искаше той да си мисли, че е спечелил лесна победа.
— Е, добре. Кога трябва да излети самолетът?
— На двадесети.
— В колко часа?
— Това ще ви го кажа, когато парите вече са у мен. Не по-рано.
— Не си от лековерните, а? — рече Бен и се ухили. Беше започнал да изпитва известно уважение към този залоен особняк, който говореше така, сякаш нямаше небце в устата си. — О’кей, Грийн, договорихме се! На двадесети след обяд един от моите хора ще ти даде два заверени чека за по двадесет и пет бона всеки. Ще стои залепен за тебе, докато се качиш в самолета. Разбра ли?
— Да.
— Ще ти дам две оправни момчета, които ще се качат с тебе и един трети, който ще кара колата — продължи Бен. — Подробностите можеш да уточниш с Борг. Той е от моите. Ще ти го пратя утре вечер. Къде си отседнал?
— В „Лемсън“.
— Добре. — Дилейни се наведе напред и потупа шофьора по рамото. — Спри!
Онзи отби до бордюра и спря.
— Ще слезеш тук — рече Бен на Хари. — Ако сделката се провали, ще върнеш парите. Ясно ли е? Много юнаци са се опитвали да ме прецакат в миналото. Всичките са мъртви. Някои от тях умираха доста продължително. Аз си имам начин да открия даден човек, независимо къде се крие. Ще намеря и тебе, ако духнеш с мангизите, без да си се „отчел“. Няма ли диаманти, няма и пари! Разбра ли?
Хари слезе от колата.
— Да — преви той раменете си заради дъжда. Ще ги получите със сигурност. Не е нужно да се притеснявате.
— Аз не се притеснявам — каза Бен с ръмжаща нотка в гласа. — Ти си този, който ще бере ядовете.
Оставяйки Хари под дъжда, лимузината бързо ускори надолу по улицата и изчезна в тъмнината.
IV
На деветнадесети следобед Бен нареди да повикат Борг. През последните две години Борг отговаряше за нелегалния бизнес на Бен. Дилейни изцяло зависеше от него при предаването на нарежданията му, управлението на бандата, вършенето на черната работа, организирането на някое убийство, ако се наложеше. Борг следеше също и да няма спад в огромните приходи, които се стичаха при Бен от изнудванията с шантаж и груба сила.
През тези две години Борг никога не беше допускал грешка и никога не беше се провалял при изпълнението на заповед независимо колко трудна биваше тя.
Гледайки го как седи като огромна дебела жаба на стола срещу неговото бюро, Бен се удивляваше на измамната външност на Борг. Знаеше, че той е хладнокръвен и извънредно жесток убиец, който по-малко се замисляше дали да отнеме човешки живот, отколкото дали да смачка някоя муха. Знаеше, че е внезапен като нападаща змия, че е неимоверно бърз с револвера и че е професионален стрелец. Нямаше друг член на „организацията“ му, който да умее да управлява автомобил като Борг. Той не само шофираше с фантастични скорости, но и притежаваше възхитителна интуитивност и чувство за преценка на разстоянието. Бен се беше возил с него, когато го нападна из засада шайката на Левински. Бяха ги притиснали две коли, сипещи град от куршуми, и Борг се беше изплъзнал само благодарение на блестящото си, невероятно каране. Без никакъв шанс за скоростно бягство пред другите две коли, той се беше шмугнал през страничните улички в гъстото движение по Фигероу Стрийт. Бен никога не забрави това пътуване и щеше да го помни, докато е жив. Движейки се с шейсет мили в час, Борг се беше врязал в уличния поток, сякаш той изобщо не съществуваше, като беше оставил зад себе си колите на Левински, все едно че бяха спрели. Той се стрелкаше по цялата ширина на платното, навсякъде, където имаше пролука, а ако нямаше такава, се устремяваше по тротоара. Препускането беше траяло три минути. То беше най-разтърсващото преживяване в живота на Дилейни, но той съзнаваше, че Борг го бе спасил от сигурна смърт. Нито един човек не беше ранен, нито една кола не беше смачкана, а когато Борг отново пришпори автомобила из страничните улици, след като се откачи от колите на Левински, си беше пак кротък и невъзмутим както винаги.
