леденосиви очи бяха неподвижни и леко унесени, сякаш мислеше за нещо много важно и ние с влизането си бяхме го прекъснали. Предположих, че е около петдесет и пет — шейсет годишен, все още в добра форма, въпреки тлъстините. Ръцете му, покрити с лунички и фини червени косми, лежаха отпуснати върху снежнобялата попивателна на бюрото. Тъмният се приближи до бюрото, а колегата му затвори вратата. Може и да съм сгрешил, но бях почти сигурен, че чух как превъртя ключа. Вече се бях притеснил. Ако намереха фотоапарата, щях да загазя. Мъжът зад бюрото ме погледна, после изгледа въпросително тъмния и повдигна вежди.
— Не е член — провлачи той.
Дебелият, който вероятно беше Джак Клод, премести леденосивите си очи отново върху мен.
— Съжаляваме за това, приятелю — каза той с измамно мек глас — но сигурно разбирате, че не приемаме с отворени обятия натрапници. Бихте ли ми казали името си?
— Аз съм Честър Скот. За какво са тия вълнения? Фил Уеливър ме доведе тук. Той ми е приятел.
Клод не беше особено впечатлен.
— Къде живеете, господин Скот?
Казах му.
Той взе телефонния указател от бюрото си и провери адреса ми.
— Господин Уеливър трябва да е научил досега, че не може да води приятели тук без мое знание и ако те не са платили абонаментната такса.
Аз се поуспокоих:
— Не знаех това. Уеливър не ми е споменал за таксата. Готов съм да я платя. Колко?
— Двайсет и пет долара — каза Клод.
Очите му се преместиха към тъмния, който все още беше от едната ми страна.
— Знаем ли нещо за господин Скот?
— Беше тук снощи. Отиде зад сцената и говори с госпожица Лейн.
Отново започнах да се потя.
Погледът на Клод стана многозначителен. Той се размърда на стола и после стана вежлив като зъболекар, който ти казва да отвориш уста:
— Вие познавате госпожица Лейн, господин Скот?
— Не, слушах я как пее. Доста ми хареса. Поканих я на една чаша.
— Тя прие ли?
— Не.
— Но вие разговаряхте с нея в гримьорната й?
— Да, разговаряхме. Защо са всички тези въпроси?
— За какво говорихте?
— За това-онова. Вас какво ви интересува?
Клод погледна тъмния.
— Нещо друго?
— Поне аз не знам.
Последва мълчание и Клод каза:
— Извинете за безпокойството, г-н Скот. Дължите ни двайсет и пет долара.
Извадих портфейла си, намерих две десетачки и една петачка, и ги оставих на бюрото. Той ми написа разписка и ми я даде.
— Трябва да внимаваме, господин Скот. Не е нужно да ви го казвам. Надявам се, че ще ви виждаме често.
— Най-вероятно — отвърнах аз, без да вярвам, че толкова лесно се размина.
Тъмният и светлият се бяха отдалечили от мен. Лицата им сега бяха отегчени и безучастни. Сложих разписката в портфейла си, а него прибрах в джоба.
— Ами, благодаря — казах аз и започнах да отстъпвам.
Тогава чух, че вратата зад мен се отваря. Огледах се. Вътре влезе Оскар Рос. Беше с барманското сако и носеше поднос с бутилка скоч, чаша и съд с лед. Отначало не ме забеляза. Когато остави подноса на бюрото на Клод, ме погледна така, сякаш не можеше да повярва на очите си. Тръгнах към вратата, като се опитвах да не тичам, но с доста бърза стъпка. Рос стоеше като закован, без да откъсва очи от мен. Завъртях дръжката на вратата, но беше заключено. Светлият тръгна към мен, за да отключи, когато Рос изрече с пресекнал глас:
— Хей! Не го пускайте да излиза!
Светлият спря. Ключът беше на вратата. Завъртях го. Докато я отварях, светлият пробяга като бърза сянка и я залости с крак. Рос попита:
— Какво прави той тук?
Светлият, очевидно объркан, погледна към Клод за указание. Приготвих се и му светнах едно дясно кроше. Кокалчетата ми се събраха. Ударът разтресе дясната ми ръка. Той залитна назад и главата му се блъсна в стената. Превъртях ключа и отворих вратата.
— Стой!
Това беше тъмният. Бързо погледнах към него. Стискаше 38-милиметров автоматик в дясната си ръка и го беше насочил към мен. Без много да мисля, реших, че той няма да посмее да стреля в затвореното пространство на клуба и пренебрегвайки заплахата, блъснах вратата. Рос бързо се хвърли към мен. Очите му бяха злобни и уплашени. Излязох в коридора и той ме настигна. Десният му юмрук се понесе към лицето ми, когато се извъртях, за да го пресрещна. Наведох се навреме встрани и го цапардосах в устата. Той залитна назад. Аз се обърнах и побягнах по коридора към стаята с рулетката. Нещо като танк подкоси коленете ми и ме свали на пода. Претърколих се и тъмният ми удари едно кроше в челюстта. Успях да се свия встрани, но ме улучи, наистина малко по-високо, отколкото трябваше, но достатъчно силно, за да изпъшкам. Изритах тъмния и колебливо се изправих, когато Рос излетя от стаята. Ако имаше нещо, което да желая повече от всичко, то беше да го цапна още веднъж. Изплъзнах се от неговия удар, приближих се и го гостих с един десен, в който събрах цялата си сила и цялото си тегло.
Това беше последното, което можах да направя. Смътно си спомням, че видях как тъмният се изправи и се понесе към мен със скоростта и грацията на балетист. Нападна ме прекалено бързо, за да реагирам. Обърнах се, за да го посрещна, но го направих много, много бавно. Чух свистенето на удара и се опитах да го избегна. Когато меките светлини в коридора експлодираха пред очите ми, разбрах, че не съм успял. В края на краищата той беше професионалист. Когато те приспи, заспиваш наистина.
XIV
Изплувах от тъмнината и почувствах горещото слънце върху лицето си и ослепителна светлина през клепачите си. Усещах и някакво движение. След няколко секунди разбрах, че съм в кола и ме карат нанякъде с висока скорост. Искаше ми се да изпъшкам, защото тилът ми пулсираше, а болката пълзеше от врата към очите ми, като бръмбар с нажежени крила. Но се въздържах. Останах отпуснат и се търкулнах от друсането на колата, докато се почувствах достатъчно добре, за да отворя очи и да се огледам бързо наоколо.
Бях на задната седалка на наетия от мен буик. До мен седеше някакъв мъж. Познах го по стоманено сивия панталон — това беше тъмният главорез, който ме приспа. Зад кормилото седеше русият. Беше си сложил светлосива широкопола шапка и я беше накривил самодоволно над носа си. С притворени очи погледнах през прозореца, за да видя къде сме. Минавахме през една от тези улици в Палм Сити, които в неделя са празни като дупка в стената. Мълчах и се чудех къде отиваме. Не ми се наложи да чакам дълго.
След пет минути видях, че Палм Сити остава зад нас и тръгнахме по магистралата, която водеше до отклонението към моята къща. Реших, че ще ме захвърлят там. Върху коленете и ръцете ми бяха хвърлили леко одеяло. Китките ми бяха кръстосани и завързани с нещо като лепенка. Бяха омотани толкова стегнато, че чувствах как кръвта пулсира във вените ми и въпреки че се опитах лекичко да ги разхлабя, останаха така, сякаш бяха стиснати в менгеме.
— Завий вдясно на кръстовището, Лу — каза неочаквано тъмният. Бърлогата му е триста метра по-
