Махна куката и се опита да го отвори. Беше заял. Напъна по-силно. От усилието го заболя гърбът. Най-сетне прозорецът поддаде и се плъзна рязко нагоре.
Джо отпусна ръце и ги забърса в панталона си. В този миг зад него се чу глас:
— Това не беше отворено.
— Кое не беше отворено, господине? — обади се друг глас.
— Прозорецът, глупако.
Джо внимателно се обърна и предпазливо се отдалечи от прозореца. Барманът и мъжът от сепарето гледаха натам.
— Сигурно е бил отворен — троснато заяви барманът. — И без обиди, ако обичате.
— Аз пък казвам, че не беше — настоя мъжът от сепарето с повече упорство и далеч по-малко учтивост.
— Сега и лъжец ли ме наричате? — запита барманът.
— Откъде знаете, че е бил отворен? — Мъжът от сепарето отново започваше да става агресивен.
— А вие защо се върнахте тук, като сте толкова сигурен?
— Защото не повярвах на очите си — мъжът от сепарето вече почти крещеше.
Барманът се захили.
— А очаквате аз да им повярвам. Как ви се струва тая работа?
— О, върви по дяволите! — озъби се мъжът от сепарето. Обърна се и хлопна вратата на мъжката тоалетна, като пътьом нацели с цяло стъпало капачката от кутийката с праха на професор Бинго. Пластмасата изхрущя под обувката му. Никой не обърна внимание, само Джо Петигру — е, поне със сигурност, погледна натам.
Барманът отиде до прозореца, затвори го и завъртя ръчката.
— Дано това успокои онзи кретен — промърмори той и си излезе.
Джо Петигру внимателно се приближи до счупената капачка и се наведе над нея. Пооправи я колкото успя и я нахлупи върху кутийката. Вече не изглеждаше надеждно затворена, затова я уви в хартиена салфетка.
Един мъж влезе в тоалетната, но той си имаше друга работа. Джо Петигру хвана вратата, преди да се затвори, и се измъкна навън. Барманът беше пак зад бара. Мъжът от сепарето и жената с мръсно бялото палто от агнешка кожа напускаха заведението.
— Елате пак — покани ги барманът с тон, който придаде на думите му точно обратния смисъл.
Мъжът от сепарето бе готов да спре, но жената му каза нещо и двамата излязоха.
— Какво става? — попита мъжът, седнал пред бара, който не беше ходил в тоалетната.
— Аз щях да забърша далеч по прилична фуста от тази в Северен Бродуей, и то в един по обяд — презрително заяви барманът. — Тоя тип не стига че няма никакво възпитание и капчица мозък в главата, ами няма и вкус.
— Но пък знаеш какво има — лаконично се обади мъжът пред бара.
Джо Петигру тихичко излезе от заведението.
Автогара Кахуенга — ето къде трябваше да отиде. Там по всяко време на деня идваха и си отиваха хора с една-единствена мисъл в главата. Хора, които никога не се обръщат да видят кой ги е блъснал, хора, които нямаха време да мислят, а повечето от тях нямаха и с какво да мислят, ако случайно имаха време. Вдигаше се много шум. Набирането на номер в празна телефонна кабина нямаше да привлече вниманието на никого. Пресегна се към тавана и разви леко крушката да не светне, като затвори вратата. Беше вече малко поразтревожен. Не можеше да разчита на праха за повече от час. Пресметна времето, откакто бе оставил младия полицай във всекидневната в къщата, до мига, когато мъжът от сепарето го беше видял.
Приблизително един час. Това го накара да се замисли. Дълбоко. Надникна във визитката за телефонния номер. Гладстоун 7–4963. Пусна монета и го набра. Отначало не се чу никакъв сигнал, после слушалката запищя в ухото му, нещо щракна и Джо Петигру чу как монетата му пада в отвора за връщане. После прозвуча глас на оператор:
— Какъв номер набирате, моля?
Джо Петигру го прочете.
