уиски. Знаех, че това са хора, които биха играли на комар, ако имат възможност. Аз им дадох тази възможност. За три години рулетката в „Литъл Тавърн“ ме направи богат. Законът срещу комара е строг. Много хора са се опитвали да го прескочат, но са били залавяни. Аз бях по-щастлив. Хари О’Брайън отговаряше за пътищата, които водеха до „Литъл Тавърн“. Негово задължение беше да докладва за всяка подозрителна група хора, които приличат на комарджии. Той беше очите и ушите на шефа на полицията. Платих му, за да остане глух и ням, но знаех, че рано или късно ще стане лаком, и той стана. Печалбите от рулетката, вместо да идват при мен, започнаха да отиват при него. Той ме изстиска докрай. Като играч беше ненадминат. След шест-седем месеца открих, че правя по-малко пари, отколкото преди да купя „Литъл Тавърн“. Исканията му станаха толкова настоятелни, че бях принуден да използвам част от печалбите на „Интернешънъл“, за да го задоволя. Това трябваше да спре.
Часовникът над камината изведнъж удари четири. Лъчите на следобедното слънце минаваха през щорите. Шепотът на морето стана някак зловещ. Лежах, слушах и гледах този мъж, който беше моят шеф и когото считах за върха в рекламния бизнес. Той все още изглеждаше впечатляващ с едрата си фигура, с добре ушитите дрехи, с масивното червено лице, но не и за мен.
Той се протегна, загаси цигарата си, запали друга и ми се усмихна.
— Има само един начин да спреш изнудвач, когато е от класата на О’Брайън — да го убиеш. — Блестящите му очи срещнаха моите и тънките му устни се свиха. — Убийството на полицай е опасна работа, Скот. Това е предизвикателство за полицията и там полагат допълнителни усилия, за да заловят убиеца. Изготвих плана си. Както във всичко, което правя, погледнах ситуацията отстрани. Щом ще убивам човек, реших аз, ще го направя безпогрешно. Страшно ми трябваха пари. Бях взел петнайсет хиляди долара от „Интернешънъл“ и знаех, че няма да успея да го скрия задълго. Дължах пари навсякъде. Щяха да ми трябват няколко седмици, за да ги възстановя от рулетката, след като се отърва от О’Брайън, а освен това имаше голям шанс неговият приемник да открие какво става в клуба и да го затворят… Имах нужда от пари незабавно. Тогава си помислих за теб. Бях чул, че имаш пари. Всичко си дойде на мястото в момента, в който реших да те използвам, Скот. И така аз подготвих примката с офиса в Ню Йорк и ти се хвана.
Лежах и слушах неговия тих, опасен глас, и непрекъснато мислех за Люсил. Страхувах се да го попитам дали тя все още е в спалнята, в случай че се е измъкнала и е избягала, преди той да пристигне. Имаше малък шанс това да е станало.
— В случай че нещата се объркат — продължи той — взех мерки да си осигуря алиби. Само госпожа Хепъл и Люсил знаят, че не съм си счупил крака. Госпожа Хепъл е с мен от години и мога да й вярвам. Люсил… — той млъкна и вдигна рамене. — Нека да ти разкажа за Люсил. Тя беше една от танцьорките в „Литъл Тавърн“. Когато купих заведението, внимавах никой от клуба, освен Клод, да не разбере кой съм. Ходех там като клиент. Момичето ми хареса. Грешка, разбира се. Тя беше хубава, весела и млада, но едно момиче с празна глава като Люсил бързо омръзва. Тъй или иначе, едно от достойнствата й е, че прави каквото й кажа, както и малоумният й брат Рос, който също работеше в „Литъл Тавърн“, когато купих заведението. Обясних на тези двамата какво искам. Казах им, че ако О’Брайън продължава да ме изнудва, ще затворя „Литъл Тавърн“, Рос ще загуби работата си, а Люсил ще се окаже омъжена за бедняк. Мое беше предложението Люсил да те помоли да я научиш да кара — добро предложение, мисля.
Отново тънките устни се изкривиха в подигравателна усмивка:
— Когато бях готов, й казах да те заведе на онзи самотен крайбрежен път. Бях се уговорил с О’Брайън да се срещнем там. Беше време за месечното плащане. Срещнахме се. Докато разговаряхме с него, Рос се приближи отзад и го удари по главата. Междувременно вие двамата с Люсил разигравахте малката си драма. Бях я инструктирал много точно как да се държи. Беше особено важно да се опиташ да я съблазниш, за да получиш комплекс за вина. Беше много важно тя да избяга с твоята кола: Достатъчно добре познавам мъжката психология и знаех, че ще действаш така, както аз желая, и ти го направи.
