсем реално, което можеше да се появи всеки момент в сегашния ми живот.
Какво щеше да направи, ако забележеше фотографията ми във вестниците и ме познаеше? Щеше да зависи от състоянието и в момента. Може би се беше излекувала и водеше порядъчен начин на живот? А може би вече не беше между живите? Мъчех се да убедя себе си да не се тревожа. Тя беше минало и с малко късмет можеше да си остане там.
Сарита ми беше приготвила вечеря. Страховете ми се изпариха само като я видях как ме чака до бумтящата камина, със шейкъра за сухо мартини на масата, и с една атмосфера в стаята, която може да се създаде само от жена любяща своя съпруг.
Притиснах я силно към себе си, с допрени лица, и благодарях на бога, че тя беше моя.
— Изглеждаш ми уморен, Джеф. Как върви работата?
— Съсипващо. Имаме толкова още за вършене. — Целунах я и после се проснах в креслото. — Толкова е хубаво да си в къщи. В събота вечер ще има банкет в наша чест, а в неделя Джак и мен ще ни показват по телевизията.
Тя наля два коктейла.
— Изглежда съм се омъжила за знаменитост.
— Така изглежда, но да не забравяме, че за това трябва да благодаря на теб. — Допрях чашата си до нейната. — Мостът го построи ти.
— Не — Шопен.
След вечерята се настанихме до камината. Аз бях в креслото, а Сарита седеше на пода с глава облегната на коляното ми.
— Не след дълго ще разполагаме с доста пари — казах аз. — Крийди ме попита какво ще правя с тях. Казах му, че може би ще си построя къща. Какво ще кажеш за тази идея?
— Не е необходимо да строим, Джеф. Видях нещо, което ни устройва напълно.
— Видяла си? Къде?
— Това е онази малка къща на симеоновия хълм. На мистър Теръл е. Миналата година ме бяха поканили на вечеря със жена си. О, Джеф! Има си всичко, и не е голяма.
— Кое те кара да мислиш, че се продава?
— Вчера срещнах мистър Теръл. Местят се със жена си в Майами. Тя има нужда от слънце. Разбира се, решението ще го вземеш ти, но трябва да я видиш. Сигурна съм, че ще ти хареса.
— Щом ти харесва, значи ще хареса и на мен. Не знаеш ли колко иска за нея?
— Утре ще му се обадя и ще го питам.
Не бях единственият от фирмата, който се канеше да се охарчи.
Още щом влязох в офиса на следната сутрин и Джак ме посрещна с новината, че си е поръчал Тандърбърд.
— Нека всички да ме видят! — възклицаваше той. — Парите са за да ги харчиш! И е крайно време да си купя нови мебели! Можеш ли да убедиш Сарита да ми помогне в това? Нямам и капчица свободно време.
— Защо не я убедиш сам? Заповядай довечера на вечеря. Мислим да купим къщата на Теръл на симеоновия хълм. Сарита ще говори с него тази сутрин.
— Отвори ни се парашута, авер! Голям шум ще вдигнем! — Той събра и натъпка в куфара си голяма купчина документи от масата. — Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера.
Прекарах предиобеда в пазарлъци с доставчици за цените. На обяд тъкмо бях захапал сандвича и в стаята влетя Крийди с двама юнаци, единият от които носеше камера Ролайфлекс и комплект за светкавица. Видът на камерата отново ми върна неувереността.
— Момчетата са от Лайф — обясни Крийди. — Дал съм им повечето данни. Искат да ви направят само няколко снимки как работите на бюрото. Озбърн наблизо ли е?
Казах им, че е на строителната площадка.
Докато говорех и момъкът с камерата блесна със светкавицата.
— Вижте, не е необходимо да публикувате снимката ми във вестника. Аз…
— Той е срамежлив! — прекъсна ме Крийди, смеейки се. — Разбира се, че е необходимо! Та кой не иска да се види в Лайф!
Фотографът продължи да щрака светкавицата. Проумях, че не мога да направя нищо. Прикрих с ръка белега на лицето си, но това само възбуди интереса на другия момък.
— По време на войната ли го получихте, мистър Холидей?
— Да.
— Бихме искали да го снимаме. Бихте ли обърнали лицето си малко наляво?
— Не искам да го рекламирам — казах сбито аз. — Ако нямате нищо напротив, имам работа да
