този момент не беше осъзнал, колко е уплашен. Реакцията му го беше извадила от равновесие.
Глори изтича е съседната стая, наля едно голямо уиски и се върна с него.
— Изпий това, скъпи!
Хари гаврътна уискито, потрепери и отпусна чашата.
— Не мога да повярвам — измърмори той. — Като си помисля само, че тези мухльовци почти ми бяха видели сметката, а не предприеха нищо. Та аз им бях в ръцете! Трябваше само да ми вземат отпечатъците и с мене беше свършено.
— Защо да е трябвало!? — рече Глори. — Не могат да снемат отпечатъци поголовно. Защо да са длъжни да сметнат, че ти си Хари Грийн?
— Да, правилно — той я погледна, след което се пресегна и я придърпа до себе си.
— Това, дето го казах преди малко, не беше на сериозно, бебчо. Знаеш го, нали? Беше ме страх. Не знаех какво говоря. Съжалявам, Глори! Честна дума, съжалявам!
— Няма нищо. Разбирам как се чувстваш. И аз бях уплашена. Ох, скъпи, хайде да се откажем от тази история преди да е станало твърде късно. Можем да изпратим по пощата диамантите на Бен и тогава ще си отдъхнем от тях. Нека това да е първото нещо, което ще направим сутринта. Това е единственото разрешение. Моля те, Хари!
Той се отдръпна от нея, стана, отиде до масата и си наля още едно питие.
— Не! Нали аз бягах с тях!? Ще бъда пълен левак да изпусна милион и половина долара — толкова бих изкарал от тях. Помисли за това! Помисли си какво можем да направим с толкова пари. Ще продължа нататък и никой няма да ме спре!
Тя направи лек жест на отчаяние, после вдигна рамене:
— Ох, добре, Хари! Както кажеш.
II
Далекоизточната търговска корпорация имаше офиси, които заемаха четири етажа от „Нешънъл & Калифорниън Стейт Билдинг“ на Двадесет и седма улица.
Елегантно облечената, добре накипрена мацка зад бюрото в приемната изгледа Хари с вежлива, покровителствена усмивка, каквато възрастните обикновено държат в запас, в случай че някое простодушно хлапе поиска невъзможното.
— Не! Съжалявам, мистър Грифин, но мистър Такамори никога не се среща с когото и да било без предварителна уговорка — каза тя. — Навярно мистър Людвиг би могъл да ви помогне. Ще проверя дали е свободен.
— Не ми трябва мистър Людвиг — рече Хари. — Искам да говоря с мистър Такамори.
— Съжалявам, но това е напълно невъзможно. — Учтивата усмивка започна да се стопява. — Мистър Такамори…
— Чух какво казахте още първия път — отвърна Хари, — но мене ще ме приеме.
Той извади от джоба си един запечатан плик и го подаде на девойката.
— Предайте му това. Ще бъдете изненадана, колко силно ще бъде желанието му да ме покани да вляза.
Тя се подвоуми, сетне, вдигайки рамене, докосна звънеца. Малко момче, облечено в сивобежова униформа със сини кантове, изникна от съседната стая и се приближи до бюрото.
— Дай тази бележка на мис Скофилд — каза момичето. — За мистър Такамори е.
Когато хлапакът се отдалечи, то се обърна към Хари:
— Седнете, моля. Мис Скофилд сигурно ще ви приеме.
Хари седна, извади цигара и я запали. Беше възбуден, нервен и уплашен, но съумяваше да не го показва.
Днес беше петият ден след обира. Двамата с Глори се бяха настанили в един малък хотел в Ню Йорк. Той я беше оставил там, връщайки се в Лос Анжелос за съдбоносния разговор с Такамори.
