— Ако можех да ти се доверя, щях да ти кажа, че искаме да се доберем до една изключително ловка банда от крадци на бижута, но ти нямам доверие. Къде си сега — в някой игрален дом ли?
— В леглото — отвърнах. — Пипнал съм телефонна треска.
— Тогава си напълни грейка с топла вода, гушни я и върви да нанкаш като добро момченце. Ще ме послушаш, нали?
— Не! Предпочитам да ида да гръмна един индианец за тренировка.
— Добре, малкият, но само един.
— Да не речеш после, че не съм ти казал — изкрещях и треснах слушалката в ухото му.
6. Фирканата дама
На път за булеварда се отбих в заведение, където ме познаваха, и ударих едно силно кафе, дебело подплатено с коняк. След това усещах стомаха си като нов, но главата ми си остана старата залежала стока, а мустаците ми все още лъхаха на хлороформ.
Стигнах кантората и влязох в малката приемна. Този път вътре бяха две — Каръл Прайд и блондинка. Блондинка с черни очи. Блондинка, която би накарала и епископ да строши с шут стъклописа на катедралата.
Каръл Прайд се изправи намръщена и каза:
— Това е госпожа Филип Кортни Прендъргаст. От доста време е тук, а не е свикнала да я карат да чака. Иска да те наеме.
Блондинката ми се усмихна и протегна ръка в ръкавица. Докоснах ръкавицата.
Жената беше на около трийсет и пет и широко отворените й очи гледаха замечтано — доколкото черните очи могат да гледат замечтано. Имаше си всичко каквото ти душа поиска. Не обърнах голямо внимание на дрехите й. Бяха в черно и бяло. Облякъл я беше някой моделиер, а той би трябвало да си разбира от занаята, иначе тя нямаше да отиде при него.
Отключих вратата към частната си мислителница и ги въведох.
В ъгъла на бюрото ми се мъдреше наполовина изпита еднолитрова бутилка уиски.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате, госпожо Прендъргаст — рекох. — Наложи ми се да изляза по работа.
— Не разбирам защо е трябвало да излизаш — ледено се обади Каръл Прайд. — Доколкото виждам, всичко, което е необходимо, се намира пред теб.
Подадох им столове. После седнах и тъкмо протегнах ръка към бутилката, когато телефонът до левия ми лакът иззвъня.
Непознат глас, без да бърза, каза:
— Марлоу? О’кей. Патлакът ти е у нас. Предполагам, искаш да си го получиш, нали?
— И двата. Аз съм беден човек.
— У нас е само единият — плавно изрече гласът. — Онзи, който и ченгетата биха искали да намерят. Ще ти се обадя по-късно. Помисли си.
— Благодаря.
Затворих телефона, сложих бутилката на пода и се усмихнах на госпожа Прендъргаст.
— Ще говоря аз — каза Каръл Прайд. — Госпожа Прендъргаст е малко настинала и трябва да си пази гласа.
И тя хвърли към блондинката един от многозначителните погледи, за които жените си мислят, че мъжете не разбират. От онези, дето дълбаят като зъболекарска машинка.
— Ами… — обади се госпожа Прендъргаст и се попремести така, че да вижда бутилката, която бях оставил върху килима зад бюрото.
— Госпожа Прендъргаст ми се довери — каза Каръл Прайд. — Не знам защо, може би защото й показах как би могла да избегне неприятностите, които несъмнено ще възникнат, ако историята се разчуе.
Изгледах я намръщено.
— Няма да има нищо такова. Преди малко разговарях с Рийвис. Лепнал й е такъв заглушител, че и динамитна експлозия не би вдигнала повече шум от търговец в заложна къща, който разглежда еднодоларов часовник.
— Много смешно — рече Каръл Прайд. — Особено за хора, които се занимават с подобни остроумия. Но госпожа Прендъргаст, представи си, иска да ни върне нефритената огърлица, без господин Прендъргаст да разбере, че е била открадната. Очевидно той все още не знае.
