мазето. Сержантът, на име Редър, нагласи стълбата и слезе, колкото да види какво има долу.
— Голямо помещение — обяви Високо. — Навремето сигурно е имало стълбище за надолу, преди да го покрият със сачак, за да направят дрешника. Оставили са капака за достъп до тръбите за газ, вода и канализацията. Дали си заслужава да надникна във вентилационните шахти?
Лейтенантът беше едър красив мъж с телосложение на защитник в американския футбол. Имаше тъжни черни очи. Казваше се Уолдман. Разсеяно кимна в отговор на зададения от колегата му въпрос.
— Виждам долната част на парното котле — викна Редър. Пресегна се и почука по него. Желязото звънна. — Само едно котле. И сигурно е поставено откъм етажа. Някой провери ли вентилационните шахти?
— Да — отвърна Уолдман. — Доста са големи, може да се мине по тях, но три са заковани и боядисани отгоре. Капакът на четвъртата — в задната част на къщата — е хлабав, но пък точно в нея е поставен газомерът така, че няма как да се промушиш покрай него.
Редър се качи обратно по стълбата и затвори капака на отвора в пода на дрешника.
— Ами този килим? — посочи той навитото руло.
— Доста трудно би било да се върне на място без гънчица.
Отупа ръцете си от прахта в килима, двамата излязоха от дрешника и затвориха вратата. Отидоха във всекидневната и се загледаха в суетнята на криминалистите.
— Отпечатъците ще бъдат без значение — каза лейтенантът, прокарвайки пръст по брадичката си срещу косъма на леко наболата черна брада. — Освен ако случайно не попаднем на нещо съвсем ясно и категорично. Или някой отпечатък върху прозорец или врата. Макар че и това няма да е достатъчно убедително доказателство. Петигру живее в тази къща в края на краищата. Това е неговата къща.
— Какво ли не бих дал да разбера кой е съобщил за изстрела — въздъхна Редър.
— Петигру. Кой друг? — Уолдман продължаваше да търка брадата си. Очите му гледаха тъжно и сънливо. — Не вярвам да е самоубийство. Видял съм твърде много случаи и в нито един от тях самоубиецът не е стрелял в сърцето си от разстояние не по-малко от метър, а по-вероятно и повече, да речем метър и двайсет или и петдесет.
Редър кимна. Гледаше към котлето. Пред него имаше две решетки — едната на пода, другата на стената.
— Но да предположим, че е самоубийство — продължи да разсъждава Уолдман. — Къщата е заключена отвсякъде — отворен е единствено прозорецът, през който са влезли патрулиращите полицаи, при това единият от тях е стоял до него, докато пристигнем. Вратата е не само заключена, но и със спуснато резе, което не е свързано с ключалката. Всички прозорци са заключени и единствената друга врата — онази, която води към стаята за закуска в задната част на къщата — е със спуснато отвътре резе, което не може да се отвори откъм стаята за закуска, и автоматично резе от другата страна, което не може да се отвори оттук. Следователно всички физически обстоятелства показват, че Петигру не е имал достъп до тези стаи, когато е бил произведен изстрелът.
— Засега — уточни Редър.
— Засега, да. Но някой е чул този изстрел и някой е съобщил за него. Никой от съседите не го е чул.
-Така твърдят — вметна Редър.
— Но защо ще лъжат, след като вече сме намерили телата. Хайде, преди това може — да речем, не искат да се замесват. Чулият не иска да свидетелства за следствието, да го мъкнат в съда. Някои не желаят да се занимават с такива работи, разбираемо. Но ако не са чули нищо, или си мислят, че не са, ще им досаждат много повече, отколкото ако са чули. Следователите непрекъснато ще се опитват да ги накарат да си спомнят нещо, което са убедени, че съседите просто са забравили. Знаеш колко често се оказва точно така.
— Да се върнем на Петигру — предложи Редър. Сега вече гледаше в партньора си, много бдително и леко победоносно, все едно се радваше на тайна мисъл.
— Трябва да го приемем за заподозрян — отбеляза Уолдман. — Съпругът винаги е сред заподозрените. Сигурно е знаел, че жена му се заиграва с Портър Грийн. Петигру не е извън града или кой знае къде. Млекарят го е видял тази сутрин. Излязъл е или преди, или след изстрела. Ако е излязъл преди, значи е чист. Ако е излязъл след това, пак може да не го е чул. Но според мен го е чул, защото е бил най-близо. И ако го е чул, какво би направил?
