да си пробие белия дроб.
По алеята се зададе някой. Един от онези младоци-здравеняци, дето ходеха без палта във всякакво време. На двайсет-двайсет и една, прекалено гъста и дълга черна коса, не съвсем чиста, тесни безлични черни очи, тъмна кожа, риза, отворена на гърдите — мускулести и без косми.
Спря се пред пейката и измери Джо Петигру с бърз бръснещ поглед.
— Имаш ли кибрит?
Джо Петигру се изправи. Беше време да си върви вкъщи. Извади сгъваем картонен кибрит от джоба си и го подаде.
— Благодаря. — Младокът измъкна самотна цигара от джоба на ризата си и бавно я запали, хвърляйки поглед наляво и надясно. Докато връщаше кибрита с лявата ръка, погледна и през рамо, само един бърз поглед. Джо Петигру посегна към кибрита. Младокът светкавично пъхна дясната си ръка под ризата и рязко извади малък пистолет.
— А сега портфейла, глупако, и не мисли, че се шег…
Джо Петигру го изрита в слабините. Младежът се преви одве и по кожата му изби пот. Не издаде нито звук. Все още държеше пистолета в ръка, но вече не го насочваше срещу Джо. Здравеняк, няма съмнение. Джо Петигру отстъпи крачка и изби с крак пистолета от ръката му. Грабна го, преди онзи да успее да мръдне.
Сега младокът дишаше тежко и на пресекулки. Изглеждаше доста зле. На Джо Петигру му стана малко мъчно. Беше му дал да се разбере. Можеше да каже каквото си иска. Само дето нямаше какво да каже. Светът беше пълен с млади здравеняци. Това беше техният свят, светът на Портър Грийн.
Беше време да се прибира. Тръгна по обляната в слънчева светлина алея, без да се обръща назад. Стигна до чистичка зелена кофа за боклук и пусна в нея пистолета. Тогава погледна назад, но онзи беше изчезнал. Сигурно бързаше да се махне и охкаше на всяка крачка. Може би дори тичаше. Накъде ли тичаш, след като убиеш някого? Наникъде. Отиваш си у дома. Много е сложно да бягаш. Трябва да се обмисли, да се подготви. Нужно е време, пари, дрехи.
Краката го боляха. Беше изморен. Но сега можеше да си купи кафе и да вземе автобуса. Защо му трябваше да бърза толкова — да беше изчакал, да беше обмислил всичко предварително. Професор Август Бинго беше виновен. С неговия прах всичко изглеждаше прекалено лесно, като пряк път, неотбелязан на картата. Поемаш по него, но после установяваш, че този пряк път не води доникъде, а свършва в двор със зло куче. И ако си много бърз и имаш късмет, ритваш злото куче където трябва и се връщаш обратно по стъпките си.
Плъзна ръка в джоба и докосна увитата кутийка с праха на професор Бинго — посмачкана и полупразна, но в нея все още имаше прах, който можеше да се използва, ако намери повод, макар това да му се струваше малко вероятно.
Колко лошо, че професор Бинго не бе написал истински адрес на визитката си. Джо Петигру с удоволствие щеше да го посети, за да му извие врата. Личност като него можеше да причини много зло на света. Много повече, отколкото сто Портър Грийновци.
Но човек като професор Бинго сигурно би предвидил всичко. Дори да имаше офис, навярно щяхте да го намерите там само ако той пожелае.
Джо Петигру продължи равномерния си ход.
Лейтенант Уолдман го видя и през три къщи го позна, далеч преди мъжът да бе завил по алеята към дома си. Изглеждаше точно както Уолдман си го беше представял — изпито лице, спретнат сив костюм, премерени движения. С точното тегло и точното телосложение.
— Добре — изправи се той от стола край прозореца. — И без грубости, Макс. Пипай внимателно.
Бяха изпратили полицейската кола зад ъгъла. Улицата отново бе тиха и спокойна. Нямаше нищо сензационно. Джо Петигру зави по алеята и тръгна към верандата. Споя на няколко метра от къщата.
