младокът въпреки това се изчерви и прехапа устни. Стоеше и гледаше Портър Грийн. Нямаше нужда да го пипа, нито дори да се навежда над него. Беше виждал много повече мъртъвци от партньора си. Стоеше съвсем неподвижен, защото знаеше, че не може да направи нищо, дори напротив — по-добре нищо да не прави, защото даже само ако ходи по килима, би могъл да съсипе нещо, което криминалистите иначе биха използвали.
Докато стоеше мълчаливо загледан в трупа, му се стори (макар радиото в ъгъла да продължаваше да работи), че чу едва доловимо дрънкане и прошумоляването на стъпки по верандата отвън. Бързо се обърна и отиде до прозореца. Дръпна завесата и погледна навън.
Не. Никой. Изглеждаше леко озадачен, защото имаше много остър слух. След това на лицето му се изписа отвращение.
— Внимавай, хлапе — каза си той. — Не трябва да се допускат грешки сега.
Можеше да си стои пред някой закътан вход, да извади портфейла от джоба си и визитка от портфейла, да я прочете и никой да не вижда нито портфейла, нито визитката, нито ръката, която я държи. Хората вървяха нагоре-надолу по улицата, едни лениво, други забързано — обичайната тълпа в ранен следобед, — и никой дори не те поглежда. А дори и някой да хвърли поглед към теб, ще види един празен вход. При други обстоятелства би било забавно. Сега не беше, по очевидни причини. Джо Петигру усещаше умора в краката си. От десетилетие не бе ходил толкова много пеша. Нямаше как — наложи се. Не можеше да изкара колата на Портър Грийн. Ако една съвършено празна кола тръгне по улиците на града, сигурно щеше да привлече вниманието на катаджиите. Все някой щеше да се развика. Нямаш представа какво може да се случи.
Съществуваше риск да се блъсне в автобус или трамвай, в група хора. Изглеждаше напълно възможно. Хората вероятно нямаше да тръгнат да се оглеждат да видят кой ги е блъснал, но винаги бе възможно някой едър, силен мъжага да сграбчи празното пространство и да го хване за ръката, а после да прояви достатъчно упорство и да продължи да стиска, макар и да не вижда какво. Не. Много по-добре беше да върви пеша. Джоузеф сигурно щеше да одобри решението му.
— Нали, Джоузеф? — попита той, вглеждайки се в прашното стъкло на входната врата зад себе си.
Джоузеф не отвърна. Там беше, определено, само дето не се виждаше ясно. Беше един такъв замъглен. Нямаше я обичайната за него острота на характера.
— Добре, Джоузеф. Някой друг път. — Джо Петигру погледна визитката, която продължаваше да държи. Оставаха му десетина пресечки до сградата, където се намираше стая 311 — офисът на професор Август Бинго. Имаше и телефонен номер. Джо Петигру се зачуди дали не е по-умно първо да си уговори час. Да, по-умно би било. Там сигурно щеше да се наложи да ползва асансьор, а това означава да се остави изцяло в ръцете на шанса. Много от тези стари сгради (а беше почти убеден, че професор Бинго е избрал за офиса си сграда, която да отива на старомодния му цилиндър) нямаха аварийно стълбище.Имаха външни стълби и товарен асансьор, до които нямаше достъп откъм фоайето. Много по-добре е да си уговори час.
Съществуваше и друг деликатен въпрос — заплащането. Джо Петигру имаше трийсет и седем долара в портфейла си, но предполагаше, че тези трийсет и седем долара едва ли ще накарат сърцето на професор Бинго да подскочи от радост. Професор Бинго без съмнение внимателно подбираше бъдещите си клиенти и по всяка вероятност щеше да настоява за сериозна част от наличните им авоари. Нямаше да е лесно да се уреди. Едва ли ще успееш да осребриш чек, ако никой не може да види въпросния чек. Дори касиерът да видеше чека, което според Джо Петигру сигурно би било възможно, ако го остави на гишето и си дръпне ръката — ще има чек, но касиерът едва ли би подал парите на празното пространство. Изключено бе да разчита на банката. Би могъл, разбира се, да изчака някой друг да осребри чек и да грабне парите. Но банката не е най-подходящото място за подобни операции. Ограбеният сигурно щеше да вдигне голям шум и врява, а Джо Петигру знаеше, че първото нещо, което прави банката в такива случаи, е да блокира вратите и да включи алармата. По-добре да остави човека с парите да излезе от банката. Но това също си имаше недостатъци. Ако беше мъж, щеше да сложи парите на място, откъдето неопитен джебчия трудно щеше да ги измъкне въпреки техническите предимства пред повечето опитни джебчии. Трябваше да е жена. Но жените рядко осребряваха чекове с големи суми, а и на Джо Петигру му бе съвестно да краде дамски чанти. Даже да не бе опряла до тези пари, загубата на самата чанта би я съсипала — жените са напълно безпомощни без чантите си.
