количествата „Фей Цуи“ са съвсем незначителни, разработените находища са изчерпани преди стотици години. Моя приятелка притежаваше огърлица от този нефрит. Петдесет и едно инкрустирани зърна китайска изработка, всички съвършено еднакви, по около шест карата всяко. Преди известно време огърлицата беше открадната при грабеж. Взеха само нея и ни предупредиха да не съобщаваме в полицията, нито на застрахователната агенция, а да чакаме да ни се обадят по телефона. Така се случи, че тогава придружавах дамата, което е една от причините да поема риска с откупа. Обадиха се след няколко дни, определиха цената — десет хиляди долара, и времето — тази вечер в единайсет. Все още не знам мястото. Но трябва да е някъде сравнително наблизо, някъде около Палисадите.
Погледнах в празната си чаша и я разклатих. Сипа ми още мъничко. Изпратих го при първата доза и запалих нова цигара, този път от неговите — чудесна „Вирджиния“ с личния му монограм върху хартията.
— Кражба на бижута с цел откуп — рекох. — Изисква добра организация, защото иначе бандата няма да знае къде и кога да действа. Обикновено хората не излизат с ценните си бижута, а когато го правят, носят имитация. Нефритът трудно ли се имитира?
— Като материал не — отвърна Линдли Пол. — Като изработка… необходим е цял живот.
— С други думи, материалът не може да се прешлифова — рекох, — което ще означава, че не може и да се продаде, освен за минимална част от стойността й. Следователно бандата може да разчита само на откуп. Според мен няма къде да мърдат. Само че много късно сте се сетил да си търсите телохранител, господин Пол. Откъде знаете, че ще преглътнат присъствието му?
— Не знам — отпаднало отвърна той. — Но не съм и герой. Не обичам самотните разходки по тъмно. Ако номерът мине — мине. Отначало бях решил да отида сам, но после си помислих: защо да не скрия някого отзад в колата, за всеки случай.
— В случай че ви вземат парите и ви пробутат празен пакет? Как бих могъл да го предотвратя? Ако скоча и започна да стрелям, а пакетът наистина е празен, никога вече няма да видите огърлицата си. Посредниците няма да знаят кой стои зад бандата. Ако пък не се открия, те ще са изчезнали, преди да видите какво са ви дали. Дори може нищо да не ви дадат, а да ви кажат, че ще си получите стоката по пощата, след като проверят дали парите не са белязани. Те белязани ли са?
— Боже господи, не!
— А би трябвало — изръмжах. — Вече може да се направи така, че знаците да се откриват само с микроскоп или на черна светлина. Това изисква апаратура, което ще рече — ченгета. Добре, ще си опитам късмета. Моето участие ще ви струва петдесет долара. Най-добре да ми ги дадете сега, в случай че не се завърнем. Обичам да пипам пари.
Стори ми се, че широкото му красиво лице леко пребледня и лъсна.
— Да пийнем още малко коняк — бързо каза той.
Този път напълни чашите като хората.
Седяхме и чакахме телефонът да позвъни. Получих си петдесетте долара, с които да си играя.
Телефонът звъня четири пъти и по интонацията се досещах, че разговаря с жени.
Обаждането, което чакахме, дойде чак в единайсет без двайсет.
2. Изгубвам клиента си
Шофирах аз. Или по-точно държах волана на огромната черна кола, а тя си вървеше сама. Бях облякъл светло спортно сако и шапка — собственост на Линдли Пол. В един от джобовете си носех десет бона на стотачки. Пол беше на задната седалка. Пищовът му бе със сребърни инкрустации, да не откъснеш очи от него. Надявах се, че знае как да го използва. В тази история нямаше нищо, което да ми харесва.
Мястото на срещата бе падина в началото на каньона Пурисима, на около петнайсет минути от къщата. Пол каза, че познавал околността сравнително добре и нямало да се затрудни да ме направлява.
Въртяхме се и се спускахме из осморките на планинския път, докато ми се зави свят, а после най- неочаквано се озовахме на магистралата, фаровете на непресекващия поток коли в двете посоки се сливаха в безкраен бял лъч. Беше часът и на големите товарни камиони.
