принудени да счупят стъклото, за да влязат. А сега — защо се е наложило да влязат в къщата ви, господин Петигру?
Джо Петигру само го гледаше, без да мига. Не им отговаряй, помисли си той, и те сами ще започнат да ти разправят. Не могат да се спрат. Умират от желание да говорят. Сякаш са влюбени в приказките си. Той си замълча. Уолдман продължи:
— Някой се е обадил в полицията и съобщил, че е чул изстрел в тази къща. Помислихме, че може да сте вие. Не знаем със сигурност. Съседите твърдят, че не са чули нищо.
Ето сега има опасност да сбъркаш, каза си наум Джо Петигру. Как ми се иска да поговоря с Джоузеф. Уж всичко ми е ясно. Чувствам се добре, но тези момчета не са тъпи. Особено този с медения глас и еврейските черти. Симпатяга, но не можеш лесно да го излъжеш. Идвам си у дома и виждам ченгета вкъщи, някой ги е повикал заради изстрел и отпред има счупен прозорец, а стаята е била претършувана толкова дълго, че сега изглежда изморена. А там има и петно, което би могло да е от кръв. А тебеширените очертания навярно бележат положението на нечие тяло. Гладис я няма, Портър Грийн също го няма. И как ли бих постъпил, ако не знаех нищо? Май не ми пука. Да, сигурно е така. Просто не ми пука какво си мислят тези приятелчета. Защото, като реша да не съм тук, няма да съм. Чакай малко. Това не урежда нищо. Няма да разсъждавам по този начин. Ако е убийство и самоубийство, тогава няма да имам нищо против да съм тук. Добре съм си и тук.
— Договор за самоубийство — каза той на глас уж замислено. — Портър Грийн не приличаше на такъв тип. Нито жена ми Гладис. Твърде повърхностна и прекалено себична.
— Никой не е споменавал нищо за умрели — дрезгаво се обади Редър.
Ето ти едно истинско ченге, помисли си Джо Петигру. Като по филмите. Този не ме притеснява. Не обича хората да разсъждават или да правят очевидни умозаключения. Доста тъпа забележка направи, май по-тъпа никога не съм чувал.
— Ами то е очевидно. Или за вас не е?
Уолдман пусна едва забележима усмивка.
— Чули са само един изстрел, господин Петигру. Ако свидетелят е чул правилно. А честно казано, понеже не знаем кой е свидетелят, все още не сме го разпитали. Но не е било договор за самоубийство. Мога да ви уверя. И тъй като престанах да се правя на хитър — макар да си мисля, че вие още не сте — нека веднага да ви кажа: униформените полицаи са открили Портър Грийн мъртъв там, където виждате очертанията. Гърдите му са били там, където виждате петното от кръв. Много малко кръв е изтекла. Бил е прострелян право в сърцето — доста точно — от разстояние, което прави почти невероятна хипотезата за самоубийство. Преди това е удушил жена ви, след доста разгорещена борба.
— Явно не е познавал жените толкова добре, колкото е смятал — заключи Джо Петигру.
— Този тип трепери от вълнение — обади се заядливо Редър.
Уолдман махна с ръка, без да сваля усмивката от лицето си.
— Това не е представление, Макс — възрази той на партньора си, но не погледна към него. — Макар да знам, че правиш много добри представления. Господин Петигру е интелигентен уравновесен мъж. Не знаем много за семейния му живот, но знаем достатъчно, за да предполагаме, че не е бил щастлив. Той не се преструва на покрусен от скръб. Нали така, господин Петигру?
— Точно.
— Така си и мислех. Освен това не е идиот, Макс. Господин Петигру много правилно се е досетил по вида на стаята, от нашето присъствие тук, от начина, по който се държим, че е станало нещо сериозно. Може дори да е очаквал да се случи нещо подобно.
Джо Петигру поклати глава.
— Едно от гаджетата й веднъж я преби — спокойно сподели той. — Тя го разочарова. Тя всички разочарова. Оня дори поиска и мен да пребие.
— И успя ли? — поинтересува се Уолдман, сякаш ситуацията бе най-естественото нещо на света — съпруга като Гладис, съпруг като Джо Петигру и квартирант като Портър Грийн или някой друг, точно копие на Портър Грийн.