Навлезе в тревата. Извади джобно ножче. Наведе се и измъкна с ножчето стрък глухарче с корена. Избърса внимателно острието, затвори го и го сложи обратно в джоба. Хвърли глухарчето към ъгъла на къщата, извън полезрението на мъжете отвътре.
— Не разбирам — дрезгаво прошепна Редър. — Просто е невъзможно тоя тип да е пречукал някого днес.
— Видя прозореца — каза Уолдман и се дръпна назад в сянката, без резки движения. Сега лампите в стаята не светеха, радиото отдавна не работеше. Джо Петигру гледаше нагоре към счупения прозорец точно пред него. Все още беше насред тревата. Тръгна малко по-бързо нагоре към верандата и спря. Протегна ръка и леко дръпна мрежестата врата, колкото да види дали е отворена. Пусна я и се изправи. На лицето му се изписа странно изражение. После бързо се обърна към вратата.
Щом посегна към нея, тя се отвори. Вътре стоеше Уолдман, гледайки мрачно.
— Вие, предполагам, сте господин Петигру — каза той учтиво.
— Да, аз съм Петигру — отвърна изпитото безизразно лице. — Вие кой сте?
— Полицай, господин Петигру. Името ми е Уолдман. Лейтенант Уолдман. Влезте, моля.
— Полицай? Някой е влязъл с взлом ли? Прозорецът…
— Не, не е кражба с взлом, господин Петигру. Всичко ще ви обясним. — Отстъпи назад и Джо Петигру мина покрай него. Свали си шапката и я закачи, точно както правеше обикновено.
Уолдман застана до него и бързо опипа тялото му.
— Съжалявам, господин Петигру. Влиза в задълженията ми. Това е сержант Редър. Ние сме от участъка в Холивуд. Да отидем във всекидневната ви.
— Това не е нашата всекидневна — възрази Джо Петигру. — Тази част от къщата се дава под наем.
— Знаем, господин Петигру. Просто седнете и се отпуснете.
Джо Петигру седна и се облегна назад. Очите му внимателно шареха из стаята. Видяха очертанията, направени с тебешир, и сивата пудра, останала след криминалистите. Наведе се пак напред.
— Какво е това? — остро запита той.
Уолдман и Редър го изгледаха спокойно и сериозно.
— В колко часа излязохте днес? — попита Уолдман, небрежно се облегна назад и запали цигара.
Редър седна на ръба на стол, приведен напред, отпуснал дясната си ръка върху коляното. Пистолетът му бе в къс кожен кобур в десния джоб на панталона. Никога не му бяха харесвали кобурите за под мишница. Този тип Петигру не приличаше на човек, който би го накарал да използва пистолета, но все пак не можеше да бъде сигурен.
— В колко часа ли? Не помня. Някъде към дванайсет.
— Накъде се бяхте запътил?
— На разходка. Отидох до Холивудските гробища за малко. Първата ми жена е погребана там.
— О, първата ви жена — възкликна нехайно Уолдман. — А имате ли представа къде е в момента настоящата ви съпруга?
— Сигурно е излязла с квартиранта. Казва се Портър Грийн — спокойно предположи Джо Петигру.
— Просто ей така, а? — недоверчиво го изгледа Уолдман.
— Просто ей така — Петигру отново плъзна поглед към пода, където бяха тебеширените очертания и тъмното петно на килима. — Дали не бихте могъл да ми кажете, все пак…
— След малко — прекъсна го Уолдман доста по-остро. — Имахте ли някаква причина да се обадите в полицията? Оттук или докато сте бил навън?
Джо Петигру поклати глава.
— Щом съседите не се оплакват, защо аз да се оплаквам?
— Не разбирам — обади се Редър. — За какво говори той?
— Доста шумни бяха, а? — досети се Уолдман. Петигру кимна пак.
— Но затваряха всички прозорци.
— А заключваха ли ги? — небрежно попита Уолдман.
— Голям смях пада, някое ченге като започне да се прави на хитро — отвърна Джо Петигру не по-малко небрежно. — Откъде да знам дали са ги заключвали?
— Добре, ще престана да се правя на хитър, щом това ви дразни, господин Петигру — каза Уолдман с приятна, тъжна усмивка на лицето. — Прозорците бяха заключени. Затова патрулиращите полицаи са били
