ти си жената с най-здравите нерви, която съм срещал. Не съм го убил аз.
— Не съм си и помислила такова нещо — отвърна момичето. — Някой здравата го е ненавиждал, за да раздроби така черепа му.
— Не го познавах достатъчно дълго, та да го намразя — казах. — Но пак насочи надолу фенерчето.
Коленичих и запретърсвах джобовете му, като се опитвах да не го местя много. Имаше монети и банкноти, ключове в украсено кожено калъфче, обичайния портфейл с обичайното прозорче за шофьорска книжка и обичайната застрахователна карта зад шофьорската книжка. Пари нямаше. Интересно как така бяха пропуснали да пребъркат джобовете на панталона му. Може би са се уплашили от светлината. Иначе биха го ошушкали до хастара. Измъкнах още някои неща. Две фини носни кърпички — бели и хрущящи като сняг, половин дузина картонени кибритчета от снобски нощни клубове, тежка сребърна табакера с вносни цигари; още една табакера с рамка от черупка на костенурка и бродирана коприна отстрани — на всеки капак по един виещ се дракон. Щракнах ключалката и под ластика се показаха три дълги папироси с кухи мундщуци. Извадих една. Беше стара, суха.
— Може би е за дами — рекох. — Той пушеше от другите.
— А може да е марихуана — обади се момичето зад мен, като дишаше шумно във врата ми. — Познавах някога едно момче, което ги пушеше. Може ли да погледна?
Подадох й табакерата и тя заора вътре с фенерчето. Изръмжах й да го насочи отново надолу. Нямаше друго за разучаване. Тя захлопна табакерата и ми я върна, а аз я поставих във вътрешния му джоб.
— Това е всичко. Който го е очистил, се е побоял да изчака и да го опоска. Благодаря.
Небрежно се изправих, обърнах се и избих пистолетчето от ръката й.
— По дяволите! Не е нужно да загрубяваш! — озъби се тя.
— Коя си и какво търсиш посред нощ на това място? — рекох.
Тя се престори, че съм наранил ръката й, освети я с фенерчето и внимателно я огледа.
— Толкова добре се държах с теб, не е ли така? — оплака се. — Ще се побъркам от любопитство и страх, но един въпрос не съм ти задала, нали?
— Държа се страхотно — отвърнах. — Но съм в такова положение, че не ми е до будалкане. Коя си ти? И загаси този фенер! Вече не ми трябва светлина.
Момичето изгаси фенерчето и тъмнината постепенно просветля, докато вече можехме да виждаме очертанията на храстите, проснатото тяло на мъртвеца и сиянието в небето на югоизток, където е Санта Моника.
— Казвам се Каръл Прайд — каза тя. — Живея в Санта Моника. Опитвам се да пиша разни истории за един вестник. Понякога не мога да заспя нощем и излизам с колата — ей така, къде да е. Познавам местността тук като петте си пръста. Видях светлинката ти да трепка долу в падината и ми се стори, че е доста хладно за любов — ако изобщо използват светлина за тази цел.
— Не знам — рекох. — Никога не съм използвал. Значи имаш резервни патрони за пистолетчето? Случайно да имаш и разрешително?
Подметнах пистолетчето на дланта си. В тъмното го усещах като „Колт“, калибър 25. Имаше чудесен баланс за такова малокалибрено оръжие. Много добри хора са били приспани завинаги с подобно нещо.
— Разбира се, имам разрешително. Това за резервните патрони обаче си беше блъф.
— Май не си от страхливите, госпожице Прайд? Или може би си госпожа…
— Не, още не… Този район не е опасен. Хората наоколо дори не си заключват вратите. Предполагам, някои злодеи просто са разбрали колко пусто е тук.
Повъртях още малко пистолетчето из ръцете си и й го върнах.
— Дръж. Тази нощ май не съм заслужил медал за съобразителност. Затова, ако бъдеш така добра да ме закараш до Кастеламаре, ще си взема колата и ще ида да търся полицията.
— Не трябва ли някой да остане с него?
Погледнах светещия циферблат на часовника си.
— Един без петнайсет е — рекох. — Ще го оставим с щурците и звездите. Да вървим.
