Седемдесет и седми участък сигурно го познават. Интересува ме какво е правил тази вечер. Дай им един час и после разгласи по радиото.
Той затвори телефона и ми намигна.
— Имаме най-добрите чернокожи ченгета на запад от Чикаго. Ако е в града, ще го намерят със затворени очи. Да тръгваме ли вече натам?
Слязохме долу, седнахме в една патрулна кола и през „Санта Моника“ се върнахме на Палисадите.
Часове по-късно в студената сива утрин се прибрах у дома. Нагълтал се бях с аспирин и тъкмо се наливах с уиски и промивах тила си с много гореща вода, когато телефонът издрънча. Беше Рийвис.
— Ами намерихме Лу Капака — каза той. — Намерили са го момчетата от Пасадина. Него и един мексиканец — Фуенте. Събрали са ги от булевард „Аройо Секо“ — не точно с лопати, но почти.
— Продължавай — рекох и стиснах слушалката до счупване. — Кажи ми подробностите.
— Ти вече се досети. Намерили са ги под моста на „Колорадо Стрийт“ — със запушени усти, овързани целите с тел. И размазани като зрели портокали. Харесва ли ти?
Задишах тежко и отвърнах:
— Точно това ми трябваше, за да заспя като младенец.
Твърдият бетонен тротоар на булевард „Аройо Секо“ е на около двайсет и два метра под моста на „Колорадо Стрийт“ — известен още като „Моста на самоубийците“.
— Хм — обади се Рийвис, след като беше мълчал известно време, — изглежда, си захапал нещо гнило. Какво ще кажеш сега?
— Това, което ми хрумва в момента, е, че двамата хитреци са научили по някакъв начин за цялата работа, опитали са се да отмъкнат откупа, след което са ги пречукали и са им взели парите.
— Това означава помощ отвътре — заключи Рийвис. — Искаш да кажеш, че тези двамата са знаели за откраднатата огърлица, но тя не е била у тях. Повече ми харесва версията, че са се опитали да напуснат града с целия откуп, без да го предадат на шефа. Или пък шефът е решил, че няма да храни излишни гърла.
Каза ми „лека нощ“ и ми пожела приятни сънища. Изпих достатъчно уиски, че да притъпя болката в главата, което надвишаваше полезната за случая доза.
Отидох в кантората си достатъчно късно, че да минавам за тежкар, но далеч не се чувствах такъв. Двата шева на темето ми бяха започнали да се опъват, а лепенката върху обръснатото място пареше като мазол на палеца на барман.
Кантората ми се състоеше от две стаи, просмукани с ресторантските миризми на хотел „Маншън Хаус“. По-малката ми служеше за приемна и винаги я държах отключена, за да може клиентът да влезе и почака. В случай че имах клиент и той искаше да чака.
Вътре седеше Каръл Прайд и се мусеше на овехтелия червен диван, двата стари стола, квадратното килимче и масичката, отрупана със списания отпреди отмяната на сухия режим.
Носеше кафеникав вълнен костюм с широки ревери, мъжка риза и вратовръзка, нелоши обувки и черна шапка, която може би струваше двайсет долара, но изглеждаше така, сякаш някой еднорък я беше правил от стара попивателна хартия.
— Значи все пак ставаш — заключи тя. — Добре е да го знае човек. Вече си мислех, че вършиш цялата си работа в леглото.
— Хайде, хайде — рекох. — Ела в моя будоар.
Отключих междинната врата, защото така бе по-благопристойно, отколкото да ритна леко ключалката — макар че ефектът беше същия. Влязохме в останалата част от покоите ми, което ще рече ръждивочервен килим с много мастило по него, пет зелени картотечни шкафа, три от които пълни с калифорнийски въздух, рекламен календар със снимка на прочулите се по това време близначета Дион, които се търкаляха по небесносин под, няколко стола почти от орехово дърво, обичайното бюро с обичайните следи от токовете на обувките ми и с обичайния разбрицан въртящ се стол зад него. Седнах в същия този стол и захлупих с шапката си телефона.
