върша.
Видях Крийди да ме гледа с набърчено чело, но не давах пет пари.
Двете момчета размениха погледи, и после оня с камерата тръгна към вратата. Другият каза:
— Били сте в болницата за пластични операции на Холанд Сити, нали така, мистър Холидей?
— Да.
— Трудно ли ви беше?
— Не само на мен.
Той се ухили съчувствено.
— Чувам, че свирите на пиано. Вярно ли е?
— Когато имам време.
Бях забравил за човека с камерата и си бях свалил ръката от белега. Блясъкът на светкавицата показа, че той не беше забравил. Той излезе от офиса ми, стиснахме ръце с другия момък, каза ми че получил всичко, което искал и излязоха двамата с Крийди.
Това ми провали целия ден. Не ми излизаха от ума снимките, които щяха да се появят в Лайф. Чудех се кой ли от хората които ме познаваха в Лос Анджелис щеше да разпознае Джеф Холидей като Джеф Гордън.
Успях да се преборя с депресията едва когато стигнахме с Джак у дома.
Сарита беше много развълнувана. Била разговаряла с мистър Теръл, който и казал, че освобождават къщата след два месеца и че можем да я имаме, ако желаем.
Беше ни уредила да отидем и да я разгледаме след вечеря.
Докато вечеряхме, Джак разговаряше със Сарита за надстройката си и как искал да я мебелира. Тя му обеща да избере мебелите и да организира превоза и монтажа.
След вечерята и тримата отидохме до симеоновия хълм. Още щом я зърнах щръкнала на хълма с една голяма градина и надвиснала над реката, и си глътнах езика.
Но някъде в ума ми набираше сили сковаващият страх и не можах да споделя много шумно възторга си.
Отвътре беше също толкова съвършена, колкото и отвън. Притежаваше всичко което желаех: три спални, голяма всекидневна, кабинет, кухня с всичките и автоматики за които можеше да си мечтае една домакиня, и едно пристроено барче в патиото2, както и голяма тухлена пещ за печене на жарава.
Цената беше тридесет хиляди и не беше скъпо.
— Момче! Това място е само за вас двамата! Не можете да намерите по-хубаво! — възкликна Джак.
Той беше прав, разбира се, но нещо сякаш ми подсказа да не бързам. Попитах мистър Теръл дали ще ми даде време да си помисля. Каза че ми дава една седмица да взема решение.
След като Джак си отиде и се приготвяхме да си лягаме, Сарита ме запита дали съм харесал къщата.
— Чудесна е, но не искам да прибързвам. Можем да отскочим до Харкорт и да проверим дали не предлага нещо подобно. Спокойно можем да хвърлим един поглед преди да сме се ангажирали окончателно с Терълови. В края на краищата имаме цяла седмица време.
Следващите два дни минаха много бързо. Работех с пълна пара, а Сарита обикаляше по цял ден в търсене на подходящи къщи. Не намери нищо и я виждах, че не й беше много приятно, дето я карам да търси допълнително. Беше си загубила ума по къщата на Теръл и не можеше дори да си представи, че може да се намери нещо по-добро.
Донесе в къщи един брой на Лайф. Снимката ми заемаше цялата страница и ме изобразяваше седнал зад бюрото ми, като белегът и прихлупеният ми клепач се набиваха силно в очи.
Заглавието беше следното:
„Ветеранът от войната Джеф Холидей планира да си построи своя собствена къща след като завърши моста в Холанд Сити на стойност шест милиона долара. Добър любител пианист, той обича да отпуска духа си след шестнадесетчасовия си работен ден зад бюрото като изпълнява ноктюрните на Шопен.“
Заглавието ме хвърли в паника. Това беше равносилно на самопризнание, защото всеки който ме знаеше като Джеф Гордън, щеше да ме познае без особени усилия.
На следващата вечер се проведе и банкета. Беше истинско мъчение за мен, но успях да издържа на напрежението и да не се изложа.
Матисън изрече куп хубави неща за Джак и мен. Той каза, че градът ни има доверие. Каза, че е следил успехите ни, каза, че е сигурен, че ще стигнем далеч, че ще направим един чудесен мост, и все в тоя дух.
Гледах Сарита, докато Матисън произнасяше тирадата си. В очите и беше напъплила влага и беше много горда. Усмихнахме се един на друг. Беше един от светлите мигове в моя живот.
В неделя беше срещата в телевизията.
Сарита не дойде в студиото. Каза ми, че предпочита да ме гледа на екрана у дома.
Всичко мина гладко. Идеята на Крийди да демонстрира моста на модел в мащаб беше действително блестяща. Така Джак и аз имахме възможността да обясним как смятаме да организираме работата, и това успокои данъкоплатците, убеждавайки ги че строеж от такъв мащаб изисква и съответните капиталовложения.
По време на интервюто Крийди зададе следния въпрос:
— Не е тайна, че възнаграждението на двама ви за построяването на моста възлиза на сто и двайсет хиляди долара. Какво възнамерявате да направите с парите?
Джак каза:
— След като дам лъвската част на данъчното, с остатъка мисля да си купя кола.
Крийди ме погледна.
— А вие, мистър Холидей, доколкото разбирам, сте запланирали нова къща.
— Точно така — казах аз.
— Вие ли ще я строите?
— Още не съм решил.
— След като има средства да построи мост, къщата едва ли ще му е проблем — вмъкна Джак и всички избухнаха в буен смях.
Веднага щом отдръпнаха камерата от нас Крийди отвори бутилка шампанско и всички пийнахме за успеха. Прииска ми се страшно да съм у дома при Сарита, но не беше учтиво да си тръгна толкова рано.
— Е, момчета, мисля че направихме първата копка на моста — каза Крийди. — Сега довършете останалото.
Стиснахме си ръцете с него.
Приближи ни един от техниците.
— Търсят ви по телефона, мистър Холидей.
— Обзалагам се, че е жена му. Обажда му се да му каже колко хубаво е изглеждал на телевизора — обади се Джак. — Ще те чакам долу.
Двамата с Крийди излязоха от студиото.
Поколебах се за момент, после усетих върху себе си любопитния поглед на техника, отидох до телефона и вдигнах слушалката.
Инстинктивно знаех вече кой се обажда. Оказах се прав.
— Здравей — каза Рима. — Наблюдавах изпълнението ти. Моите поздравления.
Усетих как челото ми се покри със студен пот.
Около мен сновяха много хора. Трябваше да внимавам какво говоря.
— Благодаря ти.
— Значи сега си богат.
— Сега не мога да говоря.
— Не искам такова нещо от теб. Ще те чакам във фоайето на хотел Калоуей в десет часа. Ще направиш добре, ако дойдеш.
Чух я да затваря и бавно пуснах слушалката.
