кормилото, докато кокалчетата ми побеляха. Стоях там, дишах неравномерно и се взирах, докато не я загубих от погледа си.

Беше влязла в кръвта ми като вирус — смъртоносен и опасен.

Не си спомням как съм се прибрал у дома. Нито как съм си легнал. Но с положителност знам, че не можах да заспя. Как да заспя, след като мозъкът ми беше пламнал, а часовете, които ни разделяха до следващата среща, ми се струваха цял век!

III

Следващите три дни преминаха по една и съща схема. Отивах в офиса в девет часа всяка сутрин, тръгвах си в седем, вечерях на крак в един италиански ресторант по пътя към „Гейбълз“ и пристигах там в осем часа. Оставах при Ейткън час и половина. Там обсъждахме събитията от деня, преглеждахме писмата, които бяха от негова компетенция. След това отивах при кадилака, където Люсил ме чакаше.

Това беше моментът, заради който живеех. Останалото време беше просто една досадна суетня, която трябваше да свърши колкото може по-бързо. Истинският живот започваше за мен след сбогуването с Уоткинс и затварянето на входната врата.

С Люсил кръстосвахме второстепенните пътища от девет в половина до единайсет. Не разговаряхме много, защото тя трябваше да се концентрира върху шофирането. Открих, че се разсейва и лесно губи контрол над колата, когато й говоря. Освен това очевидно тя толкова много се наслаждаваше, докато караше кадилака, че изобщо не желаеше каквото и да било прекъсване на това удоволствие. Разговаряхме пет-десет минути, само когато спирахме пред големия железен портал на „Гейбълз“, преди раздяла.

През тези три вечери, прекарани с нея, любовта ми достигна предела, след който трябваше да прилагам цялото си самообладание, за да не издам чувствата си. Тя с нищо не ме поощри. Отнасяше се с мен като с приятел, когото харесва, бях сигурен, че ме харесва. Личеше си от начина, по който разговаряше с мен и ме гледаше, но това беше всичко. Моето отношение към нея ми създаваше грижи. Знаех, че и при най-малкия знак от нейна страна нямаше да устоя на изкушението да я любя.

Знаех, че си играя с огъня. Бях сигурен, че ако Ейткън разбере какво става, ще ме изхвърли от фирмата. Тя беше споменала, че е властен, а и аз самият вече го познавах достатъчно добре, за да ми бъде ясно, че той не би търпял и за момент да задирям жена му, без значение колко платонични бяха чувствата й към мен.

Непрекъснато си повтарях, че трябва да сложа край на това, преди да е станало късно, после се опитвах да убедя сам себе си, че докато Люсил не се влюби в мен, няма нищо лошо в това уроците по кормуване да продължат.

Когато се сбогувахме за трети път, аз й напомних, че няма да дойда следващата вечер.

— Г-н Ейткън ме освободи за уикенда — обясних аз.

— Това означава ли, че няма да имам урок? — попита тя и се обърна към мен.

— До понеделник вечер.

— Ще заминавате ли извън града?

— Не, няма.

— Тогава защо не дойдете както обикновено? Можете да ме почакате тук долу, а не пред къщата, стига да искате.

— Не че не искам, но да си призная, понякога се притеснявам от ситуацията — казах аз и я погледнах. — Сигурен съм, че ако мъжът ви разбере, ще се разбеснее.

Тя се засмя. Имаше най-заразителния смях, който съм чувал. Сложи двете си ръце върху моята и леко ме раздруса.

— Ще бъде просто разярен. Но на нас не ни пука, нали? Освен това той никога няма да разбере.

— Уоткинс или госпожа Хепъл могат да ни видят…

— Те никога не излизат вечер, но аз ще ти кажа какво ще направим. Ще те чакам у вас. Ще дойда с колелото. Може ли? Бих искала да видя къщата ти.

Сърцето ми заби ускорено.

— По-добре недей. Не трябва да идваш там. Ако наистина искаш да имаш урок утре, аз ще бъда тук в девет часа, но само ако ти решиш.

Тя отвори вратата и слезе от колата, после се обърна и ме погледна през отворения прозорец.

— Ще бъда тук. Чес, все още мисля, че си най-милият човек, когото познавам. Нали вече карам по- добре? Скоро ще мога да се явя на изпит за книжка, нали?

— Напредваш — отвърнах дрезгаво.

Какво ли не бих дал сега да можех да я взема в прегръдките си и да почувствам устните й върху моите!

— О’кей, ще се видим утре.

У дома се отпуснах в един фотьойл с чаша двойно уиски със сода в ръката и започнах да обмислям ситуацията. Познавах я от пет вечери и знаех, че никога няма да обичам друга жена така както нея. Дали тя усещаше това или беше толкова наивна да мисли, че бих предизвикал гнева на Ейткън просто за да я науча да кара? Точно това трябваше да разбера.

Предложението й да дойде при мен ме разтревожи. Бях й казал, че прислужникът си тръгва малко след седем. Не беше ли това намек, че е готова да отвърне на любовта ми?

Неохотно си казах, че това е малко вероятно. Тя нито веднъж не ме накара да мисля, че за нея съм нещо повече от услужлив приятел, който я учи да шофира и който й доставя голямо удоволствие, без да очаква нещо в замяна.

Не трябва да оставям нещата така, казах си аз. Трябва да открия дали тя осъзнава на какъв риск се излагам. Поставях цялото си бъдеще на карта. Ако Ейткън разбере за нас, планът „Ню Йорк“ щеше да изчезне в дим и пламъци.

Прекарах една неспокойна нощ в размишления. Бях доста раздразнителен в офиса на следващата сутрин. Накрая с голямо облекчение разчистих бюрото си и взех някои документи, които исках да прегледам през уикенда. Пат, която изтърпя моята сприхавост безропотно, влезе с още няколко писма за подпис.

— За Бога! Мислех, че съм подписал всичко! — изджафках аз.

— Има още шест — каза тя и ги остави на бюрото.

Извадих си писалката и набързо надрасках подписите на писмата, след това се изправих, прибрах писалката и казах:

— Ще дойда по-рано в понеделник. Сега си тръгвам. Вече минава шест, нали?

— Наближава и половина. Отиваш ли си, Чес?

Погледнах я ядосано и се намръщих.

— Не знам. Най-вероятно. Сигурно ще поиграя голф.

— Надявам се да си починеш. Не трябва да се тревожиш толкова, Чес. Справяш се чудесно.

При друга ситуация това би ме ободрило, но сега само ме раздразни.

— Не се тревожа — отсякох рязко. — До понеделник.

Кимнах и я оставих с широко отворени, учудени очи и обида, изписана на лицето. Джо излезе от стаята си тъкмо когато минавах по коридора.

— Закарай ме до гарата, Чес.

— О’кей.

Не исках да го взимам, но не можех да му откажа. Той знаеше, че минавам покрай гарата на път за дома. Отидохме заедно до асансьора. Докато слизахме надолу, Джо ме попита:

— Ще ходиш ли при Ейткън довечера?

— Не. Освободи ме за уикенда. Взех сценария за филма на Васерман, за да го прегледам. От видяното съдя, че не е съвсем лош.

— Защо не зарежеш работата и не си починеш? — попита Джо, докато пресичахме фоайето. — Станал си доста нервен. Какво те мъчи?

— Нищо не ме мъчи — отсякох аз, докато си пробивах път през тълпата на тротоара, за да стигна до кадилака.

Джо се намъкна до мен.

Вы читаете Удряй и бягай
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату