— Ще опитам. Да не сте болен?
— Нещо не съм във форма. Донеси ми вестника.
Тя кимна и тръгна надолу по стълбите.
Върнах се обратно в леглото, запалих цигара и зачаках. След половин час вече не можех да се владея. Добре че след малко я чух да трополи обратно по стълбите. Изстрелях се от леглото и спрях до вратата.
Тя ми тикна един вестник и чаша кафе.
— Благодаря ти, Кери.
— Госпожата тъкмо го четеше.
— Няма страшно. Благодаря ти.
Хлопнах вратата, сложих кафето на масичката и разгънах вестника на първа страница.
Вървяха обичайните теми за войната. Дата беше 5 август, 1945 година. Според едрите заглавия летящите крепости летели непрекъснато над цялата територия на Япония и залели единайсет града с листовки до цивилното население за предстоящи много интензивни бомбардировки.
Не ме интересуваха заплахите към Япония. Боях се единствено от евентуалната обявена награда за главата ми.
Най-накрая открих съобщението. Беше на последната страница.
Според вестника пазач на павилионите на филмовата компания Пасифик изненадал среднощен грабител и бил прострелян. Пазачът, бивш полицай, ползуващ се с голям авторитет от предишната си работа, се намирал понастоящем в държавната болница в Лос Анджелис. Успял да даде описание на човека, който го застрелял малко преди да изпадне в кома. Полицията търсела човек с белег на лицето под дърво и камък.
Не беше много, но беше достатъчно лошо. За мен.
Внезапно ми прилоша и трябваше да приседна на леглото. Краката ми отказаха опора.
Нямаше да е чудно, ако пазачът починеше накрая.
След малко се облякох. Имах чувството, че може да ми се наложи внезапно да се спасявам с бягство, и исках да съм подготвен. Събрах си куфара и си преброих парите. Бяха ми останали само десет долара и петдесет цента.
После седнах до прозореца и се загледах в улицата.
Малко след дванайсет видях една полицейска кола да спира в далечния край на улицата и четирима цивилни ченгета се изсипаха от нея. Гледката така силно разтупа сърцето ми, че не можах да си поема въздух.
На тази улица имаше четири къщи с мобилирани стаи под наем. Детективите се разделиха и всеки пое по една къща.
Моят беше едър мъжага със шапка от свински бокс, килната на тила и отдавна угаснала пура, захапана между зъбите.
Наблюдавах го как изкачва стъпалата и чух звънеца като натисна бутона му.
Излязох на площадката и погледнах надолу между етажите.
Видях Кери да пресича фоайето и я чух да отваря входната врата.
Чух го да излая:
— Градска полиция. Търсим мъж, млад, с белег на лицето. Да имате такъв?
Пръстите ми побеляха, вкопчени в перилата. Горещата ми пот направи лака лепкав.
— С белег? — Кери прозвуча съвсем удивено. — Не, сър. Нямаме такъв тук.
Увиснах като парцал на перилата и я благослових.
— Сигурна ли си?
— Да, сър. Сигурна съм. Щях да зная, ако имаме такъв наемател. Но нямаме.
— Тоя момък е търсен за убийство. Още ли си сигурна?
— Нямаме такъв човек с белег тук, сър.
ТЪРСЕН ЗА УБИЙСТВО!
Значи пазачът беше починал!
Върнах се обратно в стаята си и легнах върху леглото. Тресеше ме и се потях обилно.
Времето замря.
Лежах така и се потях може би повече от двайсет минути, когато някой почука колебливо на вратата ми.
— Влезте.
Вратата се отвори и видях втренчените в мен очи на Кери. Дебелото и набраздено от бръчки лице беше възбудено.
— Идва един полицай…
— Чух. Влезни и затвори вратата, Кери.
Тя влезе и затвори.
Изправих се на леглото.
— Благодаря ти много. Нямам нищо общо с тая работа, но ти ми спести доста неприятности.
Отидох до дрешника за портфейла ми.
— Това ченге щеше да направи живота ми черен. — продължих аз, като извадих банкнота от пет долара. — Искам да ти дам това, Кери.
Тя не помръдна.
— Не ги искам, мистър Джеф. Излъгах, защото сме приятели.
Заля ме вълна от умиление и ми се дорева. Седнах на леглото.
— Нямам нищо общо с тая стрелба, Кери. Не бих могъл да застрелям никого.
— Не е необходимо да ми казвате. Стойте си спокойно. Искате ли чаша кафе?
— Благодаря ти, нищо не искам.
— Не се тревожете. По-късно ще ви донеса и вестник. — Тя отвори вратата и спря на прага. — Отишла си е — и кимна към вратата на Рима.
— Знам.
— Добре, че се отървахте. Не се тревожете. — и излезе.
Малко след пет следобед влезе в стаята ми и пусна вечерния вестник на леглото ми. Беше бледа и разтревожена и ми хвърли продължителен и несигурен поглед, преди да излезе.
Сграбчих вестника веднага щом затвори вратата.
Пазачът беше починал в кома, без да дойде в съзнание.
Съобщението заемаше малко място под военните заглавия, но думите ме блъснаха като с юмрук в лицето.
Полицията продължаваше да издирва млад мъж с белег на лицето; всеки момент щели да го арестуват.
Веднага щом се смрачи, си казах: „Тръгвам!“. Мисълта да остана в тая кутийка дори секунда още направо ме задушаваше, но трябваше да изчакам докато съвсем се стъмни.
Слязох по стълбите до телефонния автомат и се обадих на Ръсти.
Толкова хубаво ми беше да слушам грубия му уверен глас.
— Ръсти, загазих. Можеш ли да отскочиш до хотела ми като се стъмни?
— А кой според теб ще се грижи за бара, докато ме няма? — изгрухтя той.
Не бях помислил за това.
— Маже би аз да дойда тогава…
— Много ли си загазил?
— Страшно.
Явно беше усетил паниката в гласа ми, защото каза с успокояващ тон:
— Спокойно. Ще изпратя Сам. Като се стъмни, нали?
— Точно така.
— Окей. До скоро. — и затвори.
Върнах се в стаята и зачаках. Проточи се доста и докато слънцето се скрие във във водите на залива и лампите на игралните барове и кораби се запалят нервите вече ме бяха сграбчили здраво.