Беше си блъскал главата да измисли някакъв безопасен начин за връзка с Такамори, но без никакъв успех. Постепенно и с неохота беше разбрал, че ако искаше да се сдобие с милион и половина долара, трябваше да се обърне към Такамори като Хари Грифин, а не да се опитва да отиде при него с фалшиво име или дегизиран. Такава сума пари не можеше да остане скрита. Даже да я раздробеше из цяла дузина банки, той пак не би могъл да я скрие. Щеше да си навлече неприятности с данъчните власти, след което полицията щеше да се юрне подире му. Нямаше друга възможност освен да преговаря открито с Такамори. Налагаше се да заложи на това, че Такамори толкова силно милееше за диамантите, че щеше да бъде готов да си сътрудничи с Хари, а не с полицията. Ако залагането се окажеше неуспешно, тогава Хари щеше да изпадне в беда, но по начина, по който планираше нещата, неприятностите му нямаше да бъдат сериозни, а той предчувстваше, че рискът си струва.
Но Глори се беше ужасила, когато Хари разкри своя замисъл пред нея. Тя го беше умолявала да не се впуска в него. Хари вече се беше уморил от нейната съпротива и грубо й беше казал да не се бърка. Добре, беше се съгласил той, риск имаше, но какво очаква тя, щом като възнамеряват да направят пари по този начин?
Той седна в широкия фотьойл, отпускайки крака върху дебелия мъхест килим, и зачака. Имаше постоянен поток от хора с чанти, които идваха до бюрото. Девойката се справяше с тях с любезната покровителствена усмивка, от която Хари направо го засърбяваше ръката да я зашлеви. Тя ги предаваше на разни малчугани, които ги отвеждаха по коридора извън полезрението на Хари. Той продължаваше да си седи там, пушейки.
Трийсет и пет минути и четири цигари по-късно момчето, което беше взело неговата бележка, се зададе по дългия коридор и отиде при красавицата на бюрото. То й каза нещо и Хари, който я наблюдаваше, забеляза как веждите й се устремиха нагоре.
— Можете да се срещнете с мистър Такамори — каза момичето и се усмихна. Усмивката вече не беше снизходителна. Беше пълна с дружелюбност и изумление.
— Нали ви казах! — рече Хари и тръгна след момчето, което го заведе до един малък асансьор.
То бързо го откара три етажа по-нагоре, след което го ескортира по коридора до една солидна врата от орехово дърво, пред която се спря. След като го направи, отвътре се чу слаб звук. Момчето натисна бравата и остави вратата да опише широка дъга, отваряйки се. То се отмести встрани и Хари влезе в обширен луксозен кабинет, облицован с полиран орех. Той чувстваше как мъхът на килима гъделичка глезените му, докато вървеше през помещението по посока на голямото бюро, намиращо се до огромен прозорец с изглед към източната част на Лос Анжелос.
Зад бюрото седеше дребно жълто човече, облечено в жълто сако и панталони на черни и бели райета. Прошарената му коса беше зализана, а малкото му тясно личице беше толкова безизразно, сякаш беше дупка в стената.
То погледна към Хари и махна със своята мъничка, идеално поддържана ръчица към стола до бюрото.
Хари седна, остави шапката си отстрани на пода и издуха цял облак цигарен дим към тавана.
— Вие ли сте мистър Хари Грифин? Хари Грифин? — рече мъжлето зад бюрото, взирайки се в Хари с блестящите си, орлови очи.
— Точно така. А вие сте мистър Такамори, нали? Дребното човече кимна, протегна ръката си и взе писъмцето на Хари.
— Тук твърдите, че желаете да разговаряте с мен за някакви диаманти. — То пусна листа върху бюрото си и се облегна назад, скръствайки ръце над снежнобялата попивателна. — Разбирате ли от диаманти, мистър Грифин?
— Не — отвърна Хари. — Преди няколко дни случайно видях във вестника, че сте убедили федералните власти да ви разрешат да експортирате диаманти за три милиона долара. На следващата сутрин прочетох във вестника, че диамантите са били откраднати. Помислих си, че може би ще бъдете заинтересован да си ги възвърнете.
Такамори го изгледа замислено.
— Да, това би ме заинтригувало.