— Е, това е вече нещо друго — казах. (Друг път не знае!)
Госпожа Прендъргаст ме дари с усмивка, която проникна чак до портфейла в задния ми джоб.
— Обожавам чистото уиски — изгука тя. — Дали не може… по едно, съвсем мъничко?
Извадих две ликьорени чашки и отново поставих бутилката върху бюрото. Каръл Прайд се облегна назад, запали цигара и презрително загледа тавана. Нея човек можеше по-лесно да гледа. И по-дълго, без да му се замае главата. Госпожа Прендъргаст обаче те събаряше от раз.
Налях в двете чашки за дамите. Каръл Прайд изобщо не докосна своята.
— В случай че не знаеш — хладно се обади тя, — Бевърли Хилс, където живее госпожа Прендъргаст, в известен смисъл е особен квартал. Местната полиция разполага с радиоколи, които трябва да покриват съвсем малка територия, и я покриват като одеяло, защото в Бевърли Хилс има какво да се охранява. По- богатите къщи дори са свързани директно с участъка и кабелите са специални — не могат да се прережат.
Госпожа Прендъргаст обърна чашката си на един дъх и погледна бутилката. Налях й повторно.
— Това е нищо — засия тя. — Дори сейфовете и гардеробните с кожите са оборудвани с фотоклетки. Можем така да обезопасим къщата, че и слугите да не могат да се приближат до някои места, без полицията да цъфне на вратата само след трийсет секунди. Прекрасно, нали?
— Да, прекрасно — съгласи се Каръл Прайд, — но така е само в Бевърли Хилс. Излезеш ли веднъж, а не можеш цял живот да прекараш в Бевърли Хилс, освен ако не си мравка, разбира се, бижутата ти не са вече в такава безопасност. Затова госпожа Прендъргаст е имала дубликат на нефритената си огърлица.
Седнах малко по-изправен. Линдли Пол ми беше дал да разбера, че е необходим цял човешки живот, за да се имитира изработката на огърлицата — дори и да се намери подходящ материал.
Госпожа Прендъргаст си поигра с втората чашка, но не за дълго. Усмивката й ставаше все по-топла и по-топла.
— Така че, когато излизала да се забавлява извън Бевърли Хилс, госпожа Прендъргаст трябвало да носи имитацията. В случай че й се искало да носи нефрит, разбира се. Господин Прендъргаст много държал на това.
— А той има отвратителен характер — сподели госпожа Прендъргаст.
Налях още уиски, та да й е подръка. Каръл Прайд не пропусна да забележи това и почти ми се озъби:
— През нощта на обира обаче тя направила грешка и си сложила истинската.
Аз се ухилих насреща й.
— Знам какво си мислиш — рязко каза Каръл. — Кой е знаел за грешката? Станало така, че господин Пол разбрал скоро след като излезли от къщата. Той я придружавал.
— Той… ъ-ъ-ъ… докосна огърлицата — въздъхна госпожа Прендъргаст. — Можеше да разпознае истинския нефрит с пипане. Има и такива хора. Той наистина разбираше от скъпоценни камъни.
Отново се облегнах назад в скърцащия си стол.
— По дяволите! — възкликнах възмутено. — Отдавна трябваше да заподозра този тип. На бандата й е би необходим някой, който се движи във висшето общество. Как иначе са могли да знаят кога хубавите вещи са напускали скривалищата си? Може да ги е изпратил за зелен хайвер и те са използвали този случай, за да го очистят.
— Жалко, че са затрили такъв талант, не мислите ли? — мило се обади Каръл Прайд и побутна с пръст чашата си върху бюрото. — Аз няма да пия това, госпожо Прендъргаст. Ако искате още едно…
— Да не съм болна я — отвърна госпожа Прендъргаст и го гаврътна.
— Къде и как беше извършено нападението? — попитах рязко.
