оглед към мен.
— Седнете, ако обичате — каза той. — Не пушете, не се разхождайте из стаята и не се въртете на стола, ако ви е възможно. А сега с какво мога да ви бъда полезен?
5. Сукесян Медиума
Той беше висок, прав като пушка, с най-черните очи и най-светлата и тънка руса коса, която някога бях виждал. Можеше да е трийсет или шейсетгодишен. И приличаше на арменец точно толкова, колкото и аз. Косата му бе сресана право назад и откриваше профил, красив като на английски киноартист. Изобщо приличаше на салонен идол, а аз бях очаквал нещо лукаво, смугло и мазно, което непрекъснато потрива ръце.
Носеше черен делови костюм с двуредно закопчаване и кройка „не ме бутай, сам ще падна“, бяла риза, черна вратовръзка. Беше изтупан като луксозно издание.
Преглътнах и казах:
— Не съм дошъл за сеанс. Знам всичко по въпроса.
— Да? — възпитано откликна той. — И какво по-точно знаете?
— Няма значение — отвърнах. — Мога да си го обясня със секретарката. Тя е чудесен ордьовър за шока, който предлага първата среща с вас. Индианецът малко ме обърква, но в крайна сметка не е моя работа. Не се занимавам с разследване на измами и злоупотреби. Дошъл съм заради едно убийство.
— Индианецът е роден медиум — тихо обясни Сукесян. — Те са значително по-редки от диамантите и също като тях понякога се намират на мръсни места. Това вероятно също не ви интересува. Що се отнася до убийството, можете да ме информирате. Никога не чета вестници.
— Хайде, хайде — рекох. — Може би дори не проверявате кой обира каймака на големия бизнес? Добре, слушайте тогава.
И му я разказах. Цялата идиотска история. И за визитките, и къде бяха открити.
Той не помръдна дори с мускул. Не става дума за крясъци, размахване на ръце, тропане по пода и гризане на нокти, а че не помръдна изобщо, не трепна с клепач, дори с око. Просто седеше и ме гледаше като каменния лъв пред Градската библиотека.
Когато свърших, Сукесян удари право в целта.
— Скрил сте визитките от полицията. Защо?
— Кажете ми, та да ви отговоря. Просто го направих.
— Очевидно стоте долара, които ви изпратих, не са достатъчни.
— И това е идея — рекох. — Но все още не съм смогнал да я обмисля.
Той се раздвижи. Дотолкова, че да скръсти ръце. Черните му очи бяха плитки като табла в закусвалня или дълбоки като дупката, дето води в Китай — както предпочитате. И в двата случая нищо не ми говореха.
Сукесян рече:
— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че познавах този човек съвсем бегло — само професионално?
— Ще го приема с уговорки — отвърнах.
— Виждам, че ми нямате голямо доверие. Може би господин Пол е имал. На тези визитки пишеше ли нещо друго освен името ми?
— Аха — рекох. — И няма да ви хареса.
Това, разбира се, беше съвсем плосък номер — от тия, дето ги въртят ченгетата от радиопиеските. Той го подмина, без дори да му обърне внимание.
— В нашата професия, макар да е рай за измамниците, разчитаме най-вече на сетивата. Дайте да видя една от визитките.
— Излъгах ви — рекох. — По тях няма нищо освен името ви.
Извадих портфейла си, издърпах една от визитките и я поставих пред него. Прибрах портфейла. Той обърна визитката с нокът.
— Знаете ли какво си мисля? — обадих се въодушевено. — Линдли Пол сигурно е смятал, че ще сте в състояние да откриете кой му е светил маслото, дори ако полицията не успее. Което означава, че се е страхувал от някого.
Сукесян разкръстоса ръце и ги скръсти обратно. За спокоен тип като него това вероятно бе равностойно на изкатерване по шнура и отхапване на крушката.
— Не си мислите нищо подобно — каза той. — Колко искате за трите визитки и саморъчно подписано уверение, че сте претърсил тялото, преди да уведомите полицията?
— Не е лошо — рекох. — За човек, чийто брат върти търговийка с килимчета.
Той се усмихна много леко. Имаше нещо почти приятно в усмивката му.
— Срещат се и честни търговци на килими. Но Аризмян Сукесян не ми е брат. Фамилията е често срещана в Армения.
Кимнах.
— Вие, естествено, ме смятате за поредния шарлатанин — добави той
— Ами докажете ми, че не сте.
— А може би не парите са онова, което ви интересува — изрече внимателно.
— Може би не са.
Не забелязах да мести крака си, но трябва да е докоснал копче на пода. Черните кадифени завеси се разтвориха и в стаята влезе индианецът. Сега вече не изглеждаше нито мръсен, нито смешен. Беше облечен с широк бял панталон и бяла туника, избродирана с черно. Около кръста си имаше черен пояс, а на челото — черна лента. Черните му очи гледаха сънено. Той дотътри крака до стола край завесите, седна, скръсти ръце и оброни глава на гърдите. Изглеждаше по-масивен от всякога, сякаш тези дрехи бяха нахлузени върху другите.
Сукесян протегна ръце над млечния глобус между нас, върху бялата маса. Светлината върху далечния черен таван се накъса и започна да плете странни шарки и фигури — много неясни, защото таванът беше черен. Индианецът държеше главата си отпусната, с брадичка, опряна в гърдите, но очите му бавно се извърнаха и се вторачиха в движещите се ръце.
Те потрепваха бързо, грациозно, рисуваха загадъчни фигури, които можеха да означават всичко или нищо — като гръцки танци или книжни коледни спирали, разпилени по пода, което си изберете.
Масивната челюст на индианеца се облягаше върху масивните му гърди и очите му се затвориха бавно като на жаба.
— Можех да го хипнотизирам и без всичко това — обади се Сукесян. — То е просто част от представлението.
— Аха.
Наблюдавах слабото му стегнато гърло.
— А сега ми трябва нещо, което Линдли Пол е докосвал — каза той. — Тази картичка ще свърши работа.
Изправи се безшумно, приближи се до индианеца и пъхна визитката под лентата на челото му. После отново седна.
Замърмори тихо на някакъв гърлен, непознат за мен език. Не свалях очи от гърлото му.
Индианецът заговори. Говореше изключително бавно и мъчително, с неподвижни устни, сякаш думите бяха тежки камъни, които трябваше да търкаля нагоре под палещото слънце.
— Линдли Пол лош човек. Прави любов с жена на вожда. Вожд много сърдит. Нарежда откраднат огърлица. Линдли Пол трябва върне обратно. Лош човек убива. Гр-р-р-р-р-р.
Сукесян плесна с ръце и индианецът разтърси глава. Черните очички без клепки отново се отвориха. Сукесян ме гледаше със съвършено безизразно красиво лице.
— Ловко — рекох. — Без излишни циркаджилъци. — Посочих с пръст към индианеца. — Малко е тежичък да ви седи на коляното, а? Не съм виждал такъв добър вентрилок, откакто кабаретните танцьорки престанаха да носят трика.
Сукесян се усмихна почти незабележимо.
— Наблюдавах мускулите на гърлото ви — продължих. — Няма значение. Предполагам, схванал съм