Джо Петигру се усмихна дори по-незабележимо и от Уолдман. Това точно нямаше да узнаят. Нямаше да им разкрива физическите си умения — рядко ги използваше, и то само при свръхкритични обстоятелства. Пазеше ги като резервен вариант, като остатъка от праха на професор Бинго.
— Сигурно бе решил, че не си заслужава — вдигна рамене той.
— Голям мъж сте, Петигру, няма що — подметна подигравателно Редър. В душата му се надигаше леко отвращение, горчиво като жлъчка.
— Та както казах — продължи спокойно Уолдман, — ако съдим по онова, което заварихме, когато дойдохме, имало е доста разгорещена борба. Лицето на мъжа бе сериозно одрано, а жената бе цялата посинена, плюс обичайните следи от удушване — не особено приятна гледка за чувствителен човек. Вие чувствителен човек ли сте, господин Петигру? И да сте, ще се наложи да идентифицирате тялото.
— Това е първата ви злонамерена реплика, лейтенант.
Уолдман се изчерви и прехапа устни. Той самият беше много чувствителен. Петигру беше прав.
— Съжалявам — извини се той сякаш най-искрено.
— Сега вече знаете какво открихме тук. И тъй като вие сте съпругът — и тъй като, доколкото ни е известно, не е ясно кога точно сте излязъл от къщата, логично е да бъдете заподозрян за един от двата смъртни случая, а може и за двата.
— И за двата ли? — запита Джо Петигру. Този път показа истинска изненада и моментално разбра, че е допуснал грешка. Опита се да я поправи. — А, сещам се какво искате да кажете. Драскотините по лицето на Портър Грийн и ударите по тялото на жена ми, за които споменахте, не доказват, че той я е удушил. Аз може да съм го застрелял и после да съм удушил жена си — докато е била в несвяст или в безпомощно състояние след побоя.
— Тоя тип няма никакви емоции — установи Редър с известно учудване.
— Има емоции, Макс — поправи го тихо Уолдман.
— Но е живял с тях преди много време. Доста надълбоко са. Нали, господин Петигру?
Джо Петигру се съгласи. Не беше убеден, че е успял да замаже грешката, но може и да беше.
— Раната в гърдите на Портър Грийн определено не е типична за самоубийство — продължи Уолдман. — Не би била дори ако си представим, че човек може хладнокръвно и спокойно да реши да се самоубие заради достатъчно сериозни според него причини — ако изобщо може да се говори за хладнокръвно и спокойно самоубийство. Някои наистина изглеждат такива. Но за човек, който току-що е преживял яростна борба, за човек в такова душевно състояние — да насочи пистолет към тялото си от възможно най-голямо разстояние и преднамерено и точно да се прицели в сърцето си и да стреля — никой не би могъл да повярва, господин Петигру. Никой.
— Значи аз съм го направил — каза Петигру и погледна Уолдман право в очите.
Уолдман се взря в него, после се обърна да загаси цигарата си в пепелник от кехлибарено на цвят стъкло. Натисна фаса старателно от всички страни, докато съвсем го смачка. Заговори, без да поглежда към Петигру, като някой, който мисли на глас, абсолютно спокоен в разсъжденията си.
— Има два довода против тази хипотеза. По-точно имаше. Първо прозорците бяха заключени — всички прозорци. Вратата на тази стая беше заключена и макар че вероятно имате ключ в качеството си на хазяин — о, впрочем, вие сте хазяинът, нали?
— Аз съм собственик на къщата — кимна Петигру.
— И да имате ключ, не бихте могъл да отворите вратата, защото е било пуснато резето, което не е свързано с ключалката. Вратата към вашата кухня все пак не може да се отвори от другата страна, ако не се махне резето от тази. Има капак на пода за мазето, но през него няма как да се излезе от къщата. Установихме го. Затова отначало решихме, че единствената възможност е Портър Грийн сам да е сложил край на живота си, защото никой не би могъл да излезе от стаята, след като го е убил, и да я остави заключена така, както беше заключена. Само че открихме и друга възможност.
Джо Петигру усети леко смъдене по кожата на слепоочието си. Устата му пресъхна, а езикът сякаш стана по-дебел и твърд. Едва не загуби контрол. За малко да каже: „Няма друга възможност!“ Просто няма. Ако имаше, всичките ми усилия стават смешни. Защо ми беше прахът на професор Бинго? Защо, по дяволите, трябваше да стоя до прозореца и да чакам ченгето да счупи стъклото и да влезе вътре и после току зад
