Тя се облегна назад и се загледа в тавана. Лунната светлина, проникваща през отворения прозорец очерта профила й. Изглеждаше чудно красива.
— Роджър ми разказа за вас. Спомена, че вие ще бъдете новият му партньор.
— Не е абсолютно сигурно.
Седях като бастун, със стиснати юмруци на коленете, все още неспособен да преглътна изненадата, че тя е в колата ми и разговаря с мен така, сякаш се познаваме цял живот.
— Той ми каза, че е. Бихте ли искали да живеете в Ню Йорк?
— Много.
— Колко ми се иска да живея там!
Тя повдигна ръце и сплете пръсти зад главата си. Видях как гърдите й се повдигнаха и опънаха финия вълнен пуловер, с който беше облечена.
— В Палм Сити е ужасно скучно, не мислите ли?
— Без съмнение за човек на вашата възраст.
Тя се обърна към мен и ме изгледа.
— Говорите така, сякаш сте стар, а не сте. Още нямате трийсет, нали?
— Трийсет и една.
— Трябва да сте ужасно умен. Роджър каза, че ще участвате с двайсет хиляди долара в бизнеса. Откъде имате всички тези пари, след като сте само на трийсет и една?
— Повечето получих от баща си. Останалите спестих.
— Искате да вложите всичките в бизнеса на Роджър?
Бях смутен от нейните спокойни, директни въпроси.
— Доста ви интересуват тези неща.
— Наистина — усмихна се тя. — Винаги ми е било интересно как мъжете правят пари. Единственият сигурен начин за едно момиче да забогатее, е да се омъжи. Мъжете могат сами да изкарват пари. Мисля, че това е много по-приемлив начин. Разбира се, вие сте имали късмет, че баща ви е оставил нещо.
— Предполагам.
Тя се наведе напред и опря ръката си на таблото.
— Обичам тази кола. Ще ме научите ли да карам?
— Няма нищо за учене — казах аз неуверено. — Автоматична е. Натискате газта и тръгва сама.
Тя ме погледна.
— Може и да не повярвате, но никога не съм карала кола. Роджър не ми дава да докосна нито една от неговите, а има четири.
— Защо така?
— Защото е вещоман. Ако искам да отида някъде, се качвам на велосипеда. Не е ли невероятно! Оправдава се с това, че не мога да карам. Ако се науча, тогава ще се наложи да ми даде някоя от колите. Ще ме научите ли?
Отговорих без колебание:
— Ами да, ако точно това искате.
Тя обгърна коленете си с ръце и ги сви под брадичката. Сега забелязах, че носи светъл трикотажен панталон.
— Повече от всичко на света искам да се науча да карам. Ще започнем ли веднага, или имате някаква друга работа.
— Искате да кажете сега?
— Да, ако можете да отделите време.
— Добре, чудесно. По-добре да си сменим местата — тръгнах да излизам от колата, но тя ме спря, като докосна с ръка сакото ми. По гръбнака ми премина гореща вълна.
— Не тук. Ще ни видят и ще кажат на Роджър. Хайде да отидем някъде далече от хорските очи.
— Кого имате предвид?
— Госпожа Хепъл и Уоткинс. Познавате ли г-жа Хепъл?
— Да.
— Не я харесвам. Непрекъснато слухти, не мислите ли?
— Не мога да кажа. Само я видях снощи. Не съм говорил с нея.
— Тя не ме одобрява. Обича да ми създава проблеми, а Роджър я слуша.
Изведнъж осъзнах опасността.
— Щом като господин Ейткън не иска да се научите да карате…
Тя сложи ръка върху моята и това ме накара да прекъсна.
— Не ми казвайте, че вие сте още един от тези, които се страхуват от него. Ако е така, ще си намеря друг учител.
— Не че се страхувам от него, но не ми се ще да върша нещо против волята му.
Тя леко наклони глава и ме погледна изпитателно.
— А моята воля нищо ли не значи?
Спогледахме се и аз запалих колата.
— Щом искате да се научите да карате, ще ви покажа как — казах аз с разтуптяно сърце.
Преместих лоста на „драйв“ и настъпих газта. Колата изхвърча по алеята като куршум. На портала се изправих на спирачките и щом гумите зацепиха, завих по шосето и пак надух здраво. Около пет минути карах бързо. Стрелката на километража играеше около сто и петдесет, после намалих, отклоних се в един второстепенен път и спрях.
— Боже! — възкликна тя леко задъхана. — Наистина можете да карате! Никой досега не ме е возил толкова бързо.
Излязох и заобиколих колата.
— Преместете се — казах аз, докато отварях другата врата. — Не можете да карате там, където сте седнала.
Тя се прехвърли на другата седалка, аз влязох и седнах на нейната. Усетих топлината на тялото й от седалката и кръвта ми кипна.
— Вижте, много е лесно. Тук е лостът за скоростите. Трябва само да го включите, ето така, и да натиснете педала с десния крак. Когато искате да спрете, освобождавате този педал и натискате онзи, големия отляво. Това е спирачката. Ясно?
— То било лесно — каза тя и с едно движение включи скоростите и настъпи здраво газта.
Колата изхвърча като луда. Тя нямаше абсолютно никаква представа как се управлява автомобил. Съмнявам се дали изобщо гледаше къде кара. За две-три секунди така се слисах, че не можах да реагирай. През това време излетяхме от пътя, нагазихме в тревата, колата се плъзна и забуксува, после отново изскочихме на пътя. Тъкмо се бяхме устремили към живия плет от другата страна на пътя, когато сграбчих кормилото и го изправих.
— Махнете си крака от газта! — изкрещях аз и успях да я изритам от педала.
Все още с кормилото в ръце стъпих на спирачката и спрях рязко. Това бяха шеметни секунди. Още малко и щяхме да се смачкаме. Изгасих двигателя и се обърнах към нея. Лунната светлина влизаше през отворения прозорец, така че я виждах ясно. Стоеше абсолютно невъзмутима и се усмихваше. Беше толкова красива, че останах без дъх.
— Мощна е — каза тя. — Бях малко несръчна, нали? Не трябваше да натискам газта толкова силно. Хайде да опитаме пак.
— Чакайте малко — прекъснах я аз. — Това е ужасен начин за самоубийство. Недейте да се изправяте на педала…
— Знам — отвърна тя нетърпеливо. — Не е нужно да ми казвате. Натиснах много силно. Хайде да опитаме отново.
— Имате ли нещо против да гледате пътя, докато колата е в движение? Целта е да я задържите права.
Тя ме погледна бързо и се засмя.
— Бях изненадана. Не мислех, че е толкова мощна.
— Същото мога да кажа и аз — включих двигателя. — Сега много внимателно, полекичка с газта.
