Излязохте от шлюза. Херметизацията е активирана.
— Прието — отговори Гроув, остави радиопредавателя и се обърна към инженера Хорст. — Какво е положението на Буболечката?
Хорст се беше навел над контролното табло, което се състоеше от три екрана, клавиатура и два малки гумени лоста.
— Скачва се.
Адкинсън го наблюдаваше лениво. Очите на Хорст бяха приковани в екраните. Там се виждаха три обекта, зеленикави изображения от сонар, по едно на всеки екран. Първият показваше Стъклено топче Едно, третият земекопната машина на тунела, а средният — океанския робот, известен като Буболечката. На борда имаше само една външна камера, предаваща в реално време, малка и безжична, с екран малко по- голям, отколкото на перископ — тя бе запазена за лоцмана.
— Скачвай — каза Хорст.
— Прието. — Гроув натисна няколко лоста на командния пулт и после завъртя голямо колело на деветдесет градуса по посока на часовниковата стрелка. — Изтласкването достигна седемдесет и пет процента.
От таблото му се чу чуруликане, последвано от тихо бръмчене, което сякаш се разнесе отвсякъде, без определен източник. Той почувства странно усещане в стомаха, когато сферата рязко потъна като балон, дръпнат внезапно за конеца.
— Пълно окачване — съобщи Хорст.
Гроув взе предавателя от подставката му.
— Контрол на спускането, тук Стъклено топче Едно, скачихме се с Буболечката. Спускаме се.
Хорст отново се залови с лостовете. Усети се още едно, по-леко дръпване надолу и после сферата започна плавно да се спуска към дъното на шахтата.
Адкинсън поклати глава. Колкото и странна да беше структурата на Стъкленото топче, методът на потапяне беше още по-необикновен. Той беше свикнал с подводниците и техните резервоари за баласт и подредени контролни уреди. Но на Топчето нямаше резервоари за баласт. Всякакви дупки във външната обшивка и дори малките илюминатори бяха изключени. Разполагаха с Буболечката, роботизирана дълбоководна капсула, която се намираше в тунела под тях, и се спускаха до мястото на копаенето. Капсулата беше свързана с Топчето със силно електромагнитно поле и когато потънеше, Буболечката повличаше надолу и сферата.
Преди потапянето барометричното равновесие на Топчето беше изравнено с това на Базата. И когато се отправеше към дъното на шахтата, магнитната връзка с Буболечката вършеше цялата работа. А щом стигнеше до края на тунела, Хорст, чиято задача беше да контролира Буболечката, просто прекъсваше магнитната връзка. Топчето отново се издигаше, търсеше барометрично равновесие с водата, докато не стигнеше до Базата, където се уравновесяваше и спираше.
Изглеждаше странно, но действаше безотказно по време на спусканията на все по-големи дълбочини. Дори имаше предпазен предупредителен механизъм. Ако Буболечката получеше механична повреда или имаше техническа неизправност, инженерът трябваше само преждевременно да прекъсне електромагнитната връзка и Топчето автоматично щеше да се издигне. На Адкинсън му беше неприятно да го признае, но системата беше гениална. Като се замислеше обаче, високото налягане не позволяваше друго решение. Отново налягането.
— Нула минус хиляда фута — съобщи Гроув.
— Електромагнитна връзка пет на пет — каза Хорст. Равномерна скорост на спускане.
Адкинсън облиза устни. Налягането не само ги принуждаваше да измислят нестандартни решения за работа на тази дълбочина, но и правеше самата операция бавна и мъчителна. Първо, тежката, автономна и неуязвима за нищо пробивна машина вкопаваше шахтата още двадесетина фута и оставяше морската вода да напълни уголемената дупка. След това укрепваха прясно изкопаната секция със стоманени обръчи, като използваха невероятно сложната и трудно управляема роботизирана ръка, прикрепена към долната част на Топчето. Адкинсън се занимаваше именно с това, както и с изсмукването на изкопаната тиня с вакуумно устройство и изхвърлянето й през широка тръба във входен канал в океанското дъно на стотина метра от Базата. Всичко трябваше да се извърши бързо и точно, инак камъните и утайката щяха да задръстят тръбата и, опазил Бог, да затрупат пробивната машина.
