Последва кикот и изсвистяване. Бял нажежен пламък изригна от върха на главата ми. Рухнах върху преградата, впих нокти в дъските и изкрещях. Дясната ми ръка се опита да се добере до лявата мишница.
Не чух повторно изсвистяване. Само видях как белият пламък става все по-голям и по-голям, докато наоколо ми вече нямаше нищо освен острата, болезнена бяла светлина. После се възцари мрак, в който нещо червено се гърчеше като бацил под микроскоп. А след това нямаше нищо червено и нищо не се гърчеше, само мрак, пустота и усещането, че потъвам.
Събудих се, загледан с мътни очи в някаква звезда, а до слуха ми долиташе разговорът на две таласъмчета в черна шапка.
— Лу Капака.
— Кво рече?
— Лу Капака.
— Кой е Лу Капака?
— Закоравял черен гангстер, когото видя веднъж да разпитват в участъка.
— А!… Лу Капака.
Претърколих се, задрасках по земята и се изправих на едно коляно.
Изстенах. Нямаше никой. Явно съм си говорил сам. Запазих равновесие, като се подпирах с длани на земята. Ослушвах се, но не чувах нищо. Раздвижих ръце и по кожата ми полепнаха сухи репеи и сок от лилавия градински чай, от който дивите пчели събират най-много мед.
Медът беше сладък. Твърде сладък и прекалено тежък за стомаха. Наведох се и повърнах.
Мина известно време, докато успея да събера вътрешностите си. Все още не чувах нищо освен бученето в собствените си уши. Изправих се много предпазливо, като старец, който излиза от вана. Стъпалата ми бяха изтръпнали, а краката си усещах като гумени. Олюлях се и почувствах, че ми прималява. Избърсах от челото си студената пот и опипах тила си. Беше мек и кашав като натъртена праскова. Когато го докоснах, болката ме прониза чак до петите. Усещах сбор от всички болки, връхлетели ме след първия ритник по задника, получен в отделенията.
После пред очите ми се проясни дотолкова, че да видя очертанията на плитката като паница падина, отвсякъде заобиколена с храсти като с ниска ограда, и черния коларски път, който пълзеше нагоре по склона под смътното сияние на залязващата луна. Тогава съзрях колата.
Беше съвсем близо до мен, на не повече от пет-шест метра. Просто не бях погледнал в посоката. Колата на Линдли Пол без всякакви светлини. Запрепъвах се към нея и инстинктивно посегнах за пистолета под лявата мишница. Естествено, сега там нямаше и помен от пистолет. Пискливата чернилка, чийто глас ми напомняше на някого, се бе погрижила. Все още обаче имах джобно фенерче. Извадих го, отворих задната врата и насочих лъча вътре.
Нямаше нищо — нито кръв, нито раздрана тапицерия, нито напукани или изпотрошени стъкла, никакви трупове. Очевидно колата не е била сцена на бойни действия. Просто си беше празна. Ключовете висяха на твърде декоративното табло. Беше докарана тук, долу, и зарязана. Насочих тънкия лъч към земята и затърсих. Търсех него. Нямаше начин да не е някъде наоколо. Щом колата му беше тук.
После в студената тишина горе някъде край ръба на падината забуча двигател. Светлината в ръката ми угасна. Други светлини — предни фарове — облизаха опърпания храсталак.
Хвърлих се на земята и бързо пропълзях зад колата на Линдли Пол.
Фаровете се наклониха надолу, заблестяха по-силно. Спуснаха се по склона, по коларския път, в падината. Вече разпознавах приглушеното безгрижно пърпорене на малък двигател.
Колата спря насред пътя. Щракна фенерче, лъчът пробяга настрани. Сниши се и се задържа върху нещо, което не можех да видя. Фенерчето изщрака отново и колата бавно заслиза по нанадолнището.
В падината тя се позавъртя така, че фаровете й да осветяват черната лимузина. Прехапах горната си устна и разбрах, че я дъвча, чак когато усетих вкуса на кръвта.
