болният й съпруг има достатъчно връзки, за да потули тази част от историята и имената им от вестниците. И госпожата има нужда от добър детектив, който да й помогне да се оправи без скандал.
— Какъв скандал?
— Ами не знам, но е от жените, покрай които скандалите никнат като гъби.
— Предполагам, че заедно сте закусвали. В колко часа стана?
— Не. Не мога да се срещна с нея преди два часа. Станах в шест.
— О, Боже! — промълвих и измъкнах бутилка от дълбокото чекмедже на бюрото си. — Ужасно ме блъска главата.
— Не повече от една глътка! — рязко каза Каръл Прайд. — И то само защото са те били. Макар че това май ти се случва доста често.
Излях питието в гърлото си, запуших бутилката, но не много здраво, и дълбоко си поех дъх.
Момичето взе да рови из кафявата си чантичка и рече:
— Има още нещо. Но може би ти трябва да се заемеш с него.
— Хубаво е да науча, че все още работя тук — установих аз.
Тя търкулна върху бюрото три дълги папироси. Не се усмихна.
— Погледни в мундщуците — посъветва ме. — И сам си прави изводите. Снощи ги свих от онази, китайската табакера. Във всичките има нещо, което ще те накара да се позамислиш.
— И това ми било дъщеря на полицай! — възмутих се аз.
Тя се изправи. Почисти с чантичката си падналата върху бюрото пепел от лулата ми и се запъти към вратата.
— Но съм и жена. Сега трябва да се срещна с още един редактор от светската хроника, за да науча нещо повече за госпожа Филип Кортни Прендъргаст и любовните й авантюри. Забавно, нали?
Вратата на кантората и устата ми се затвориха горе-долу по едно и също време. Взех една от папиросите, стиснах я между двата си пръста и надникнах в късия мундщук. Стори ми се, че вътре има нещо навито, като листче или картонче, нещо, което ни най-малко не би улеснило всмукването на дима. Най-после успах да го извадя с пиличката от джобното си ножче.
Наистина беше картонче. Тънка визитна картичка с цвят на слонова кост, мъжки формат. Отгоре бяха изписани само две думи, нищо друго: СУКЕСЯН МЕДИУМА
Погледнах в останалите мундщуци и във всеки намерих подобна картичка. Нищо не ми говореше. Никога не бях чувал за Сукесян Медиума. След известно време го потърсих в телефонния указател. Имаше някакъв Сукесян на „Западна Седма улица“. Името ми звучеше арменско, затова го потърсих отново на „Ориенталски килими“. И там го имаше, но това нищо не доказваше. Не е необходимо да си медиум, за да продаваш ориенталски килими. Само трябва да си медиум, за да си позволиш да ги купиш. А нещо ми подсказваше, че този Сукесян от визитката няма нищо общо с ориенталските килими.
Смътно се досещах какво представлява занаятът му и какви хора може да му бъдат клиенти. И колкото по-добре вървеше бизнесът, толкова по-малко се нуждаеше от реклама. Дай на такъв човек достатъчно време и пари и той е способен да изцери всичко — от безразличен съпруг до нашествие на скакалци в нивите. Той е специалист по съкрушени женски сърца, сложни, заплетени любовни авантюри и избягали синове, които не пишат на родителите си. Именно той ще ти каже дали да продадеш имота си сега, или да изчакаш още една година, дали с тази роля ще станеш още по-голям любимец на публиката, или не. Дори мъже биха му станали клиенти — мъже, които реват като бици в службата, но са студени пихтии по душа. Но преди всичко жени — жени с пари, жени с бижута, жени, които можеш да усучеш като копринен конец около малкия си азиатски пръст.
Отново напълних лулата и разтръсках мислите си, като се стараех да не движа много главата. Търсех причината, поради която би носил резервна табакера с три цигари, непредназначени за пушене и във всяка скрито името на друг мъж. Кой би открил това име?
