— Набелязал съм ги. Джо Франкс и Марти Луин ще пътуват с него. Колата ще кара Сам Мийкс.
Бен се намръщи.
— Кои са те? Не са от нашите хора, нали?
Борг поклати глава. Бен почти успя да чуе триенето от дебелата лоена яка около врата му, докато той движеше главата си.
— Не бива да използваме нашите момчета за този удар. Тези трима души ще бъдат видени от екипажа и от пътниците. Възможно е да бъдат разпознати. Няма нужда да създаваме работа на ченгетата. Доведох ги от Сан Франциско. Те ще се върнат веднага след като си свършат работата. Нали не искаме полицаите да ни лепнат тази кражба?
— Така е. Тях бива ли ги?
— Добри са.
— Значи смяташ, че ще успеем с тази акция? Борг повдигна черните си рунтави вежди.
— Зависи от Грийн. Ако не е блъфьор, ще успеем, независимо че лъже.
Бен кимна.
— Може да е лъжец, но залагам главата си, че не е блъфьор. Той е точно толкова запален по тази афера, колкото и аз. Мисля, че ще успее.
Дебелото, пухкаво лице на Борг остана безизразно, но в лъхтящия му глас имаше скрита закана, когато изрече:
— За него ще е по-добре да успее.
— Доогледахте ли заедно неговия план?
— Разбира се. Той наистина го е разчел добре. Момъкът е умен. Доколкото схващам, се е погрижил за всичко. Зависи дали ще може да приземи самолета, без да го разбие. Казва, че ще може, но щом ще е тъмно, няма да му е лесно. Избрал е добро място. Бях там. Пясъкът е твърд и равен. Намира се на около тридесет мили от летище „Скай Ранч“. Аз ще се срещна с него на летището и ще прибера диамантите. Нашите трима юнаци ще отлетят от там за Сан Франциско. Уредил съм да се качат на едно въздушно такси-. Грийн твърди, че си е осигурил собствен транспорт.
Бен изсумтя, замисли се за момент, сетне попита:
— Разбра ли нещо за Глори Дейн?
— Офейкала е. — Веждите на Борг се сключиха. — Въобще не се е връщала в апартамента си след срещата с тебе. Искаш ли да се заема по-изкъсо с това?
Бен поклати глава.
— Не. Да върви по дяволите! Не мисля, че и тя има пръст в тази история. Забрави за това! — Той отвори едно чекмедже, извади две розови листчета и ги побутна към Борг. — Това е възнаграждението на Грийн. Какво ли би му попречило да заиграе не по правилата веднага щом получи парите?
— Аз ще му попреча — отвърна Борг. — Разговарях с Луин и Франкс. Те знаят сценария. Ще го държат под око. Ако си проличи, че опитва двойна игра, ще му теглят куршума. Аз ще бъда залепен за Грийн, докато е на летището. Луин и Франкс ще имат грижата за него по пътя до летище „Скай Ранч“. Те са свестни момчета. Няма да успее да ги прикотка.
Бен кимна.
— О’кей! Изглежда, ще изкарам някоя и друга пара — каза той и се изправи.
— Така изглежда… — стрелна го Борг със своите абаносови подпухнали очички.
ТРЕТА ГЛАВА
I
Те пристигнаха на летището петдесет минути преди фиксираното в разписанието време за излитане с един стар „Буик Роудмастър“. На волана беше Борг. Хари седеше до него. Луин и Франкс бяха о зад.
— Завий надясно — каза Хари, когато Борг влезе през портала на паркинга. — В отдалечения ъгъл. Оттам ще можем да наблюдаваме самолета.
Борг мина по алеята, очертана от паркираните от двете страни автомобили, и вкара колата в едно незаето място до бялата дървена ограда, която отделяше паркинга от летището.