Така и не бях я разгледал като хората, дори и на светло в Кастеламаре. Изглеждаше около двайсет и шест годишна и недоспала. Имаше уморено, хубаво личице под бухнала кафява коса, възтясно чело, малко по-високо, отколкото се смята за елегантно, любопитно носле, горна устна, малко по-длъжка от приетото, и уста, доста по-широчка от приетото. Очите й можеха да бъдат много сини, ако пожелаеха. Изглеждаше кротка, но не като мишле и елегантна, но не по холивудски.
— Прочетох за случая във вечерния вестник, който излиза сутринта — каза. — Доколкото имаше какво да се прочете.
— Което означава, че полицията не иска да се раздухва историята. Иначе щяха да я запазят за сутрешните вестници.
— Независимо от това аз ти посвърших малко работа — обяви Каръл.
Изгледах я сурово, побутнах кутията с цигари към нея и напълних лулата си.
— Грешиш — рекох. — Не се занимавам с този случай. Снощи си изсърбах попарата, след което се приспах с една бутилка уиски. Това си е работа на полицията.
— Ако питаш мен, не е. Поне не цялата. А и без друго трябва да си заслужиш хонорара. Или не си получил хонорар?
— Петдесет долара — отвърнах. — Ще ги върна, щом открия на кого. Дори собствената ми майка не би казала, че съм ги заслужил.
— Харесваш ми — каза момичето. — Имаш вид на човек, който аха да кривне от правия път, но нещо го е спряло… в последната секунда. Знаеш ли чия е била нефритената огърлица?
Не бях споменавал нищо за нефритената огърлица. А и във вестника не се споменаваше за никаква нефритена огърлица.
— Не се напрягай. Разговарях с полицая, който води следствието — лейтенант Рийвис. Разказах му за снощи. Разбирам се с полицаите. Той мислеше, че знам много повече, отколкото в действителност, та ми каза това-онова.
— Добре де… чия е? — попитах след тежко мълчание.
— На някоя си госпожа Филип Кортни Прендъргаст, която живее в Бевърли Хилс. Поне през част от годината. Съпругът й има милион или нещо такова и болен черен дроб. Госпожа Прендъргаст е черноока блондинка, която хойка насам-натам, докато господин Прендъргаст си стои вкъщи и пие каломел.
— Блондинките не си падат по блондини — казах. — Линдли Пол беше рус като швейцарски кравар.
— Не говори глупости. Така пише само по филмовите списания. Тази блондинка е харесвала този блондин. Каза ми го редакторът на светската хроника от „Кроникъл“, който тежи сто кила и има мустаци. Викат му Замаяния Гърти.
— Той ли ти каза за огърлицата?
— Не. Директорът на бижутерската фирма „Блокс“. Казах му, че пиша статия за редките нефрити за „Полицейски вестник“.
За трети път запалих лулата си, изскърцах със стола назад и едва не се претърколих по гръб.
— Рийвис знае ли всичко това? — попитах, като се опитвах да я гледам втренчено, без да си давам вид, че го правя.
— Не ми е казал, че знае. Но много лесно може да научи. Не се и съмнявам, че така ще стане. Не е вчерашен.
— Освен в сравнение с теб — рекох. — Каза ли ти за Лу Капака и Фуенте Мексиканеца?
— Не. Кои са те?
Разказах й за тях.
— Но това е ужасно — рече Каръл и се усмихна.
— Твоят старец да не би случайно да е бил полицай? — попитах подозрително.
— Началник на полицията в Помона — почти цели петнайсет години.
Не казах нищо. Спомних си, че началникът на полицията Джон Прайд от Помона бе застрелян преди четири години от двама малолетни престъпници.
След малко се обадих:
— Би трябвало да се досетя. Добре, а сега какво?
— Обзалагам се на пет срещу едно, че госпожа Прендъргаст не е получила огърлицата си обратно и