Избутах бутилката настрани и се усмихнах широко. Всеки, който претърси джобовете му — внимателно и без да бърза. Кой би го направил? Ченге. И кога? Ако господин Линдли Пол умре или пострада при загадъчни обстоятелства.
Махнах шапката си от телефона и се обадих на човек на име Уили Питърс. Работеше нещо в застрахователния бизнес или поне така твърдеше и като допълнително занятие продаваше липсващи в указателя телефонни номера, извлечени с подкупи от шофьори и слугини. Вземаше по пет долара. Реших, че мога да ги заделя от ония петдесет на Линдли Пол.
Уили Питърс разполагаше с онова, което търсех. Един номер от Брентън Хайтс.
Позвъних на Рийвис в участъка. Той каза, че всичко било наред, само дето не сколасвал да поспи, а аз да съм си държал устата затворена и да не съм се притеснявал, макар че е трябвало да му кажа за момичето. Отвърнах, че е прав, но може би той самият също има дъщеря и не би искал да я награчат рояк репортери с камерите си. Отговори, че имал и случаят не ме представял в особено благоприятна светлина, но това можело да се случи на всеки и хайде, дочуване.
Обадих се и на Макгий Виолетката, за да го поканя на обяд някой ден, след като е бил на зъболекар да му пломбират кътниците и го боли устата.
Той обаче беше отишъл във Вентура да кара някакъв затворник. После позвъних в Брентъд Хайтс — на номера на Сукесян Медиума.
След малко чух женски глас с лек чуждестранен акцент:
— Алоу!
— Може ли да говоря с господин Сукесян?
— Ужжжасно съжжжалявам. Сукесян никога не разговаря по телефон. Аз съм негова секррретарка. Да му предам нещо?
— Да. Имате ли молив?
— Но разбиррра се, има молив. Какво да предам, моля?
Първо й продиктувах името, адреса, професията и телефонния си номер. Проверих дали ги е записала правилно. После казах:
— Обаждам се във връзка с убийството на един човек на име Линдли Пол, станало снощи край Палисадите, близо до „Санта Моника“. Бих иска да се допитам до господин Сукесян.
— Той ще се радва. — Гласът й беше спокоен като стрида. — Но не мога да ви определя среща днес. Господин Сукесян винаги ужжжасно зает. Можжже би утре…
— Следващата седмица ме устройва чудесно — отвърнах сърдечно. — Никой не бърза, когато се разследва убийство. Само му предайте, че му давам двайсет и четири часа, преди да съобщя в полицията каквото знам.
Настъпи мълчание. Може би рязко поемане на дъх, а може би шумове по трасето. После бавният глас с чуждестранния акцент се обади отново:
— Ще му пррредам. Аз не ррразбира…
— Побързай, ангелче. Ще чакам в кантората си.
Затворих телефона, опипах темето си, прибрах трите визитки в портфейла и реших, че ми се е дояло нещо топло. Излязох да хапна.
4. Втора реколта
Индианецът вонеше. Смрадта вече бе проникнала в приемната, когато чух, че външната врата се отваря, и станах да видя кой е. Той стоеше вътре досами вратата като излят от бронз. Беше огромен мъжага от кръста нагоре, с мощен гръден кош.
Като изключим това, видът му беше окаян. Носеше кафяв костюм, твърде тесен за него. Шапката му бе поне с два номера по-малка и онзи, на когото е била по мярка, обилно се беше потил в нея. Носеше я горе- долу там, където една къща би носила ветропоказателя си. Яката му прилягаше като конски хамут и имаше, общо взето, същия мръснокафяв цвят. Под нея висеше вратовръзка, която се мандахерцаше над закопчаното му сако. Възелът й очевидно бе стяган с клещи, защото бе с големината на грахово зрънце. По голия му врат, над яката, беше вързано нещо като черна панделка.
Индианецът имаше широко плоско лице с месест орлов нос, който изглеждаше здрав като носа на морски кръстосвач. Очите му бяха без клепки, бузите увиснали, раменете като на ковач. Позачистеха ли го
