— Американец е — каза Лейн. — Поне така мисля.
Той отново затвори очи, за да се съсредоточи. Устните му се раздвижиха, сякаш преговаряше разговора в главата си.
— Да, американец е. Със сигурност е някой, за когото английският е роден език. Не се запъва. Не използва странни или необичайни думи. Говори нормален английски, какъвто се чува всеки ден.
— Един и същ ли е всеки път?
— Така мисля.
— А този път? Имаше ли нещо различно? Настроение? Напрежение? Все още ли се чувства господар на положението, или започва да се изнервя?
— Стори ми се спокоен — отвърна Лейн. — Дори облекчен. — Той спря за миг и добави: — Все едно всичко почти приключва. Все едно това ще е последната вноска.
— Прекалено е рано за последна вноска — обади се Ричър. — Дори не сме близо до края.
— Те ще кажат кога е краят — отвърна Лейн.
Никой не отговори.
— И какво ще правим сега? — попита Грегъри.
— Ще чакаме — отвърна Ричър. — Петдесет и шест минути.
— Писна ми да чакам — обади се Грум.
— Нямаме друг избор — каза Лейн. — Ще чакаме инструкциите и ще ги изпълним.
— Колко пари искат сега? — попита Ричър. — Десет?
Лейн го погледна право в очите.
— Не позна.
— Повече?
— Четири и половина — отвърна Лейн. — Точно толкова. Четири милиона и петстотин хиляди американски долара. В чанта.
13
През оставащите петдесет и пет минути Ричър си задаваше въпроси за поисканата сума. Беше странно число. Необяснима прогресия. Един, пет, четири и половина. Общо — десет милиона и петстотин хиляди долара. Приличаше на крайна сума. На цел. Но си оставаше странно число. Защо да спират там? Нямаше никакъв смисъл да го правят. Или имаше?
— Познават те — каза той на Лейн. — Но може би не чак толкова добре. В действителност ти можеш да си позволиш и повече, но сигурно те не го разбират напълно. Имало ли е някакъв момент в миналото, когато си имал точно десет и половина милиона в брой?
— Не — отвърна Лейн.
— Възможно ли е някой да е останал с такова впечатление?
— Не — повтори Лейн. — Преди имах по-малко, а след това — повече.
— Но никога не са били точно десет и половина?
— Не — каза за трети път Лейн. — Няма абсолютно никаква причина някой да смята, че десет и половина са някаква граница за мен.
Ричър се отказа и просто зачака телефонът да звънне отново.
Телефонът звънна точно в шест вечерта. Лейн вдигна слушалката до ухото си. Не каза нищо. Не поиска да чуе Кейт.
Ричър предположи, че си е направил извода, че привилегията да чуе гласа на жена си е запазена само за първото обаждане от всяка серия. За обаждането с искането за поредната сума. Но не и за обаждането с инструкциите.
Този път инструкциите продължиха по-малко от две минути. После електронният глас изведнъж замлъкна, Лейн върна слушалката на мястото й и по устните му пробяга мимолетна крива усмивка, сякаш неохотно се възхищаваше на уменията на омразния си противник.
— Това е последната вноска — каза той. — После спират. Обещаха ми, че ще я върнат.
— Какво трябва да направим? — попита Грегъри.
— След час — започна Лейн. — Един човек ще излезе оттук сам с парите в черно беемве и ще кара напосоки. Ще носи моя мобилен телефон и до двайсет минути ще му се обадят, докато кара. Тогава ще му дадат адрес. От този момент не бива да прекъсва връзката, така че те да бъдат сигурни, че не говори с никой друг в колата, по друг телефон или по радиостанция. Човекът ще кара до адреса, който му дадат. Там ще намери паркиран нашия ягуар. Колата, с която Тейлър караше Кейт. Тя ще бъде отключена. Той трябва да остави парите на задната седалка и да се отдалечи с беемвето, без да се обръща. Ако го следва друга кола или има признак за координация с някой друг, или каквото и да е необичайно поведение, Кейт ще умре.
— Те имат номера на мобилния ти телефон, така ли? — попита Ричър.
— Кейт ще им го даде.
— Аз ще отида — предложи Грегъри. — Ако искаш.
— Не — отвърна Лейн. — Предпочитам да останеш.
— Аз ще го направя — обади се Бърк. Чернокожият войник.
— Благодаря — кимна Лейн.
— А после какво? — попита Ричър. — Как ще я върнат?
— След като преброят парите, ще се обадят пак — обясни Лейн.
— На мобилния или тук?
— Тук — отвърна Лейн. — Ще им отнеме известно време. Не е лесно да преброиш голяма сума в брой. За мен е лесно, защото парите вече са на пачки, запечатани и надписани. Но те няма да ги вземат на доверие. Ще трябва да проверят банкнотите и да ги преброят на ръка.
Ричър кимна. Досега не се беше замислял за този проблем. Ако парите бяха на банкноти по сто долара, щяха да получат четирийсет и пет хиляди банкноти. Ако можеха да броят по сто банкноти всяка минута, броенето щеше да продължи четиристотин и петдесет минути, тоест седем часа и половина. Значи може би шест часа за шофиране и седем часа и половина за броене.
— Защо ще използват точно ягуара? — попита Лейн.
— За да те дразнят — отвърна Ричър. — Да ти напомнят.
Лейн кимна.
— В кабинета ми — нареди той. — Бърк и Ричър.
Когато влязоха в кабинета, Лейн извади малък сребърен самсунг от зарядното устройство и го подаде на Бърк. После изчезна, може би в спалнята си.
— Отиде да брои парите — каза Бърк.
Ричър кимна и се загледа в снимките на бюрото. Две красиви жени, еднакво зашеметяващи, приблизително на една и съща възраст, но иначе съвсем различни. Ан Лейн беше руса и синеока и някак си приличаше на дете на шейсетте, макар че сигурно бе родена доста след края на това десетилетие. Имаше дълга права коса, сресана на път — като певица, модел или актриса. Очите й бяха чисти и доверчиви, а усмивката — изпълнена с невинност. Дете на цветята, въпреки че по времето, когато си е купила първата плоча, сигурно вече са слушали хаус, хип-хоп или асид джаз. Кейт Лейн беше по-скоро дете на осемдесетте или деветдесетте. По-фина, по-светска и изтънчена.
— От Ан няма деца, нали? — попита Ричър.
— Не — отвърна Бърк. — И слава богу.
Значи може би майчинството беше причина за тази разлика. Кейт се отличаваше с някаква солидност и тежест — не във физически, а в духовен смисъл. Ако някой мъж трябваше да избере с коя от двете да прекара нощта, сигурно щеше да предпочете Ан. Но ако трябваше да отиде някъде с нея за една седмица, сигурно щеше да предпочете Кейт.
