— Механизъм за самозащита?
— Имате предвид, за да ви накара да го пуснете? Едва ли. Нещо толкова сложно като този маркер би трябвало да има по-ефективни начини да се защитава. Освен това ние се опитахме да счупим един. Не се повреди от нищо. Пръстите ви не може да са представлявали заплаха.
Крейн се намръщи и заобиколи маркера. Още трепереше от прилива на адреналин. Взе една пластмасова епруветка, внимателно я придвижи около реещия се предмет, вкара го вътре, запуши я с червена гумена тапа и спря, за да го разгледа. Мъничкият обект невъзмутимо стоеше в мъртвата точка на епруветката.
— Ашър смята, че това е някакво послание — каза Крейн. — И че периодичните пулсации са дигитален шифър.
Хюй кимна.
— Логичен извод. Но ако е комуникация, съобщението се съпротивлява на опитите ни да го разкодираме.
— Какво ли прави Ашър? — измърмори Крейн по-скоро на себе си. Изпита вина, че не се бе свързал с главния учен. Последния път, когато разговаряха, в каютата му нахлуха Спартан и охраната. Оттогава беше толкова зает, че не му бе останало време да го потърси.
— Ще му изпратя имейл — каза Пионг, седна пред клавиатурата и започна да пише. След малко спря, намръщи се и отново написа нещо. — Странно.
— Какво? — попита Крейн и отиде при нея.
— Получавам грешки в мрежата. — Тя посочи екрана. — Вижте. Допустимият максимум на изпратените съобщения е превишен.
— С каква мрежа оперирате?
— Стандартната 802.11, безжична, каквато се използва навсякъде в Базата. — Пионг въведе още команди. Пак същото.
— Не съм имал проблеми с мрежата в Медицинския комплекс.
— На мен ми се случва за пръв път. Досега работеше безупречно. — Хюй отново написа инструкциите. — Най-после. Успях да изпратя имейла на третия опит.
Крейн остана замислен.
— Какъв е честотният обхват на мрежата?
— 5.1 гигахерца. Защо? — Хюй го погледна. — Нима мислите, че…
— Че нещо пречи? Уместен въпрос. Има ли други устройства с честотен обхват 5.1 гигахерца в лабораторията?
— Не. Само безжичната мрежа предава на тази честота.
Пионг изведнъж млъкна. Двамата се спогледаха и после, сякаш осенени от една и съща мисъл, се обърнаха към малкия маркер.
Хюй стана, отиде до лабораторната маса, прерови измервателните уреди и намери анализатор, после се приближи до странния предмет, вдигна уреда и се вгледа в малкия екран.
— Господи, маркерът предава на 5.1 гигахерца.
— Комуникира на три честоти, далеч една от друга.
— Ние знаем за три, но съм готова да се обзаложа, че има още. Може би много повече.
— И сте сигурна, че това е ново явление?
— Категорично. Досега имаше една-единствена светлинна вълна и нищо друго.
Крейн се втренчи в малкия предмет.
— Какво мислите, че се е случило?
Пионг се усмихна.
— Изглежда, го активирахте, доктор Крейн.
После седна пред клавиатурата и трескаво започна да пише.
ГЛАВА 28
— Скруберите за пречистване от въглероден двуокис?
— Проверени.
— Сервоконтролерите и карданите?
— Проверени.
— Херметизация на преградата?
— Сто процента.
— Индикаторите за насочване по инерция?
— Зелени.
— Електромагнитният механизъм?
— На максимална степен.
— Сензорът за температурата?
— Проверен.
Томас Адкинсън се обърна към таблото с уредите и престана да слуша размяната на въпроси и отговори между лоцмана и инженера. Пултът му светеше в зелено. Прикрепените към долната част на Стъкленото топче роботизирани ръце бяха готови за работа.
Поредицата отекващи гърмежи извън корпуса беше спряла. Замени я слабо свистене. Входната плоскост отново беше запоена и всички следи от спойката се излъскваха. Ако някой новодошъл в Сондажния комплекс се разходеше около Топчето, щеше да види идеална гладка сфера без абсолютно никакъв признак, че вътре има трима души. Трима поставени изключително натясно и чувстващи се неудобно мъже.
Адкинсън се размърда неспокойно на малкия метален стол, опитваше се да си намери положение, в което да се чувства удобно през следващите двадесет и четири часа. Влизането и излизането от сферата отнемаше толкова много време — деветдесет минути подготовка за спускане и тридесет минути за изваждане след това — че екипажът трябваше да работи на три смени за максимална ефективност.
„Максимална ефективност, дрън-дрън“ — помисли Адкинсън. Господи, сигурно имаше по-лесен начин да си изкарва прехраната.
Комуникационната линия изчурулика.
— Стъклено топче Едно, говори Контрол на спускането — разнесе се безплътен глас от малкия високоговорител. — Какво е положението ви?
Лоцманът Гроув взе микрофона.
— Тук Стъклено топче Едно. Всички системи функционират.
— Прието.
За миг настъпи тишина, после се усети внезапно раздрусване. Сферата беше извадена от гнездото си и я придвижваха към шлюза. Последва усещане за уравновесяване и после за кратко рязко падане, когато скобите се отвориха и пуснаха кълбото в шлюза. Херметичните врати се затвориха с трясък. Като всички други звуци отвън, грохотът беше странно приглушен и отекваше по множество чудати начини.
Това се дължеше на необикновената конструкция на Стъкленото топче. Многопластовият външен корпус беше направен от титаниево-керамично-епоксиден карбид, а вътрешният — от армирана стомана. Двойните корпуси обаче бяха нещо обичайно за дълбоководните плавателни съдове. Сферата беше уникална с материала между двата корпуса. Адкинсън беше виждал чертежи и снимки. Там вътре имаше хиляди подпори — от единия корпус до другия, навсякъде подпори между подпори.
Проектантите на Стъкленото топче бяха почерпили вдъхновение от природата и за Адкинсън това беше най-странното. Той помисли, че се шегуват, когато му го обясниха. Невероятно сложното укрепване беше подсказано от кълвачите. Изглежда, мозъкът на всяка нормална птица, която непрекъснато чукаше по дърветата, за рекордно време би се превърнал в пихтия от ударите. Черепът на кълвача имаше два пласта с миниатюрни подпори между тях.
Адкинсън поклати глава. Кълвач. Господи. И все пак необходимостта да е затворен херметически в лъскавата метална топка се дължеше на високото налягане.
Налягането. Адкинсън положи усилия да не мисли за това.
— Стъклено топче Едно — изграчи комуникационната връзка, — говори Контрол на спускането.