Колата се извъртя още малко, фаровете й внезапно угаснаха. Двигателят замлъкна и нощта отново стана необятна и пуста, черна и стаена. Нищо — никакво движение освен щурците и дървесните жаби, които си бяха църкали през цялото време, само че аз не ги бях чувал. После щракна врата и по земята се чуха леки бързи стъпки. Лъч от фенерче прониза темето ми като меч.
Чу се смях. Смях на момиче — стегнат, напрегнат като струна на мандолина. Белият лъч се провря под голямата черна кола и освети краката ми.
Гласът на момичето рязко каза:
— Хей, ти! Излизай оттам с вдигнати ръце и гледай да са празни, да те вземат дяволите! На мушката си ми!
Не помръднах.
Гласът ме прободе отново.
— Слушай, господинчо, имам три куршума за краката ти, седем за корема и още в резерва. Зареждам доста бързо. Излизаш ли?
— Махни тази играчка! — изграчих. — Ще ти я избия с един изстрел от ръката. — Гласът ми звучеше като чужд. Беше дрезгав и надебелял.
— О, господинът бил печен. — Този път гласът й леко потрепери. После отново загрубя. — Излизаш ли? Ще броя до три. Прецени си възможностите, имаш дванайсет тлъсти цилиндъра, зад които да се прикриеш — или може би са шестнайсет? Краката обаче ще те позаболят. А костите на глезените не зарастват с години, дори понякога…
Изправих се, погледнах право срещу лъча на фенерчето й и споделих:
— И аз много приказвам, когато съм изплашен.
— Не, не мърдай нито сантиметър повече! Кой си ти?
— Едно изпаднало частно ченге — детектив по вашему. Кой го е еня?
Тръгнах покрай колата, към нея. Не стреля. Като наближих на около два метра, спрях.
— Не мърдай оттам! — гневно извика момичето, след като вече бях спрял.
— Разбира се. Какво гледаше там горе, дето запали фенерчето?
— Един мъж.
— Зле ли са го подредили?
— Боя се, че е мъртъв — простичко отвърна момичето. — А и ти самият не изглеждаш по-добре.
— Цапардосаха ме по главата — рекох. — От това винаги получавам кръгове под очите.
— Хубаво чувство за хумор — оцени тя. — Като на пазач в моргата.
— Да идем да го видим — рекох дрезгаво. — Можеш да вървиш зад мен с тоя тапешник, ако ще се чувстваш по-сигурна.
— Никога в живота си не съм се чувствала по-сигурна — троснато отвърна тя и отстъпи заднишком.
Заобиколих малката кола, с която беше пристигнала. Съвсем обикновена колица, хубава, чиста и лъскава, доколкото залязващата луна позволяваше да се види. Чувах стъпките на момичето зад гърба си, но не обръщах внимание. Някъде по средата на стръмното, леко встрани, видях крака му.
Осветих го със собственото си фенерче, а после момичето прибави и своето. Видях го целия. Беше разплескан на земята, по гръб, под някакъв храст. Бе заел прословутата поза „чувал с картофи“, която винаги означава едно и също.
Момичето дума не обелваше. Стоеше по-настрана от мен, дишаше тежко и държеше фенерчето си с нетрепваща ръка като закоравял ветеран от отдел „Убийства“.
Една от ръцете му бе отметната настрани в застинал жест. Пръстите бяха свити. Другата беше под него, а палтото му — усукано, сякаш е бил изхвърлен навън и търкалян. Гъстата му руса коса бе сплъстена от кръв — черна като боя за обувки на лунна светлина. По лицето му имаше още кръв, размесена със сива каша. Не видях шапката му.
На това място направих нещо, за което би трябвало да си получа куршума. Дотогава изобщо не се бях сетил за пачката пари, която носех. Мисълта ме осени така ненадейно, разтърси ме така силно, че моментално напъхах ръка в джоба си. Отстрани всеки би помислил, че бъркам за пистолет.
Джобът бе съвършено празен. Извадих ръка и се обърнах назад към момичето.
— Господине — почти въздъхна тя, — ако не бях се доверила на лицето ти…
— Имах десет бона — рекох. — Негови бяха. Носех ги вместо него. За откуп. Чак сега се сетих за тях. А