— Един момент, моля — каза тя. Настъпи пауза. Джо Петигру непрекъснато гледаше през стъклената стена на кабината. Чудеше се кога ли ще се появи някой, който ще се опита да отвори вратата и да влезе, и кога ли някой щеше да забележи странното за всеки страничен наблюдател положение на телефонната слушалка — на ухото на лице, което не е там. Навярно изглеждаше странно, предположи Джо. Едва ли можеше да изчезне цялата проклета телефонна система само защото той използваше един от телефоните.
— Съжалявам, сър, но в указателя няма такъв телефонен номер — прозвуча отново гласът на оператора.
— Трябва да има — енергично възрази Джо Петигру и повтори номера. Операторката също повтори думите си и добави:
— Един момент, моля, ще ви свържа с „Информация“.
В кабината беше горещо и Джо Петигру започна да се поти. От „Информация“ се обадиха, изслушаха, изчезнаха за малко и пак се върнаха.
— Съжалявам, сър. Няма телефон, записан под това име.
Джо Петигру излезе от кабината тъкмо навреме, за да избегне жена с мрежа в ръка, която явно доста бързаше. Измъкна се на косъм от сблъсък с нея и веднага напусна автогарата.
Не, държеше се глупаво. Беше набрал номера. И дори да беше нерегистриран номер, операторката, като знае, че той разполага с номера, и то с верния номер, просто щеше да му каже да го набере пак. Щеше да си помисли, че е сбъркал при набирането. Следователно Бинго изобщо няма телефон.
— Добре — каза Джо Петигру. — Добре, Бинго. Дали пък да не се отбия при теб и да си поговорим за това. Току-виж се окаже, че изобщо няма да имам нужда от пари. Човек на твоята възраст трябваше по- добре да помисли, преди да напише фалшив телефонен номер на визитната си. Как очакваш да въртиш търговия с продукта си, ако клиентите нямат начин да се свържат с теб?
Говореше си на ум. После си каза, че навярно е несправедлив с професор Бинго. Професорът приличаше на човек, който много добре си разбира от работата. Сигурно си е имал причина да постъпи така. Джо Петигру извади отново визитната и пак я погледна. „Бланки билдинг“ 311, Северен Уилкокс. Джо Петигру никога не бе чувал за „Бланки билдинг“, ала какво от това. Във всеки голям град е пълно с миши дупки като тази. Едва ли е на повече от километър. То цялата търговска зона на Уилкокс едва ли се простираше на повече от километър.
Тръгна на юг. Сградата беше с нечетен номер, значи трябваше да е на източната страна на улицата. Защо не помоли операторката да провери адреса, като не успя да намери името. Сигурно щеше да му каже да си гледа работата, ама можеше и да му отговори.
Доста лесно намери пресечката, откри и номера, макар и не толкова лесно — използва метода на изключването. Обаче сградата не се наричаше „Бланки билдинг“. Отново прочете визитната, за да е сигурен, че не греши. Не, не грешеше. Точно това си беше адресът, но на него нямаше офис сграда. Нямаше и частна къща, нито магазин.
Хубаво чувство за хумор имал този професор Август Бинго. Служебният му адрес се оказа полицейският участък на Холивуд.
Освен криминалистите, фотографите и художника, който скицираше обстановката в мащаб, за да се знае разположението на мебелите, прозорците и всичко друго, в къщата работеха лейтенант от криминалния отдел и сержант. Двамата бяха от участъка в Холивуд и затова дрехите им изглеждаха малко по-крещящи, отколкото се очаква от цивилни полицаи. Единият бе извадил яката на спортната си риза върху яката на още по-спортното си сако. Беше с небесносин панталон и обувки с позлатени катарами. Чорапите му бяха на ярки ромбове и сияеха в тъмнината на дрешника под стълбището между спалнята и банята. Бе накарал униформените полицаи да навият квадратния килим, за да се види подът. Под килима имаше врата-капак с халка във вдлъбнатина, за да не стърчи над нивото на дъските. Мъжът със синия панталон — оказа се, че е сержантът, макар да изглеждаше по-възрастен от лейтенанта — дръпна халката и подпря отворения капак на стената на дрешника. Пространството отдолу беше полуосветено от вентилационните отвори в основата на стената. Имаше груба дървена стълба, която се опираше на бетонната стена на