Той се наведе, за да изтръска цигарата си:
— Люсил ми докара колата. Беше трудно да се имитира произшествие. О’Брайън лежеше на пътя. Аз го прегазих. После блъснах колата в мотоциклета. Ударът беше доста силен. После върнах колата на Люсил и Рос, и им казах да я закарат до дома ти.
— Но сте направил грешка — казах аз. — Всички убийци допускат грешки. Прегазил сте О’Брайън с дясното колело, а сте ударил мотора с предния ляв калник. Това ми подсказа, че има нещо фалшиво в катастрофата. Не беше възможно убийството да е станало случайно, така както е инсценирано.
Той повдигна вежди:
— Няма значение. Ти много ми помогна, като заличи грешката с поправката на колата. Много хитър ход, Скот, да смениш номерата на колите. Така даде шанс на Рос да те снима и когато той ми показа снимката, разбрах, че си в ръцете ми.
Той опъна дългите си крака и погледна към тавана:
— Жалко, че си толкова умен. Жалко също, че се натъкна на Долорес Слейн. Това усложни нещата за мен. Знаех, че рано или късно ще се наложи да се отърва от нея. Просто бях сигурен, че О’Брайън й е казал, че ме изнудва и тя сигурно щеше да се сети, че смъртта му не е била случайна. Моите хора я наблюдаваха непрекъснато и тя го знаеше. Двамата с Нътли бяха уплашени. Искаха да напуснат града, за да не ги пипна, но им липсваха пари. Така че, когато ти се появи на сцената, тя видя възможност да се снабди с пари, за да напусне града. Съобщиха ми, че отиваш в апартамента й. Пристигнах малко късно, но все пак навреме, за да разбера, че те е изиграла. Чаках я пред апартамента и я убих, когато излезе. Почти бях изгубил следите на Нътли, но за щастие един от моите хора го е наблюдавал и ми съобщи, че вие двамата с Нътли сте във „Вашингтон“. Отидох там и го убих. Администраторът си замина също. Взе ми сто долара, за да ми покаже стаята на Нътли. Като си тръгвах, се наложи да го убия. Иначе щеше да ме познае.
Той разтърка червеното си месесто лице и ме погледна с блеснали очи.
— Убийството е лесна работа, Скот. Особено след първия път, но нещата се заплитат. Убиваш някого и после трябва да убиеш още НЯКОЙ, за да прикриеш първото убийство, а после още някой, за да прикриеш второто убийство.
— Сигурно сте полудял — казах аз дрезгаво. — Едва ли се надявате, че ще ви се размине.
— Разбира се, че се надявам. В момента съм на легло със счупен крак. Идеално алиби. На никого няма да хрумне, че имам нещо общо с това. Освен това ще прехвърля всичко на теб. Виждам, че имаш пишеща машина там. Смятам да напиша началото на едно признание, което ще убеди полицията, че случайно си убил О’Брайън, а Рос и Люсил са се опитвали да те изнудват — той наклони глава и се усмихна.
— Забравих да ти кажа, че докато моите хора те караха насам, закарах Рос в къщата му и го застрелях в главата с пистолета, с който убих Нътли. Правя чистка, Скот. Рос ми омръзна, а Люсил още повече.
Той отново се усмихна:
— Да се върнем към признанието ти, Скот. Ще прочетат, че Долорес и менажерът й Нътли също са се опитвали да те изнудват и ти си ги убил. Оставил си достатъчно улики след себе си, които ще убедят полицията, че ти си ги убил. Ще прочетат, че си отишъл в къщата на Рос и си го убил, после си се върнал тук, съблазнил си Люсил и си я удушил с една от вратовръзките си.
Изведнъж ми стана студено и ми прилоша.
— Значи сте я убил?
— Разбира се. Шансът беше прекалено добър, за да го пропусна. Когато я намерих на кревата, вързана и безпомощна, най-лесното нещо на света ми се видя да вържа около глупавото й малко вратле една от кичозните ти вратовръзки и да се отърва от нея. Чиста работа, Скот. Отървах се от нея и от Рос — и двамата досадници. Отървах се от един изнудвач, който ме разори. За щастие Хакет дойде изневиделица със стоте си хиляди, така че сега не ми трябват твоите пари. Мога да започна отново. Дори и да не успея с рулетката в „Литъл Тавърн“ със стоте хиляди и моя талант, ще мога да започна отначало.
— Няма да ви се размине. Твърде много хора знаят за това. Клод знае. Двамата му главорези знаят…
Подигравателната усмивчица пак се появи.
— Клод и неговите главорези, както ги наричаш, са вързани с мен. Ако аз затъна, те ще ме последват и го знаят… Сега остава само да станеш жертва на съвестта си, Скот, и да се застреляш. Полицията няма да се изненада, че животът ти е станал нетърпим след тези убийства и си си сложил края.
Той извади от джоба кожена ръкавица и я сложи на дясната си ръка, после извади 45 — милиметров колт.
