притискайки го.
— Ей! Пусни ме да вляза! — рече той. Вдигна я във въздуха и я внесе в малкото помещение като затвори вратата с ритник.
— Оо, Хари! — каза тя задъхано. — Бях загубила ума и дума. Чух какво се е случило. Предават го периодично по радиото. Ранен ли си?
— Добре съм — хвърли той металната кутия на леглото. — Беше трудно, малката, но успях да се измъкна.
— Убили са охраната.
— Да. Имахме лошия късмет да попаднем на един храбър глупак. Той уби…
— Да… Чух. Бях толкова разтревожена. — Тя свиваше и отпускаше ръце. — Ако те заловят…
— Не започвай с това, за Бога! — отвърна Хари с раздразнение. — Знам какво ще ми направят, ако ме хванат, но няма да ме спипат.
Той погледна нейното побеляло, уплашено лице, тъмните кръгове под очите й, черната разбъркана коса, неугледния, измачкан от пътуването костюм, в който беше облечена, и част от обичта му към нея се изпари.
— Извинявай, Хари. Беше… беше от шока. Надявах се и се молих да не се случва нищо от този род.
— Не аз убих оня тъпанар — каза Хари с нотка на враждебност в гласа. — Ако Франкс не беше го очистил, той щеше да очисти мен. Беше ме взел на мушка, когато Франкс му тегли куршума.
— Съобщиха, че си избягал с още един мъж. Къде е той?
Хари прекара език по устните си. „Няма да е лесно!“, каза си той, неочаквано раздразнен от това, че се налагаше да й обяснява.
— Виж, бих пийнал нещо. Носиш ли алкохол?
— Да. Взех малко уиски. Мислех, че…
— Добре, дай го!
Тя му хвърли един бърз поглед, сепната от неговия тон, но влезе във вътрешното помещение, появявайки се около секунда по-късно с една бутилка скоч, две чаши и кана с вода. Хари си сипа четири пръста, ливна в чашата малко вода и я пресуши наполовина. Добави още уиски, отдръпна се и седна на леглото. Запали цигара, докато наблюдаваше как Глори си приготвя питието.
— Отървах се от Франкс — каза той. — Налагаше се.
Забеляза как тя се вцепени, сетне бавно се извърна и се взря в него. Хари вдигна очи към нея, после отклони погледа си.
— Ти… ти си се „отървал“ от него? Той е бил ранен, нали?
— Да.
— Къде го заряза?
— За бога, не ме гледай така! — гневно каза той. — Оставих го на шосето. Трябваше да го направя. Попаднах на пътна блокада недалеч оттук. Ченгетата бяха спрели цялото движение и претърсваха колите. Наистина добре щях да се наредя, ако бяха открили Франкс при мене в колата, целия потънал в кръв. Длъжен бях да се отърва от него.
— Разбирам. — Глори седна като подкосена, сякаш краката й не я държаха. — Какво е това, Хари? — посочи тя към стоманената касетка върху леглото.
Той се напрегна. Инстинктивно усети, че щеше да си има неприятности с нея.
— Виж какво, Глори, хайде да отложим. Уморен съм. Прекарах ужасна нощ…
— Какво е това, Хари?
— Диамантите! Какво, по дяволите, си мислеше, че е?!
Тя закри лицето си с ръце, облещвайки очи.
— Но защо не си ги дал на Борг? Ти ми писа, че уговорката била такава.
— Не му ги дадох, защото престанах да бъда глупак. Защо трябва твоето приятелче да гушне два милиона долара, а аз да поема всички рискове и да чопна само петдесет бона? Знам кой ще ми даде милион и половина за диамантите и ще направя пазарлъка с него. Дилейни да върви по дяволите! А също и Борг!
— Нее! — извика Глори пронизително и се изправи на крака. — Не бива, Хари! Трябва да дадеш диамантите на Бен. Длъжен си! Той ти изплати парите! Довери ти се! Не можеш да постъпиш така.
