Тя го стисна за ръката.
— Видя ли те някой, когато пристигна?
— Мисля, че не. Лично аз не видях никого.
— Каза ли на администратора, че си с кола?
— Не.
— Значи не е твоя. Ако те попитат, кажи им, че си дошъл с автобуса. Последният автобус би те докарал тук приблизително по същото време, по което дойде и ти. Нашият автомобил е най-отпред в редицата — онзи „Меркурий“. Кажи им, че първо аз съм стигнала дотук с колата, а след мене и ти с автобуса. Идваме от Карсън Сити и пътуваме за Лос Анжелос.
Хари кимна. Това му звучеше разумно. Той вече се съвземаше от шока. Отиде до прозореца и отново погледна навън. Шестима от полицаите се приближаваха към бунгалата с прожектори и револвери в ръце.
— Къде е касетата? — прошепна Глори.
Той беше забравил за нея. Беше забравил, че държи револвер. Беше забравил, че бе оставил пистолета на Франкс върху полицата в предната стая.
Хари изтича там, грабна оръжието на Франкс и го сложи заедно със своето над камината. Върна се в спалнята, взе металната кутия от чекмеджето на скрина и трескаво се заоглежда за някое безопасно скривалище.
От входната врата се разнесе грубо чукане. Глори изтръгна касетката от него.
— Аз ще я скрия. Иди да отвориш!
Хари се подвоуми за миг, сетне, поемайки си дълбоко въздух, влезе във всекидневната, запали лампата и отвори вратата. Сърцето му се преобърна, когато се озова срещу двама полицаи с револвери в ръце.
Той остана неподвижно зяпнал в тях, докато те на свой ред се пулеха в него.
— Кой сте вие? — излая единият от тях.
— Казвам се Тед Харисън — отвърна Хари. — Какво искате?
— Какво има, скъпи? — рече Глори, заставайки до него. Тя се преструваше, че се сдържа да не извика при вида на полицаите.
Поглеждайки физиономиите на двете ченгета, Хари забеляза, че те се бяха отпуснали след появата на Глори.
— Нищо, заради което да се впрягате — рече единият. — Онази кола отвън ваша ли е? „Понтиакът“?
— Аа, не! — отвърна Хари. — Нашата е „Меркурий“.
— Трябва да влезем — каза полицаят. — Търсим един човек. Възможно е да се крие вътре.
Хари направи крачка встрани.
— Заповядайте. Тук няма никой друг освен моята съпруга и мен.
Единият от полицаите влезе и се запъти към спалнята. Излезе почти на секундата.
— Нищо! каза той на спътника си. — Предполагам, че вече е на много мили оттук. Зарязал е колата. — Той погледна Глори. — Чухте ли за обира на диамантите?
— Да, чух по радиото.
— Онова там е колата, с която са избягали. Видяхте ли я да пристига?
— Мисля, че я чух. Не знам колко беше часът. Предполагам, че беше преди около един час.
— Ще трябва да е било преди повече време. Моторът е студен. По-скоро към дванайсет и половина.
— Не погледнах колко е часът. Мислите ли, че се крие тук?
— Едва ли би останал тук. Той ще продължи да бяга. Предполагам, че е имал втора кола, скрита някъде. Не сте ли чули някакъв друг автомобил, а?
— Май че чух. Помислих, че има нещо, но бях полузаспала.
— Е, добре… Извинявайте, че ви измъкнахме от кревата.
Двамата полицаи кимнаха, напуснаха бунгалото и се присъединиха към останалите, които обикаляха от къщичка на къщичка и разговаряха с наемателите.
Глори затвори вратата и се облегна на нея. Хари я погледна и въздъхна продължително и дълбоко.
— Беше много добра — каза той. — Бива си ги нервите ти, бебчо! Аз бях готов да издраскам нагоре по стената от напрежение.
