— Ами това също изглежда доста странно — отвърна Каръл Прайд, като успя да излезе с половин дума пред госпожа Прендъргаст. — След празненството, което било в Брентъд Хайтс, господин Пол пожелал да се отбият в „Трокадеро“. Били с неговата кола. По това време, ако си спомняш, разширяваха „Булеварда на залеза“. След като убили малко време в „Трокадеро“…
— И по няколко чашки — изкиска се госпожа Прендъргаст и посегна към бутилката. Наля в една от чашите си. По-скоро част от уискито се изля в една от чашите.
— …господин Пол тръгнал да я изпрати с колата и минал по булевард „Санта Моника“.
— Че откъде другаде — рекох. — Само оттам можеш да минеш, ако не искаш да се нагълташ с прахоляк.
— Да, но минал и покрай съмнителен хотел — „Тремейн“, и една бирария отсреща през улицата. Госпожа Прендъргаст забелязала как някаква кола се отделила от тротоара пред бирарията и ги последвала. И е съвсем сигурна, че същата кола ги притиснала към бордюра малко по-късно и нападателите знаели точно какво търсят. Госпожа Прендъргаст си спомня всичко много добре.
— Ами естествено — обади се госпожа Прендъргаст. — Да не си мислите, че съм била фиркана. Лесно не се предавам. Човек не губи такава огърлица всяка нощ.
Тя изля петата чаша в гърлото си.
— Да п-п-пукна, ако знам как изглеждаха онези мъже — продължи блондинката малко завалено. — Лин… тоест господин Пол — аз му виках Лин — се почувства някак неудобно. Затова си навря главата в торбата.
— Десетте хиляди за откупа бяха ваши, нали? — попитах.
— А чии да са, котенце, на иконома? И си искам мънистата обратно, преди Кърт да е загрял. К’во ще кажеш да надникнеш в онази бирария?
Тя порови из черно-бялата си чанта и изсипа купчина банкноти върху бюрото. Пооправих ги и ги преброих. Възлизаха на четиристотин шейсет и седем долара. Хубави пари. Оставих ги там, където си бяха.
— Господин Прендъргаст — със сладко гласче продължи Каръл, — когото госпожа Прендъргаст нарича Кърт, смята, че е открадната фалшивата огърлица. Той, изглежда, не може да ги различи. И не знае нищо за снощи, освен че Линдли Пол е бил убит от някакви бандити.
— Друг път не знае — казах, но този път високо и кисело. Избутах парите обратно към нея. — Сигурно си мислите, че ви изнудват, госпожо Прендъргаст. Грешите. Според мен причината тази история да не се изнася в печата така, както е станала в действителност, е, че върху полицията е оказан натиск. На тях пък това им изнася, защото искат да разкрият бандата, която се занимава с крадене на бижута. Въшкарите, които убиха Линдли Пол, вече са мъртви. Госпожа Прендъргаст се вторачи в мен с немигващ, лъщящ пиянски поглед.
— Изобщо не съм и подозирала, че ме изнудват. — Сега вече някои звуци й създава проблеми. — Ишкам ши мъништата и ши ги ишкам бържо. Парите не ме интересуват. Ижобщо. Дай ми да пия.
— Бутилката е пред вас.
Можеше да се натряска до безсъзнание. Все тая ми беше.
Каръл Прайд се обади:
— Не мислиш ли, че трябва да отидеш в онази бирария да видиш какво ще откриеш?
— На баба ти хвърчилото — рекох. — Идеята ти не струва.
Блондинката размахваше бутилката над двете си чаши. Най-после успя да напълни едната, гаврътна я и побутна купчината пари върху бюрото с лек нехаен жест, като дете, което си играе с пясък.
Взех банкнотите, подредих ги отново и заобиколих бюрото, за да ги сложа в чантата й.
— Ако открия нещо, ще ви уведомя — каза й. — Не е необходимо точно вие да ми давате капаро, госпожо Прендъргаст.
Това толкова й хареса, че едва не си сипа още едно. После обаче размисли, ако все още имаше с какво, изправи се и се упъти към вратата.