— Да, довери ми се. Като същинска лисица. Беше изпратил двама главорези да ме следят навсякъде, където отидех. „Прикачил“ ме беше за Борг. Бил ми се доверил ли?! Та това е нелепо! Този плъх би заподозрял и собствената си майка, че му слага отрова в яденето. Даде ми парите, защото знаеше, че няма друг начин да докопа диамантите. О’кей, прекалено дълго той е бил умникът. Сега е мой ред. Аз ще изтъргувам камъчетата, а той ще си остане с празни ръце.
Глори се мъчеше да се овладее. Тя беше потресена, изтръпнала и ужасена.
— Но, миличък… ти не разбираш — каза тя, опитвайки се да говори бавно и спокойно. — Съзнавам как се чувстваш след всичко това. Представям си изкушението, но не бива да постъпваш така. Никой не е успял да измами Бен и да се измъкне безнаказано. Никой! Опитвали са се. Зная го. Живях с него четиринадесет месеца и през това време безброй хора правиха опити да го излъжат на бърза ръка. Никой не успя. Няма да успееш и ти, скъпи. Ох, помъчи се да ми повярваш, Хари! Говоря ти така, понеже те обичам. Не искам да ти се случи нещо. Искам да останеш жив, а не да умреш. Не разбираш ли?
— Успокой се, Глори — отвърна Хари. — Това, което ти, изглежда, не разбираш, е, че той ще търси Хари Грийн. Благодарение на тебе Хари Грийн вече не съществува. Той е заровен в дюните, където никой никога няма да го намери. Това е първият път, когато Дилейни ще бъде изигран, без да може да направи нещо. Никога няма да ме открие. Аз не съществувам. И той, и полицаите могат да ме търсят до спукване. Благодарение на тебе няма да ме изровят никога. Могат да душат хиляда години. Човекът, когото преследват, е престанал да съществува. Това не го ли схващаш? Ела на себе си, бебчо! Ние сме в изгодно положение. Имаме петдесет бона, които ни очакват в банката в Ню Йорк. Донесох три милиона, които лежат там на леглото. За какво се тревожиш? Съвсем просто е… Не разбираш ли?
Глори похлупи лицето си с ръце и заплака.
V
Бен Дилейни бързо стана, когато телефонът иззвъня. Оставяйки Фей нацупена и изненадана на канапето, той прекоси стаята и вдигна слушалката.
Беше слушал емисията за обира. Новините за касапницата го бяха изтръгнали от обичайното му спокойствие. Ако проследяха диамантите до него, щяха да възникнат неприятности, беше си помислил той, докато слушаше възбудения глас на коментатора. Пазачът мъртъв, а Луин и Мийкс убити! Това щеше да предизвика сензация. Ако свържеха името му с обира, шефът на полицията О’Харидън щеше да бъде принуден да вземе мерки срещу него, а това беше последното нещо, което Бен желаеше. Той беше очаквал обаждането на Борг. Беше го проклинал, че се бави. Чакаше вече два часа и звънът на телефона му подейства като токов удар.
— Да? — каза в микрофона. — Кой е?
— Борг. — Мазният, задъхващ се глас се точеше по линията като петмез. — Изиграха ни. Той не се появи.
Бен почувства как го заля гореща вълна от ярост.
— Разказвай нататък! — изръмжа той.
— Чакам тук от два часа, но от него няма никаква следа — рече Борг. — Бяхме се уговорили да се срещнем в девет и трийсет. Сега наближава дванайсет. Той е изфирясал.
— Може да не е — каза Бен, присядайки на ръба на бюрото. — Може да е загазил. По радиото казаха, че двамата с Франкс са избягали с колата. Франкс бил ранен. Може да го е хванала полицията.
— Ченгетата не са го пипнали, но са намерили Франкс. Грийн го е „разтоварил“ край пътя. Оставил го е да умре от загуба на кръв. Когато полицаите се натъкнали на него, той бил мъртъв поне от половин час. Не, Грийн е офейкал благополучно. Изпарил се е с диамантите.
Бен си помисли за петдесетте хиляди долара, които беше платил на Грийн. Помисли си за двата милиона, които би могъл да спечели от камъните. Помисли за яхтата.