— Не ставам за тази работа — каза си Джо Петигру полу на глас, все още стоейки във входа. — Друг на мое място щеше да извлече максималното от подобна ситуация.
Самата истина — и там беше бедата. Макар да бе пуснал безпогрешен куршум в сърцето на Портър Грийн, Джо Петигру по принцип беше свестен човек. Отначало се бе въодушевил, но сега разбираше, че да си невидим не винаги е предимство. Може пък да няма повече нужда от праха на професор Бинго. Имаше начин да установи. Но ако все пак се наложи да го използва, трябваше да му е подръка за моментална употреба.
Единственото разумно нещо бе да се обади по телефона на професора и да си уговори час за посещение.
Излезе от входа и тръгна към следващата пресечка по външния край на тротоара. Оттатък кръстовището се виждаше мрачен бар. Там сигурно ще намери телефон в някое уединено сепаре. Разбира се, и телефонът в уединено сепаре можеше да се окаже капан. Току-виж дойде някой и избере уж празното сепаре и реши да се настани — не, по-добре да не мисли за това.
Влезе в бара. Беше достатъчно уединен: двама мъже на бара и една двойка в сепарето. По това време на деня почти никой не пиеше, с изключение на малцина безделници и алкохолици и понякога двойка тайни любовници. Двамата в сепарето приличаха на такива. Бяха седнали плътно един до друг, впили очи в очи, забравили за всичко около себе си. Жената беше с ужасна шапка и палто от мръснобяла агнешка кожа, изглеждаше подпухнала и изгаряща от желание. Мъжът приличаше на Портър Грийн — същия непочтен, безскрупулен, всезнаещ тип. Джо Петигру застана до сепарето и погледна към двойката с отвращение. Пред мъжа имаше чаша с уиски, а до нея друга празна чаша. Жената пиеше противна смес на разноцветни слоеве. Джо Петигру погледна уискито.
Сигурно не беше разумно, но му се прииска. Бързо се пресегна към чашката и ливна уискито в гърлото си. Беше ужасно на вкус. Закашля се неистово.
Мъжът от сепарето изправи рамене, извъртя глава и втренчи поглед право в Джо Петигру.
— Какво по дяволите… — прозвуча остро гласът му.
Джо Петигру замръзна. Стоеше, стиснал чашката, а мъжът го гледаше право в очите. Мъжът сведе поглед надолу, надолу към празната чаша, която Джо Петигру държеше. Мъжът опря ръце на масата и започна да се придвижва странично, за да се измъкне от мястото си. Не каза и дума повече, но Джо Петигру не се нуждаеше от пояснения. Обърна се и хукна към задната част на бара. Барманът и двамата мъже пред него се обърнаха да гледат. Мъжът от сепарето вече се бе изправил.
Джо Петигру я откри тъкмо навреме. На вратата пишеше: „Мъже“. Бързо влезе и затръшна вратата. Нямаше ключалка. Бръкна панически в джоба за кутийката. Още не я бе извадил, когато вратата започна да се отваря. Застана зад нея, развъртя капачката на кутийката и грабна голяма щипка. Поднесе я под носа си секунда преди мъжът от сепарето да влезе при него в мъжката тоалетна.
Ръката на Джо Петигру така силно трепереше, че половината от праха се посипа по пода. Изпусна и капачката. С дяволска точност тя се изтърколи по бетонния под и спря току пред дясната обувка на мъжа от сепарето.
Мъжът застана пред прага и се огледа. Старателно се огледа. И право в Джо Петигру погледна, но този път изражението му беше съвсем различно. Погледна настрани. Пристъпи към двете затворени тоалетни. Бутна едната врата, после другата. И двете тоалетни бяха празни. Мъжът стоеше и зяпаше. От гърлото му излезе странен звук. С разсеян жест извади пакет с цигари и напъха една между устните си. После между пръстите му изникна малка сребърна запалка, щракна и под цигарата му се появи жълто пламъче.
Мъжът издуха от дробовете си дълга струя дим. Бавно се обърна и тръгна към вратата като на сън. Излезе. После най-неочаквано отново се върна, блъсвайки вратата пред себе си. Джо Петигру едва успя да се отмести. Мъжът пак огледа щателно помещението. Ето един ужасно объркан човек, помисли Джо Петигру. Един много ядосан човек, който неочаквано бе преглътнал един доста горчив хап тази сутрин. Мъжът отново излезе.
Джо Петигру въздъхна. На стената имаше прозорец с матово стъкло — малък, но съвсем подходящ.
