Малко след девет зърнах стария Олдсмобил на Ръсти да завива иззад ъгъла и когато спря пред къщата, аз вече бях долу и отварях вратата.
Изкачихме стълбите в мълчание. Едва след като се добрахме до стаята ми и затворих вратата, малко ме отпусна.
— Благодаря ти, че дойде, Ръсти.
Той седна на леглото. Пълното му и синкаво от пот лице блестеше, а очите му бяха възбудени.
— Какво има? Да не е заради оная мръсница?
— Да.
Вдигнах вечерния вестник и му го подадох, като му посочих с треперещ пръст съобщението.
Той го прочете с навъсено лице и безизразни очи.
После вдигна поглед към мен.
— За бога, Джеф! Не си го направил, нали?
— Не. Тя го направи. Трябва да не съм бил с всичкия си. Исках да намеря пет хиляди долара за лечението и. Каза ми, че можем да вземем пари от кабинета на постановчика. И аз и повярвах. Отидохме там, вмъкнахме се, но не намерихме пари. Пазачът ме пипна. Тя се беше скрила зад бюрото. Застреля го. — Седнах на изправения стол и скрих лицето си в шепите си. — Беше ме изправил до стената, с гръб към него. Ръсти, кълна ти се, не съм го направил аз.
Той пусна вестника, извади смачкан пакет цигари, подхвърли една на дланта си и я запали.
— Значи си загазил. Здравата. Е, бях те предупредил, нали? Казах ти, че ще ти донесе само мъка.
— Да, каза ми.
— Е, какво мислиш да правиш сега?
— Искам да се измъкна оттук. Ще си ходя в къщи.
— Това е май първото разумно нещо, което съм чул от теб, откакто се познаваме. — Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади един износен портфейл. — Заповядай: веднага щом разбрах на какъв хал си и бръкнах в касата.
Подаде ми пет двадесетдоларови банкноти.
— Не ми трябват толкова много, Ръсти.
— Вземай ги и си затваряй устата.
— Не. Трябват ми само пари за пътни. Това са десет долара. Няма да ти взема и цент повече.
Той се изправи и затъпка банкнотите обратно в портфейла.
— Не е хубаво да пътуваш от гарата в Лос Анджелис. Може да са я завардили. Ще те закарам до Фриско. От там ще хванеш влака.
— Ако ни спрат и ме пипнат с теб…
— Остави това! Хайде, да тръгваме.
И той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Вдигнах куфара и го последвах.
Кери чакаше във фоайето.
— Прибирам се у дома, Кери. — казах аз.
Ръсти излезе на улицата и ни остави сами с нея.
— Заповядай — протегнах и последните си две петдоларови банкноти. — Вземи ги.
Тя пое само едната банкнота.
— Това стига за стаята, мистър Джеф. Останалото го задръжте. Ще ви потрябват. Желая ви щастие.
— Не съм го направил аз, Кери. Каквото и да говорят, не съм аз.
Тя ми се усмихна изтощено и ме потупа по рамото.
— Желая ви щастие, мистър Джеф.
Излязох навън в здрача и се качих в Олдсмобила. Още докато затръшна вратата и Ръсти даде газ и колата се стрелна напред.
II
Минаха някъде около десетина минути и аз наруших мълчанието:
— Може да ти изглежда смешно, Ръсти, но сега в ума ми е само как ще се прибера в къщи. Вече си научих урока. Ако успея да се отърва от тоя хаос, ще си продължа образованието. До гуша ми дойде тоя начин на живот, ще ми държи влага, докато съм жив.
Ръсти изгрухтя.
— Крайно време беше.
— Чувал си я да пее. Такива гласове като нейния са един на милион. Ако не беше наркоманка…
— Ако не беше наркоманка, ти никога нямаше да я срещнеш. Това е. И се моли повече да не се изпречва на пътя ти.
— Така е. Надявам се никога повече да не я видя.
Стигнахме Сан Франсиско към три часа сутринта. Ръсти паркира до гарата, и докато чаках в колата, отиде да провери за разписанието на влаковете.
Върна се разтревожен.
— Има влак за Холанд Сити веднага след осем; в осем и десет. — каза той. — До касата стърчат две ченгета. Може и да не търсят теб, но са там. Ще ги заобиколим. Купих ти билет.
Взех билета и го пъхнах в портфейла си.
— Благодаря ти. Можеш да си тръгваш вече, Ръсти. Ще отида в някое кафе да изчакам до сутринта. Ще ти върна парите. Ти си ми истински приятел.
— Прибираш се в къщи и сядаш да учиш. Не искам да ми връщаш парите. Отсега нататък стой далеч от Лос Анджелис. Сядай си здраво на задника и учи и после работи, така ще ми върнеш дълга си.
Седяхме един до друг в колата, пушехме, задрямвахме, и пак разговаряхме, а часовете лениво течаха.
Малко след седем Ръсти каза:
— Имаме време за едно кафе, и после можеш да тръгваш.
Излязохме от колата и влязохме в един бар. Поръчахме кафе и фъстъци.
Дойде и моментът на раздялата. Взех ръката на Ръсти в моята и я стиснах с всички сили.
— Благодаря ти.
— Остави. Обади ми се, като стигнеш.
Тупна ме по рамото и закрачи бързо към колата.
Влязох в гарата притиснал кърпичка до лицето ми да скрие белега.
Никой не ми обърна внимание.
Далеч преди влакът да ме закара у дома се случи нещо, което направи новината за убития пазач на филмово студио да избледнее, все едно че не беше съществувала: събитие с такова грандиозно значение, че всички забравиха за издирвания млад мъж с белег.
Над Хирошима беше хвърлена атомна бомба.
Сътресението от тая вест ми осигури безопасно прибиране у дома.
Докато Япония се предаде, аз вече бях в колежа. Докато светът се заеме със сложния бизнес на следвоенното устройство, аз вече се бях дипломирал като инженер-консултант. Бяха изминали точно две години от деня, в който бях видял Рима за пръв път.
Щяха да минат още единайсет години, докато се появеше отново в живота ми.
Част втора
Глава първа
I