Край бензиностанция на „Булеварда на залеза“ свихме към вътрешността. Обгърна ни самота, известно време долавях мириса на водорасли, не много силен, после от тъмните хълмове взе да лъха на див градински чай, доста по-осезателно. От време на време от околните височини — мечта за търговците на недвижими имоти — ни намигаше по някой далечен жълт прозорец. Или пък покрай нас изръмжаваше кола и заслепяващата светлина на фаровете й скриваше за миг хълмовете. Тънки ивици студена мъгла преследваха полумесеца по небето.
— Там долу е плажният клуб „Бел Еър“ — обади се Пол. — Следващият каньон е Лас Пулгас, а после Пурисима. При върха на следващото възвишение ще завием.
Гласът му беше приглушен, напрегнат. Нямаше и следа от предишното високомерие.
— Снишете глава — изръмжах през рамо. — Нищо чудно през цялото време да ни наблюдават. Тази кола бие на очи като муха в мляко.
Лимузината продължаваше да мърка отпреде ми.
— Тук свийте надясно — рязко прошепна той, когато вече бяхме изкачили и второто възвишение.
Свих и подкарах черното чудовище по широк буренясал булевард, така и неуспял да се превърне в пътна артерия. От занемарения тротоар стърчаха тъмните стълбове на недовършени улични лампи. По бетона откъм пущинака бяха пропълзели храсталаци. Чувах песента на щурците и дървесните жаби. Толкова тихо работеше колата.
Наближихме къща, цялата тъмна. Очевидно обитателите й си лягаха с кокошките. В края на пътя бетонът неочаквано свършваше и се спуснахме по склона до неасфалтирана тераса, после отново надолу, докато пред нас изплува барикада от бяло боядисани дъски, преграждаща коларския път.
Чух шумолене зад гърба си, Пол се надвеси напред с въздишка и зашепна сподавено:
— Това е мястото. Ще се наложи да слезете и да разчистите преградата, за да се спуснем долу в ниското. Сигурно е сложена, за да не можем да се измъкнем бързо, защото с тази кола ще трябва да се връщаме на заден ход. Искат да спечелят време, за да се измъкнат.
— Млъкнете и не надигайте глава, освен ако не ме чуете да викам — рекох.
Изгасих почти безшумния двигател и останах заслушан в нощта. Щурците и дървесните жаби засилиха песента си. Не се чуваше нищо друго. Наоколо явно не се движеше никой, иначе щурците щяха да млъкнат. Докоснах студената дръжка на пистолета под мишницата си, отворих вратата, плъзнах се върху твърдата глина, застанах неподвижен. Отвсякъде ме заобикаляха храсталаци. Усещах мириса на градински чай. Беше толкова гъст и висок, че в него можеше да се укрие цяла армия. Тръгнах към барикадата.
Може би я бяха сложили само за проба, за да видят дали Пол ще изпълни нарежданията им.
Протегнах и двете си ръце — с една не можех да се справя — и започнах да отмествам част от ограждението. Не беше само проба. Най-мощният лъч от електрическо фенерче в света ме цапардоса в лицето от един храст на около пет метра от мен.
Тънък писклив гласец с негърски акцент пропя от тъмнината зад фенера:
— Тук сме двама с карабини. Вдигни си лапите по-височко и гледай да са празни. Няма да поемам никакъв риск.
Нищо не казах. За миг останах неподвижен, повдигнал барикадата на няколко сантиметра от земята. Откъм Пол в колата — ни гък. После тежестта на дъските натегна мускулите ми и мозъкът ми рече да ги пусна. Бавно вдигнах ръце. Лъчът ме сковаваше като разплескана върху стената муха. Не мислех за нищо конкретно, само смътно се питах не можехме ли да го изработим по-добре.
— Ха тъй — изскимтя тъничкият писклив гласец. — Дръж ги, докато бате дойде при теб.
Гласът събуди смътно ехо в мозъка ми, но нищо не значеше. Паметта ми бе задръстена от подобни на него. Чудех се какво ли прави Пол. Тънка остра фигура се отдели от снопа светлина, тутакси загуби своята острота, а и въобще формата си, и се превърна в тихо шумолене някъде встрани. После шумоленето се премести зад гърба ми. Държах ръцете си във въздуха и премигвах срещу ослепителния лъч.
Усетих леко докосване с пръст по гърба, а после и твърдото дуло на пистолет. Полузабравеният глас рече:
— Може малко да те позаболи.