Тя натъпка пистолета в чантичката си, след което слязохме по склона и се качихме в колата й. Изманеврира, без да включва светлините, и я изкатери нагоре по стръмнината. Голямата черна лимузина зад нас приличаше на паметник.
Изкачихме възвишението, слязох от колата и примъкнах онази част от оградата отново на мястото й. Така той щеше да бъде в безопасност за през нощта и дори за още много нощи напред.
Момичето мълча, докато не стигнахме до първата къща. Тогава включи фаровете и тихо каза:
— Има кръв по лицето ти, господин Незнамкойси, а и за пръв път виждам човек, който така силно се нуждае от нещо за пиене. Защо не идем у дома и оттам да се обадим в управлението на Западен Лос Анджелис? В този район има само пожарна служба.
— Казвам се Филип Марлоу — отвърнах. — Кръвта по лицето ми отива, а и не е необходимо да се забъркваш в тая каша. Няма дори да спомена името ти.
— Сираче съм и живея съвсем сама — отвърна тя. — Така че няма никакво значение.
— Карай надолу към плажа — настоях. — Оттам нататък ще продължа соло.
Все пак се наложи да спрем, преди да стигнем до Кастеламаре. Люлеенето на колата ме принуди да нагазя в буренака и отново да повърна.
Стигнахме до мястото, където бях оставил колата си и започваха стъпалата по хълма. Пожелах на момичето „лека нощ“ и останах да седя в „Крайслера“, докато стоповете й се изгубиха в далечината.
Крайпътното кафене все още беше отворено. Можех да вляза, да пийна нещо и да се обадя по телефона. Реших, че е далеч по-дълбокомъдрено да направя онова, което сторих половин час по-късно — нахълтах в полицейския участък на Западен Лос Анджелис мъчително трезвен и позеленял, с кръвта все още по лицето ми.
Ченгетата също са хора. И уискито им с нищо не е по-лошо от онова, което ти пробутват по заведенията.
3. Лу Капака
Не го разказах добре. Звучеше все по-зле. Рийвис, следователят, който дойде от централния отдел „Убийства“, ме слушаше, забил очи в пода, а двама цивилни стояха плътно зад него като телохранители. Патрулна кола бе тръгнала доста отдавна да охранява тялото.
Рийвис беше слаб, спокоен, около петдесетгодишен, с тясно лице, гладка сива кожа и безупречни дрехи. Панталонът му имаше ръб като бръснач и преди да седне, внимателно го повдигна. Ризата и вратовръзката сякаш бяха извадени от целофана преди не повече от десет минути, а шапката изглеждаше купена по пътя за насам.
Седяхме в стаята на дежурния в участъка на Западен Лос Анджелис недалеч от булевард „Санта Моника“. Бяхме само четиримата. Докато разговаряхме, някакъв пияница, който чакаше да го откарат в града за утринния съд, непрекъснато надаваше бойния вик на австралийските заселници.
— Така че за тая вечер бях негов телохранител. И добра работа свърших, няма що.
— Не си го слагай на сърце — небрежно каза Рийвис. — На всеки може да се случи. Май са те взели за този Линдли Пол, халосали са те, за да си спестят разправиите и да спечелят време. Може би изобщо не са носели стоката със себе си, а и не са възнамерявали да я дадат толкова евтино. Открили са, че не си Пол, и са се ядосали. Изкарали са си го на него.
— Той беше въоръжен — рекох. — С огромен патлак, но срещу дулата на две карабини обикновено не си особено войнствен.
— Онзи тъмнокожият приятел… — каза Рийвис и посегна към телефона на бюрото.
— Просто глас в тъмното. Не мога да съм сигурен.
— Така е, но ще разберем какво е правил по това време. Лу Капака — името лесно се помни.
Той вдигна слушалката и каза на дежурния:
— Дай ми центъра, Джо. Обажда се Рийвис от Западен Лос Анджелис, във връзка с убийството с грабеж. Търся гангстер, негър или мулат, викат му Лу Капака. Между двайсет и две и двайсет и четири годишен, светлокафяв цвят на кожата, приличен външен вид, дребен, да речем, шейсетина кила, кривоглед с едното око, забравих кое. Има досие, но нищо сериозно. Затварян и пускан многократно. Момчетата от
