надолу, вдясно. Приятно усамотено кътче, а аз самият не бих имал нищо против да живея там.
Лу, светлият, механично се изсмя.
— Защо не го помолиш да ти го завещае? — попита той. — На него вече няма да му трябва.
— По дяволите! Не искам да стигаме до крайности.
Изведнъж останах без дъх, но нямах време да се чудя какво искаха да кажат, защото колата изведнъж намали и спря.
— Тук е — каза тъмният.
— О’кей, дай да го изкараме.
Останах отпуснат, със затворени очи. Сърцето ми щеше да изскочи. Усетих, че тъмният слиза от колата. След това отвориха дясната врата, хванаха ме и ме издърпаха навън. Аз се изхлузих на земята и Лу каза:
— Не си го ударил прекалено силно, нали, Ник? Трябваше да се е опомнил досега.
— Ударът беше точен. След няколко минути ще се ококори.
Издърпаха ме нагоре по пътеката и ме захвърлиха на стъпалото пред вратата.
— У теб ли са ключовете? — попита Ник.
— Аха. Ето този е.
Чух как езикът на бравата щракна. Издърпаха ме през антрето в хола и ме метнаха на канапето.
— Сигурен ли си, че е добре? — попита Лу.
Една ръка се плъзна по врата ми и опитни пръсти провериха пулса.
— Добре е. Ще се съвземе след още пет минути.
— Крайно време е. — В гласа на Лу се долови тревога. — Галгано ще побеснее, ако тоя нещастник хвърли топа, преди да е разговарял с него.
— Успокой се, умнико. Добре е. Щом аз съм свършил работата, всичко е точно. След пет минути ще танцува кан-кан.
Аз тихо изпъшках и се раздвижих.
— Виждащ ли? Вече се съвзема. Дай въжето.
Усетих, че ме завързват през гърдите за канапето. Като отворих очи, видях как Лу затяга въжето около краката ми.
Изгледа ме с безизразно лице и се дръпна назад.
— Готово — каза Ник нетърпеливо. — Да излизаме оттук. Забрави ли, че трябва да вървим пеш?
Лу изпсува.
— Защо оня боклук Клод не изпрати кола?
— Помоли го — отвърна Ник. Той дойде при мен и огледа критично въжетата. После провери лепенките около китките ми. Изръмжа, отстъпи назад и една стегната, нищо незначеща усмивка се появи на тънките му устни.
— Довиждане, мухльо.
Преминаха през хола и антрето, и оставиха вратата на хола полуотворена. Чух ги как затварят външната врата. След малко в къщата се възцари тишина, в която тиктакането на часовника над камината звучеше неестествено силно. Напразно се напъвах, за да разхлабя китките си, но открих, че е невъзможно да се освободя и се отпуснах, леко задъхан от усилието. Тогава си спомних за Люсил, която бях оставил завързана за леглото. Може би беше успяла да се измъкне.
— Люсил! — извиках. — Люсил, чуваш ли ме?
Ослушах се, но не се чуваше нищо друго, освен тиктакането на часовника и лекото пошляпване на едно перде на отворения прозорец.
— Люсил! — изкрещях повторно. — Добре ли си?
Отново тишина. Студена пот изби по лицето ми. Дали не се беше случило нещо с нея? Или се беше освободила и си беше тръгнала?
— Люсил!
Тогава чух нещо. Някой внимателно отваряше врата, може би вратата на спалнята. Повдигнах глава и се ослушах. Чу се леко проскърцване и разбрах, че това е вратата на спалнята. Още преди седмици мислех да смажа пантите, но ме домързя.
— Ти ли си, Люсил?
Чух как някой излиза в коридора — бавни, тежки стъпки — и изведнъж се изплаших както никога в живота си. Това не беше Люсил. Бавните, прокрадващи се стъпки, които чувах, бяха прекалено тежки, за да са на жена. По коридора вървеше мъж. Мъж, който идваше от спалнята ми, където бях оставил Люсил, вързана и безпомощна на леглото.
— Кой там? — попитах с изтънял глас и разтуптяно сърце.
Бавните, тежки стъпки изминаха коридора и спряха пред вратата на хола. Последва тишина. Лежах и се ослушвах. Лицето ми беше обляно в пот. От другата страна на вратата долових спокойно, леко дишане.
— Влез вътре, проклет да си! — извиках аз с опънати нерви. — Какво се спотайваш там навън?! Влез вътре и се покажи!
Вратата започна бавно да се отваря.
Мъжът отвън искаше да ме изплаши и успя. Бях почти готов да скоча до тавана, когато вратата се отвори докрай. Човекът, който там беше масивен и висок. Беше облечен с тъмносиньо спортно сако, сиви фланелени панталони и кафяви кожени обувки. Стоеше там с ръце в джобовете. Палците му стърчаха отвън и сочеха към мен. Лежах и го гледах, без да вярвам на очите си. Сърцето ми се смрази.
Човекът на вратата беше Роджър Ейткън.
С тежка, преднамерено бавна стъпка и с изражение, от което дъхът ми секна, Ейткън влезе в стаята. Веднага забелязах, че не куца и че ходи както винаги, и все пак преди няколко дни беше паднал на стълбите на Плаза Грийн и се беше счупил крака. Ситуацията придоби оттенък на кошмар. Това беше Ейткън и все пак не беше той. Опънатото лице с блестящи очи ме накара да помисля, че това беше друг човек в кожата на Ейткън, човек, който не познавах, който ме плашеше. Тогава добре познатият глас каза:
— Като че ли те уплаших, Скот.
Това беше Ейткън. Не можех да сбъркам усмивката и гласа.
— Да — гласът ми беше дрезгав и несигурен. — Да, наистина. Кракът ви вече е съвсем добре.
— Той не е бил зле — каза той, спря до мен и ме погледна отгоре с блеснали очи. — Инсценирах всичко това, за да се запознаеш с жена ми.
Устата ми беше така пресъхнала, че не можах да кажа нищо. Просто лежах и го гледах. Той отиде до един шезлонг и седна.
— Доста хубаво местенце, Скот. Малко самотно, но удобно. Да не ти е станало навик да задиряш чужди жени?
— Не продължи дълго и не съм я докосвал. Съжалявам. Бих ви обяснил по-добре, ако ръцете ми бяха свободни. Имам много за разказване.
Чудех се какво е станало с Люсил. Дали беше успяла да се измъкне? Дали беше още в къщата? Ако тя все още беше вързана на леглото, Ейткън го знаеше, защото беше дошъл от спалнята. Той извади златната си табакера и запали цигара.
— Мисля да те оставя както си. Поне засега.
Тогава ме порази една мисъл — луда мисъл, мисъл, която ме смрази и аз вдигнах глава, за да го изгледам. Това беше човекът, за когото Лу каза, че ще говори с мен. Този човек, когото познавах като Роджър Ейткън, беше известен на Лу и приятелите му като Арт Галгано — луда мисъл, но фактите сочеха към нея.
— Е, сега вече загря ли? Да, прав си. Аз съм Арт Галгано.
Лежах и го гледах, без да продумам. Той преметна крак върху крак.
— Едва ли си мислиш, че мога да си позволя моя начин на живот с това, което изкарвам от „Интернешънъл“ Преди три години имах шанса да купя „Литъл Тавърн“ и го направих. Това е богат град. Пълен е с богати дегенерати, които нямат какво друго да правят, освен да задирят чуждите жени и да пият