Под цяла батарея от прожектори, отдалечен на стотина ярда, стоеше един двумоторен „Муунбийм“. Пет души в бели работни комбинезони проверяваха машината. Някакво момиче в униформата на Калифорнийската въздушно-транспортна асоциация контролираше товаренето на голям брой контейнери от един камион в самолета. Хари позна момичето. Казваше се Хети Колинс. Беше летял с нея два или три пъти и знаеше, че е интелигентна и способна стюардеса. Той се чудеше кой ли ще бъде капитан на полета и дали ще е някой, когото познава.
Беше му студено — през гърдите му минаваше стегнат ремък, който затрудняваше дишането. Ръцете, му се потяха, а устата му беше пресъхнала.
„Ето го и самолета — продължаваше да разговаря мислено със самия себе си. — След един час ще бъда на пулта за управление, за да го приземя в пустинята. Това ще стане, ако членовете на екипажа не се направят на герои и не започнат схватка.“ При тази мисъл стомахът му се сви. Двамата, които седяха зад него, бяха убийци. Ако някой започнеше да създава неприятност, те щяха да стрелят. Не се съмняваше в това.
Луин беше дребничък мъж на около тридесет години. Лицето му беше слабо, твърдо като гранит, с неспокойни очи. Франкс беше минал петдесетте, висок, шкембелия, с недодялана брутална физиономия, малки свински очички и с неприятен тик, който караше главата му рязко да подскача.
Но те не представляваха нищо в сравнение с Борг.
Борг направо „скопяваше“ Хари. Той никога преди това не беше се сблъсквал с тип като него. Долавяше скритата в него опасност, така както човек усеща заплахата на спящия тигър. Разбираше, че този мъж беше самата смърт. Докато Луин и Франкс бяха безмозъчни главорези, които убиваха, защото им се плащаше да убиват, Хари имаше чувството, че Борг би убил, защото убиването би му доставило удоволствие. Изпитваше леко гадене да седи до него, да слуша неговото накъсано хриптящо дишане и отвратителния кълколещ звук, който той издаваше с дебелите си устни от време на време.
— Този ли е? — попита Борг, сочейки с дебелия си пръст към самолета.
— Този е — рече Хари. — След като го заредят с гориво и го проверят, ще го преместят до онези хангари вдясно. Имаме много време.
Борг изръмжа, разтършува се за цигара, запали я и се отпусна назад върху седалката си. Докато чакаха, Хари мислено проследи хода на последните четири дни. Беше се погрижил за всичко. Сега Хари Грийн беше известна личност. Нямаше как да бъде забравен. Когато описанието му се появеше във вестниците, щеше да има поне една дузина хора, които щяха да си предложат услугите, твърдейки, че го познават.
Сети се за Глори и се запита, какво ли прави в този момент. Той й беше писал, давайки й своите последни указания. Беше й казал, че ще предаде диамантите на Борг на летище „Скай Ранч“. Веднага щом той си тръгнеше, Хари възнамеряваше да се отърве от своята маскировка, след което да вземе автобуса до Лоун Пайн. Беше я помолил да наеме едно бунгало в местния мотел на името на мисис Харисън. Тя трябваше да купи кола на старо и да го чака. Щяха да останат в мотела през целия следващ ден. След като се убедеха, че никъде няма провал и е безопасно за пътуване, щяха да тръгнат за Карсън Сити. Там щяха да останат един ден и отново да проверят какво е открила полицията. Ако се окажеше, че нищо не ги заплашва, щяха да продадат колата и да отидат в Ню Йорк. Оттам щяха да заминат за Англия и да започнат своята обиколка из Европа.
Хари се беше договорил с мениджърите на Лосанжелоската банка и на Калифорнийската банка да прехвърлят двата депозита от по двадесет и пет хиляди долара в Националната кредитна банка в Ню Йорк веднага щом чековете бъдат депонирани. Той ги беше предявил днес следобед и знаеше, че когато пристигне в Ню Йорк, парите щяха да го чакат.
Хари беше прекарал остатъка от деня в компанията на Борг, забелязвайки как двама мъже ги бяха „съпроводили“ до банките, как бяха останали в една кола пред хотел „Лемсън“ и ги бяха следвали до входа на летището.