Тя мина покрай него, влезе в спалнята и седна на леглото. Беше разстроена и претръпнала. „Започна се!“, помисли си Глори. Също както по времето, когато Бен беше зает със своите полунощни гангстерски дела. Внезапните проверки през нощта, полицаите с ожесточени физиономии, техните револвери и въпроси, хитрите лъжи, които беше свикнала да разказва, за да прикрие Бен. Беше се надявала, че всичко това е свършило, но напротив — то започваше наново и щеше да продължи. Вече беше сигурна и само при мисълта за това й се повръщаше.
Хари стоеше до прозореца, наблюдавайки полицаите през процепа на кепенците. Имаше трима новодошли цивилни детективи, които фотографираха колата и я преглеждаха за отпечатъци от пръсти. Докато ги гледаше, неочаквано го обзе вледеняващ страх. Той не беше помислил за пръстовите отпечатъци! Изведнъж го напусна всякакво чувство за сигурност. Ами че така те можеха да го заковат! Сигурно беше оставил десетки следи по колата. Ако решеха да снемат отпечатъците на всички, отседнали тук, щяха да го заловят.
Хари се обърна.
— Глори, те ще намерят следите ми по колата! Това ще ме довърши. Хич и не помислих за отпечатъците.
Тя се втрещи насреща му. На нея тази мисъл също й беше убягнала.
— Може би ще успея да се измъкна отзад — продължи Хари с изопнато от страх лице. Той изтича до мястото, където беше оставил дрехите си. — Ще си опитам късмета…
— Не! — Глори скочи и се втурна към него. — Не ставай глупак! Ако открият, че си си отишъл, ще разберат, че си бил ти. Трябва да запазиш самообладание. Ако побегнеш сега, си обречен. Възможно е и да не им хрумне да ти вземат отпечатъците, а не го ли направят, ти печелиш.
— Но ако ги вземат? — колебливо попита Хари.
— Тогава каквото и да направиш, ще бъде безполезно. Налага се да поемеш този риск. Побегнеш ли веднъж, с тебе е свършено. Трябва да разбереш това.
С лъщящо от пот лице Хари се върна до прозореца и надзърна навън.
— Ако знаех, че ще стане така, нямаше да направя този удар — промърмори той. — Какъв наивник съм само — да забравя за отпечатъците! Дори да се измъкна сега, мога да бъда засечен по всяко време. Ако даже след десет години катастрофирам с кола и ми снемат пръстовите следи, аз съм загубен. Какъв проклет глупак съм!
Глори седеше неподвижно, долавяйки приглушеното туптене на сърцето си.
— Не си изпускай нервите, Хари! каза тя. — Станалото станало!
— Оо, я млъквай! — озъби се Хари. — Лесно ти е да говориш. Нали няма тебе да те разходят до електрическия стол. Идеята ти с измисления Хари Грийн беше хубава. Но като си толкова умничка, защо не помисли за отпечатъците ми? Хари Грийн не съществувал! Съществува и още как! Ето го тук — на разположение на всяко ченге, желаещо да го намери — и той протегна ръцете си към нея. — Ако не беше ми пробутала идеята да се дегизирам, нямаше да се захвана с тази афера.
Глори затвори очи.
— Как можеш да говориш така, Хари?! Знаеш колко пъти се опитвах да те спра…
— Престани да дрънкаш! Ти само това можеш — да приказваш! Не си спирала да говориш, откакто сме заедно. Как, по дяволите, ще се измъкна от тази каша?
Шумът от някакъв автомобилен мотор го накара да се залепи обратно за прозореца. Беше дошъл един камион за пътна помощ. Полицаите закачиха „Понтиак“-а за куката на крана и камионът го откара.
Тримата детективи се бяха събрали и разговаряха. Хари ги гледаше, дишайки със свистене през стиснатите си зъби. След малко детективите отидоха при колата си, качиха се и заминаха. Полицаите се помотаха още известно време наоколо, после също се разотидоха по своите коли и отпрашиха.
Хари направи крачка назад, запъти се бавно към леглото и седна отгоре. Похлупи лице в шепите си. До
