— Видях му сметката! — изхриптя той. — Нали ти казвах! Тоя никаквец мина точно покрай мене. Не ме видя.
Хари отиде при пазача и го преобърна с крак. Почувства, че му се гади от вида на мъртвото застинало лице.
— Вземи камъните! — простена Франкс. — Няма да издържа още дълго. Побързай!
Хари се стегна и се покатери в самолета.
— Искам да излезеш и да държиш под око онази сбирщина — каза той. — Ще ти помогна да се спуснеш долу.
Той свали Франкс на пясъка и го облегна на колесника. Усилието беше прекалено голямо за него. Главата му клюмна върху гърдите и пръстите му изпуснаха пистолета.
Хари погледна към пътниците. Един от тях се беше изправил.
— Сядай! — изкрещя той, като вдигна револвера си и стреля над главата на мъжа. Оня бързо седна.
Хари разтърси Франкс.
— Дръж се! Наблюдавай ги!
Франкс изпъшка, стисна пистолета си, който Хари натика в ръката му, и изломоти нещо.
Хари се намъкна с лазене в самолета и се затича към камбуза. Откри лежащия в коридора Луин с простреляна отзад глава. Нямаше нужда да го обръща, за да разбере, че е мъртъв. Той отвори вратата на багажното отделение и влезе вътре. Загуби няколко секунди, докато намери малката четвъртита касета. Когато се опита да я отвори, установи, че беше заключена.
Стискайки я под мишница, Хари скочи долу на пясъка. После изтича до мястото, където лежеше Мийкс. Прерови джобовете му и намери ключовете от колата.
Когато се върна при Франкс, забеляза, че той лежеше с лице захлупено върху пясъка. Хари се наведе над него и го изправи, Франкс дишаше тежко. Беше в безсъзнание, с подгизнала от кръв ръка.
Хари го подпря, изтича до колата и запали мотора. Докара я до самолета. Слезе и отиде при Франкс, оставяйки двигателя да работи. Изправи го на крака с теглене, нарами го и олюлявайки се, го понесе към колата. Сложи го отзад, тръшна вратата и седна зад волана.
Трябваше да измине двадесет и пет мили до летище „Скай Ранч“ — хубав, прав път, ограден от двете страни с пясъчни дюни. Ярката луна правеше излишни фаровете му. Той включи на скорост, отпусна съединителя и колата полетя през пясъците по посока на шосето.
След двадесетина минути, а може би и по-малко, един самолет щеше да е вече във въздуха и да го търси. Помисли си, че трябваше да извади от строя радиостанцията и да си осигури повече време. Трябваше да стигне до летище „Скай Ранч“, преди да го забележат на пътя.
С натиснат докрай педал на газта, автомобилът се понесе по шосето с повече от осемдесет мили в час.
Пазачът беше мъртъв, разсъждаваше Хари, впил във волана ръцете си, чиито стави бяха побелели от стискането. Това беше убийство. Ако го хванеха щеше да отиде на електрическия стол. Ако знаеше, че ще стане така, нямаше да бъде толкова смахнат да си рискува живота за някакви петдесет хиляди долара. Когато беше планирал обира, не беше предположил, че е възможно той да завърши с убийство. Беше постъпил като глупак, че не беше поискал двеста хиляди. Дилейни сигурно щеше да издои два милиона от сделката, без да поема никакви рискове. Щеше да си седи най-спокойно. Два милиона долара!
Хари се пресегна и докосна с ръка стоманената касета. Ако имаше възможностите на Дилейни за „изпиране“ на диамантите, не би делил с него, помисли си той. Дилейни щеше дяволски добре да се облажи с тях, но в ръцете на Хари те бяха безполезни. Нямаше да посмее да ги продаде. Не познаваше никой, към когото можеше да се обърне. Е, щеше поне нещичко да спечели. Заплахата на Борг „Няма ли диаманти, няма мангизи!“, вече нямаше значение. Мисълта му се насочи към съобщението, което беше прочел във вестника. Няма ли диаманти, няма почести!