Беше трудно да отгатне възрастта на Борг. Би могъл да бъде на трийсет, или даже на четирийсет и пет. Беше истинска планина от мека бяла сланина. Цветът на кожата му беше бледозеленикав като корема на жаба. Очите му бяха подпухнали и черни, толкова безизразни и корави, сякаш бяха копчета от абанос. Неговата черна коса приличаше на драпирано върху черепа парче астраган. Той имаше черни мустаци, които висяха като миши опашки от двете страни на устата му.
Въпреки че Бен му плащаше по хиляда долара на месец плюс процент от събраните с „меко“ и „твърдо“ изнудване суми, осигурявайки му един значителен доход, Борг изобщо не приличаше на човек с пари. Дрехите му бяха зацапани, протрити и по традиция прекалено тесни за него. Ризата му беше винаги кирлива. Неговите ръце и нокти бяха толкова мръсни, че Бен с неговата изтънченост често недоволстваше.
Наблюдавайки го как седи, тежко отпуснат на стола, скръстил мръсни ръце върху тлъстия си търбух, с цигара, увиснала на дебелите му, почти негроидни устни, с пепел по жилетката, чиито копчета заплашваха да се разлетят от усилието да задържат напора на охраненото тяло, Бен си мислеше, че никога не е виждал нещо по-неприятно и по-отвратително.
— Е? — каза той. — Хайде да чуем!
Вперил абаносовите си очи в тавана, Борг започна да говори. Гласът му беше дрезгав и задъхан. През цялото време, докато приказваше, той приличаше на човек, който се мъчи да си поеме въздух. От мястото, където седеше, Бен можеше да долови неговата воня на засъхнала пот и захабени дрехи. Представи си, че вдъхва мириса на дебнещата в него смърт.
— Този тип е мошеник — каза Борг, говорейки сипкаво и приглушено. — Той няма биография. Не съществува, така както ние с тебе съществуваме. Изведнъж гръм от ясно небе — и ето ти го Хари Грийн! За него няма никакви данни. Във Военновъздушните сили не го познават. Ченгетата не го познават. Никой не го познава. В ничие минало не съм ровил така, както рових в неговото, а намерих толкова малко. Засякох следите му в Ню Йорк, макар да казва, че идвал от Питсбърг. В Ню Йорк никой не го познава. Веднага щом е пристигнал в Лос Анжелос, е започнал да се прави на интересен. Бутнал е пет долара на един шофьор на такси. Снимал се е и е започнал разпра с фотографа. Дал го е тежко пред Лемсън. Ходел е всеки ден в един и същи бар и е говорил разни врели-некипели. Хвалел се какъв печен пилот бил и как му се искало да похвърка отново. Действал е като човек, който иска да бъде запомнен. Това ми намирисва. Тип, който замисля обир за три милиона долара, не би се държал по този начин, освен ако не е луд или няма някоя дяволски основателна причина, за да го прави.
Бен изтръска пепелта от пурата си, втренчвайки се в Борг.
— Смяташ ли, че можем да му имаме доверие? Борг сви масивните си рамене.
— Така мисля. Той няма да има възможността да ни изиграе. Аз ще се погрижа за това. Смятам, че може да се справи с тази работа. Но той не е Хари Грийн. От теб зависи дали да ти пука кой е, или не. Ако „снесе“, няма да има значение кой е. Ако не го направи, тогава ще има. Той е умен. Пази се. Обзалагам се, че когато стане далаверата, Хари Грийн ще изчезне, защото такъв човек няма.
Дилейни кимна.
— Даа, и аз мисля така. Всъщност най-добре е той да се изпари. Ако ченгетата го пипнат, може да пропее. — Известно време той остана загледан в празното пространство. — Все ми е тая кой е, стига да успее. Имаш ли някаква информация за диамантите?
— Те са истински. Далекоизточната търговска корпорация се ръководи от човек на име Такамори, който е представител на голяма индустриална групировка в Япония. Той е закупил промишлени диаманти на стойност три милиона долара. Получил е правителствено разрешение да изнесе диамантите и ще ги натовари на кораб от Сан Франциско за Токио. Това е пратката, за която говори Грийн. Диамантите са си напълно читави. От Грийн зависи, дали ще ги имаш, или не.
— Какво става с тримата, които ще му помагат?
