гърба му, на не повече от три метра, да изляза на верандата и тихичко да се измъкна? Защо трябваше да си правя целия този труд и после да се пазя от хаотично движещите се хора по улиците, да не мога едно кафе да изпия или да отида където искам и да не мога дума да обеля с никого — защо трябваше да правя всичко това, ако е могло да изляза от стаята по друг начин, дошъл на ума на две ченгета?
Не го каза. Но мислите му се отразиха по някакъв начин на лицето му. Редър се наведе още по-напред и върхът на езика му се показа между устните. Уолдман въздъхна. Странно как не им бе хрумнало — нито на него, нито на Макс — че може и двете убийства да са дело на един човек.
— Котлето — каза той със спокоен, безразличен тон.
Очите на Петигру се разшириха и той бавно обърна глава към двете решетки, закриващи котлето на парното — едната хоризонтална, другата вертикална, вкарана в стената между тази стая и вестибюла.
— Котлето ли? — отрони той и погледна отново към Уолдман. — Защо котлето?
— Направено е така, че да отоплява както всекидневната, така и вестибюла, вероятно с идеята, че топлината ще стига и до горната част на къщата. Между двете части на отоплителната система, тоест между двете стаи, има железен капак, закачен с лост. Целта му е да отвежда топлината, където искаш. Той може да покрива или едната, или другата вертикална решетка и да насочва топлината само към едното помещение, а ако е изправен и спуснат надолу, както го заварихме, топлината отива и в двете посоки.
— И може ли човек да мине оттам? — запита Петигру с учудване.
— Не всеки. Вие бихте могъл. Капакът се задвижва лесно. Пробвахме. Едно от нашите технически лица мина. Дупката е трийсет на петдесет сантиметра. Достатъчно широко за вас, господин Петигру.
— Значи съм ги убил и съм излязъл оттам — заключи Джо Петигру. — Аз съм гениален. Наистина гениален. И после съм върнал решетките на място.
— Никак не е трудно. Те не са завити с винтове, държат се на място благодарение на тежестта си. Изпробвахме и това, господин Петигру. Сигурни сме. — Уолдман разроши черната си къдрава коса. — За съжаление, това не решава напълно проблема.
— Така ли? — Кръвта на Джо Петигру пулсираше в слепоочието му. Неумолимо, гневно, тежко. Чувстваше се изморен. Дълго и постепенно натрупвана умора. Да, вече беше много изморен. Пъхна ръка в джоба и напипа смачканата кутия с праха, увита в хартиена салфетка.
И двамата детективи настръхнаха. Ръката на Редър се плъзна към хълбока. Той пренесе тежестта си напред върху стъпалата.
— Емфие — успокои ги Джо Петигру.
Уолдман се изправи.
— Дайте ми го — рязко заповяда той и се надвеси над Джо Петигру.
— Просто емфие. Съвсем безобидно. — Джо Петигру разви салфетката и я пусна на пода. Вдигна счупената капачка на кутийката и докосна с пръст белия прах — беше останало не повече от супена лъжица. Две хубави смръквания, не повече. И щеше да си осигури почивка.
Той обърна кутийката и разпиля праха на пода.
— Никога не съм виждал емфие с такъв цвят — отбеляза Уолдман. Взе празната кутийка. Надписът върху смачканата капачка бе зацапан. Можеше да се прочете, но с известно усилие.
— Емфие е — увери ги отново Джо Петигру. — Не е отрова. Или поне не такава, каквато си мислите. Не ми трябва повече. Ще довършите ли анализа си, лейтенант?
Уолдман отстъпи назад, отдалечавайки се от Петигру, но не се върна на стола си.
— Другият довод против убийството е, че няма смисъл — това е в случай, че Грийн е удушил жена ви. Аз не се бях сетил за друга възможност, докато вие не я споменахте, от което излиза, че сте доста умен, господин Петигру. Ако пръстовите отпечатъци по врата й — а те са много ясни и ще станат още по-ясни — са от вашите ръце, няма какво повече да се говори.
— Но не са — заяви Джо Петигру и разпери пръсти, обърнал ръцете си с дланите нагоре. — Би трябвало да видите разликата. Ръцете на Портър Грийн са два пъти по-големи от моите.