Настигнах я тъкмо навреме, иначе щеше да я отвори с нос. Задържах я за ръката и отворих. Отвън, облегнат на стената, чакаше униформен шофьор.
— Айде — пренебрежително каза той, изстреля фаса си и я пое. — Да си ходим, малката. Заслужаваш да те напляскам по дупето. Да пукна, ако не го направя.
Тя се изкиска, овеси се на него и двамата пресякоха коридора, свиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа ми. Върнах се в кантората, седнах и отново загледах Каръл Прайд. Тя бършеше бюрото с парцал, който бе намерила някъде.
— Да ти се не види служебната бутилка макар — горчиво каза момичето.
— По дяволите — отвърнах гневно. — Не й вярвам за пет пари. Дано я изнасилят по пътя за вкъщи. По дяволите тая история с бирарията.
— Слушай, господин Филип Марлоу, моралът й изобщо не ме интересува. Тъпкана е с пари и изобщо не е стисната. Видях мъжа й, мухльо с непресъхваща чекова книжка. Ако някой е нагласил да оправят оня тип, това е тя. Спомена ми, че от известно време подозирала, че Пол е кофти човек, но това не я засягало, стига нея да не закачал.
— Ама и този Прендъргаст си го бива, а? Не се и съмнявам.
— Висок, слаб, жълт. Изглежда така, сякаш първото мляко, което е засукал, е било вкиснато и още не може да се отърве от вкуса му.
— Пол не е откраднал огърлицата й.
— Не е ли?
— И не е имала никаква имитация.
Очите на Каръл се присвиха и потъмняха.
— Предполагам, всичко това си го научил от Сукесян Медиума?
— Кой е той?
Тя се наведе малко напред, после отново се облегна и здраво стисна чантичката си.
— Разбирам — продума бавно. — Не харесваш работата ми. Извинявай, че се намесих. Мислех си, че мъничко ти помагам.
— Казах ти, че тази история не ме интересува. Върви ви вкъщи и си пиши статията. Не се нуждая от ничия помощ.
— Мислех, че сме приятели — рече. — Мислех си, че ме харесваш.
И впери в мен тъжни, уморени очи.
— Трябва да си пазя хляба, а не да дразня полицията.
Тя се изправи и ме гледа мълчаливо още известно време. После се приближи до вратата и излезе. Слушах как стъпките й заглъхват по мозаечния под на коридора.
Останах така, почти без да помръдвам, цели десет-петнайсет минути. Опитвах се да отгатна защо Сукесян не ме беше убил. Нищо не разбирах. Слязох на паркинга и седнах в колата си.
7. Правя си сметката без кръчмаря
Хотел „Тремейн“ беше далеч извън Санта Моника, близо до гробището за коли. Околовръстна железопътна линия разсичаше улицата на две платна. Точно когато наближих пресечката, където се намира търсеният от мен номер, се зададе влак с два вагона. Носеше се с осемдесет километра в час и вдигаше шум колкото излитащ транспортен самолет. Аз също увеличих скоростта, подминах пресечката успоредно с влака и спрях на циментираната площадка пред отдавна изоставен пазар. Слязох и надникнах зад ъгъла.
Виждах надписа на хотел „Тремейн“ над тясна врата между две витрини — и двете празни. Стара двуетажна постройка без асансьор. Дървенията сигурно вонеше на газ, абажурите бяха пукнати, памучните пердета — от рехава дантела, а пружините издънени. До болка ми бяха познати тези хотели. Бях спал в тях, следил бях престъпници, бях се карал със злобни мършави съдържателки, в тях бяха стреляли по мен и нищо чудно някой ден да ме изнесат с краката напред от такъв именно хотел. Това са свърталища на всякакъв измет — пияници, наркомани и бандити, които ти теглят куршума, преди да си казал „здрасти“.
Бирарията беше от моята страна на улицата.
Върнах се до „Крайслера“ и влязох вътре, за да напъхам пистолета в колана си. После тръгнах по