— Нула минус две хиляди фута — напевно докладва Гроув.
Разбира се, те бяха добре обучени и процесът бе твърде внимателно контролиран, за да се случи подобно нещо. Подготовката на Адкинсън, благодарение на някакво ексцентрично старче, беше особено трудна и мъчителна, неприятна и изтощителна.
В края на смяната им шахтата щеше да е станала по-дълбока със сто и няколко фута, право надолу под Базата, и здраво укрепена със стомана. И тъй като тунелът беше пълен с океанска вода, стоманените обръчи не бяха подложени на налягане.
За съжаление, същото не можеше да се каже за Топчето.
Адкинсън положи усилия да прекъсне тези мисли. Беше отегчен, това беше всичко. Мислите му често ставаха мрачни, докато се намираше на тази дълбочина. И атмосферата в Базата в момента не му помагаше. Някои хора се разболяваха, други се държаха като обезумели и се носеха слухове, че от тинята и скалите на шахтата от време на време се появяват много странни неща и се отправят към Стъклените топчета. Той неволно се запита дали по време на смяната му ще се покаже такова нещо. Обитателите на Базата ги наричаха „стражи“.
Но какво пазеха?
— Нула минус три хиляди фута — съобщи Гроув. Скоростта на спускане намаля.
Хорст се вгледа в екраните пред себе си.
— Буболечката забави скорост.
Гроув се намръщи.
— Нали не е като последния път?
„Последният път“ се отнасяше за мисията предишния ден, когато Буболечката необяснимо престана да реагира на командите в продължение на шестдесет секунди близо до най-ниската точка на шахтата. Адкинсън се зачуди кой идиот й е измислил този прякор. Буболечка навяваше представа за нещо малко и симпатично, но роботът изобщо не приличаше на буболечка и определено не беше симпатичен — беше си тромава чудовищна машина.
— Не, не е като последния път — отвърна инженерът. — Това е само температурен градиент. След една-две минути ще минем през него.
Адкинсън внимателно се премести на малката седалка и се помъчи да тласне мислите си в по- положителна посока. Днес беше нещо като празничен ден. През нощта пробивната машина беше проникнала през дъното на основния пласт — втория слой на земната кора. Те щяха първи да навлязат в океанския пласт — третата и най-дълбоката част на земната кора. Отдолу се намираше границата Мохо и онова, което ги чакаше там.
Адкинсън беше любопитен какво ще намерят. Знаеше само, че това е най-тънкият от трите слоя и най- малко проученият. В края на краищата дори океанският Сондажен проект не беше стигал толкова надълбоко. Не трябваше да забравя, че отиват там, където не е стъпвал човешки крак.
Той въздъхна, докато лениво си играеше със сложния пусков механизъм на роботизираната ръка, която, разбира се, се контролираше безжично, тъй като през обшивката на Топчето не проникваше хидравлика и електричество. Пътуването надолу щеше да мине много по-бързо, ако компанията беше по-интересна, но разговорът с Хорст и Гроув беше социалният еквивалент на гледане как изсъхва боя.
— Нула минус шест хиляди фута — каза Гроув.
„Майната ти“ — мрачно помисли Адкинсън.
Изминаха десет минути, през които тишината се нарушаваше само от обажданията по предавателя от Базата и неумолимото монотонно бръщолевене на Гроув. Адкинсън се оживи, когато най-после се приближиха до дъното на шахтата. Отново можеше да започне уморителната си работа — да получава полукръглите стоманени обръчи, спускани по кабел от станцията, да ги вкарва на местата им с безбройните малки лостове, контролиращи ръката на робота, и да ги заварява. Така времето щеше да мине бързо.
— Намали скоростта — заповяда Гроув.