— Ако е така, господин Петигру — гласът на Уолдман вече беше с един тон по-висок и по-силен, — и жена ви е била мъртва, когато сте застрелял Портър Грийн, вие сте постъпил много глупаво, като сте избягал и сте се обадил анонимно в полицията, защото дори и да е било преднамерено убийство нямаше да се намери съдебен заседател, който да ви обвини в нещо повече от непреднамерено убийство — имал сте съвършено оправдание — самозащита… — Уолдман вече говореше много силно и ясно, макар да не викаше. Редър го наблюдаваше, възхитен против волята си. — Ако просто бяхте вдигнал телефона да съобщите в полицията, че сте го застрелял, защото сте чул писъци, слязъл сте долу с пистолет и този мъж — полугол, с изподрано до кръв лице — се е втурнал срещу вас… — гласът на Уолдман затихна — …и сте го прострелял, тласнат от инстинкта си за самосъхранение. Всеки би повярвал — завърши той тихо.
— Аз видях одраното му лице едва след като го застрелях — промълви Джо Петигру.
В стаята се възцари мъртва тишина. Уолдман стоеше с отворена уста, последните му думи още висяха на устните му. Редър се засмя. Отново посегна към кобура си и извади пистолета.
— Беше ме срам — продължи Джо Петигру. — Срамувах се да го погледна в лицето. Срамувах се заради него. Не можете да ме разберете. Не сте живял с нея.
Уолдман мълчеше с увиснала брадичка и умислен поглед. Направи крачка напред.
— Това е краят, господин Петигру — тихо каза той. — Беше интересно и малко болезнено. Сега се налага да отидем където трябва.
Джо Петигру остро се изсмя. Само за миг Уолдман се изпречи с тялото си пред Редър. Джо Петигру се стрелна встрани от стола си, извъртя се сякаш във въздуха като котка и се озова на вратата.
Редър му извика да спре. После стреля — твърде бързо. Куршумът се заби в Джо Петигру — тялото му прелетя през целия вестибюл и се блъсна в отсрещната стена с разперени ръце. Той се поизвърна и седна, опрял гръб на стената с отворена уста, очите му също бяха отворени.
— Ама че тип — процеди Редър и вдървено мина покрай Уолдман. — Бас ловя, че е видял сметката и на двамата.
Наведе се, после се изправи и се обърна.
— Няма нужда от линейка — отсече той. — Без да искам. Ти ме затрудни.
Уолдман застана на прага. Запали нова цигара. Ръката му леко трепереше. Той я погледна и замахна да угаси клечката кибрит.
— Да ти е хрумвало някога, че можеше да се окаже абсолютно невинен в крайна сметка?
— Никакъв шанс, лейтенант. Абсолютно никакъв. Колко са ми минали през ръцете.
— Колко какво? — запита хладно Уолдман. Черните му очи гледаха студено и гневно. — Видя, че го обискирах. Знаеше, че не е въоръжен. Колко далече щеше да избяга? Уби го ей така, да се изперчиш. Друга причина нямаше.
Мина покрай Редър и се наведе над Джо Петигру. Плъзна ръка под сакото му и я сложи върху сърцето. Изправи се и се обърна.
Редър се потеше. Беше присвил очи и цялото му лице изглеждаше неестествено. Все още държеше пистолета.
— Не съм те видял да го обискираш — възрази той с надебелял глас.
— Значи ме мислиш за пълен глупак — студено отбеляза Уолдман. — Дори и да не лъжеш, а ти лъжеш.
— Може да класифицираш действията ми, но не и да ме наричаш лъжец — дрезгаво заяви Редър и леко вдигна пистолета. Уолдман сви устни презрително, без да каже нищо. След малко Редър дръпна затвора на пистолета назад и духна в цевта, после прибра оръжието в кобура. — Допуснах грешка — призна той с несвойствен глас. — Наречи го както искаш. И по-добре си намери друг партньор. Да… Стрелях прибързано. А този можеше и да е невинен, както каза ти. Ама луд. Най-много да го бяха осъдили на година или девет месеца. И после щеше да си живее щастливо без Гладис. А аз му попречих.
— Че е луд, луд е, в известен смисъл, няма съмнение — съгласи се Уолдман, едва ли не разчувстван. — Но е възнамерявал да убие и двамата. По всичко личи. И двамата го знаем. И не е излязъл през решетките на отоплението.
— Хъ — възкликна Редър, очите му се разшириха, а ченето му увисна.
— Наблюдавах го, когато му го казах. Това, Макс, от всичко, което му съобщихме, бе единственото, дето наистина го изненада.