Хари едва не излезе от пътя. Изви волана, изправи посоката и намали. Какъв глупак беше! Разбира се, че Такамори! Би могъл да направи сделка с Такамори! Японецът се беше борил осемнайсет месеца, за да се сдобие с диамантите. Предстоеше му да бъде приет от императора, който щеше да го награди. „За такъв човек парите значат малко — разсъждаваше Хари, — но с почестите не е така.“ Би могъл да поиска милион и половина. Такамори щеше да бъде пълен тъпак, ако изпуснеше такова предложение. Навярно никога повече нямаше да му разрешат да изнася диаманти. На Хари му се стори, че Такамори бе в ръцете му. Пазарлъкът щеше да бъде труден, но имаше добри изгледи да успее. Беше дързост, но рискът си струваше. Щеше да заложи на това, че Такамори толкова силно жадуваше за диамантите, че би действал зад гърба на полицията и не би го издал.
Хари чу Франкс да стене. Звукът го върна към действителността. Летеше стремително към Борг, а в момента Борг беше последният човек, с когото би искал да се сблъска. Той намали и спря колата.
Не разполагаше с много време за съставяне на план. След около още десет минути някой самолет щеше да излети, за да спасява пътниците и екипажа. Полицията щеше да бъде вдигната по тревога. Всички пътища щяха да бъдат завардени.
Дали да рискуваше да продължи с колата? Тя беше стояла в сянката и нито някой от пътниците, нито някой от екипажа се беше приближил на по-малко от двеста ярда от нея. По всяка вероятност те нямаше да могат да дадат описанието й на полицията. Трябваше да поеме риска и да я задържи. Без нея беше загубен.
Оставаше Франкс…
Хари се обърна и погледна ранения мъж, който седеше тежко отпуснат върху задната седалка. Франкс се втренчи в него.
— Защо спираш? — изфъфли той. — Какво има? Хари видя, че той продължаваше да държи в ръка пистолета си. Макар че състоянието му беше тежко, Франкс все още можеше да бъде опасен.
— Спукахме гума — каза Хари.
Франкс изсумтя и затвори очи. Главата му клюмна напред.
Опирайки се на задната седалка, Хари сграбчи пистолета му. Беше очаквал, че ще държи оръжието хлабаво, но вместо това установи, че хватката му е като менгеме. Докато Хари дърпаше пистолета, той изгърмя. Трясъкът и светкавицата го зашеметиха, но той някак успя да не го изпусне и го изтръгна от ръката на Франкс.
Франкс се надигна, проклинайки. Юмрукът му се стовари в лицето на Хари, но ударът не беше силен.
Избутвайки встрани неговата протегната ръка, Хари го цапардоса по темето. Франкс се свлече назад.
Хари остави пистолета, изпълзя от колата, отвори задната врата и го издърпа навън върху пясъка.
Накъса на парчета шлифера си, след което, изваждайки джобното си ножче, отпра допълнителната подметка, която беше заковал на своята обувка, за да започне да куца. После започна да сваля маскировката си. След няколко минути Хари Грийн изчезна и мястото му беше заето от малко неадекватно гледащия Хари Грифин.
Той уви дегизировката в шлифера и занесе вързопа при близката дюна. Започна да копае трескаво с ръце и продължи, докато не издълба дупка, достатъчно голяма, за да го побере. След като я зари и утъпка пясъка, се върна при колата. Постави стоманената касетка в жабката, после седна зад волана и бързо се понесе по пустото шосе.
IV
След десет мили бясно каране Хари стигна до един разклон. Пътепоказателят сочеше, че надясно бе летище „Скай Ранч“, а наляво Лоун Пайн. Без да намалява скоростта, той насочи колата в лявата отбивка и пое като вихрушка по един стръмен, лъкатушещ път, който пресичаше предпланините и се отдалечаваше от пустинята. Няколко мили по-нататък намали скоростта. Движението по пътя започваше да става оживено. Хари не искаше да привлича вниманието върху себе си с прекалено бързо шофиране. Той се почувства по- сигурен, когато застигна едни големи цистерни с петрол, които се бореха със стръмния склон. Беше се върнал в цивилизацията, където отделният автомобил вече не беше подозрителен.