Редър се намръщи.
— Никога не правят логичното, нали? Така си е. Логично би било да се опита да влезе тук, да установи, че не може, без да разбие врата или прозорец. После да се обади в полицията. Но тоя тип живее в къщата, където жена му се натиска с квартиранта. Или е ужасно студенокръвно животно, или пет пари не дава…
— Случват се такива работи — вметна Уолдман. — …или пък се е чувствал унизен и в него са бушували огън и жупел. Чува изстрела и е абсолютно наясно, че му се иска да е натиснал спусъка лично. Освен това е наясно, че и ние по всяка вероятност ще си помислим същото. Затова излиза и ни се обажда от обществен телефон и после изчезва. Когато се върне, ще бъде най-изненаданият тип на света.
Уолдман кимна.
— Но всичко това е без значение, докато не ни се отдаде шанс да го преценим що за личност е. Чист късмет би било никой да не го е видял, като излиза, чист късмет е и никой да не съобщи за изстрела. Той не може да разчита на това, следователно не би могъл да разчита и на идеята да се прави, че не знае. Ако е самоубийство, съм склонен да мисля, че не е чул изстрела и не ни се е обаждал. Излязъл е или преди, или след и изобщо не знае, че някой е умрял.
— Но да речем, че не е самоубийство — заразсъждава на свой ред Редър. — Трябвало е да се измъкне оттук и да остави помещението заключено. Добре. Как го е направил?
— Да. Как?
— През котлето. То е свързано и с вестибюла. Забеляза ли? — запита Редър победоносно.
Очите на Уолдман се плъзнаха надолу към котлето и обратно към Редър.
— Какъв ли е на ръст? — зачуди се.
— Едно от момчетата погледна дрехите му на горния етаж. Метър и седемдесет и пет, носи обувки четирийсет и втори номер, риза — трийсет и осем. Общо взето — дребен. Точно колкото трябва. Вертикалната решетка се крепи само на едно лостче. Да я обработим за отпечатъци и да пробваме.
— Не се опитваш да ме правиш на глупак, нали, Макс?
— Как бих могъл, лейтенант? Ако е убийство, убиецът трябва да е излязъл някак от стаята. Няма убийство в заключена стая. Никога не е имало.
Уолдман въздъхна и погледна към петното върху килима в ъгъла на холната масичка.
— Няма, предполагам. Но е жалко, че не можем да си завъдим поне едно.
В три без шестнайсет Джо Петигру вървеше по тиха алея в Холивудските гробища. Навсякъде беше тихо, а тази алея — отдалечена и забравена. Тревата бе зелена и прохладна. Съгледа каменна пейчица и седна. Погледът му попадна върху мраморен паметник с ангелчета. Изглеждаше скъп. Виждаше се, че буквите някога са били златни. Прочете името. То му напомни за отдавна отминали времена, отдавна отминал блясък — за дните, когато звездите от големия екран живееха като източни халифи и умираха като кралски величия. Паметникът даже беше твърде обикновен за човек, който някога е бил толкова известен. От другата страна на реката нямаше много от тези имитации на райски кътчета.
Някога много отдавна, в един объркан и мрачен свят на домашно направен джин, войни между банди, десетпроцентни рискови инвестиции, купони, на които всички се отрязват задължително, пури, които се пушат в театъра. Тогава всеки пушеше пури. Над ложите в партера винаги се стелеше тежък дим. Течението го отнасяше към сцената. Усещаше го, докато се олюляваше на четири метра във въздуха, възседнал велосипед с колела като дини. Джо Меридит — клоун велосипедист. Добре звучеше. Никога не го изписваха на видно място в афишите — нямаше и как да очаква друго с този номер — но пък беше много по-напред от акробатите. Номерът беше соло. Едно от най-добрите падания в бизнеса. Изглежда лесно, а? Опитайте някой път и ще видите дали е лесно — да паднеш от четири метра на тила си върху твърдата сцена, да се превъртиш леко и да стъпиш на крака, без да ти падне шапката и без да изпускаш двайсетсантиметровата пура, която дими в ъгъла на огромната ти боядисана уста.
Зачуди се какво ли би станало, ако опита да го направи сега. Сигурно щеше да си счупи четири ребра и
