По трудния начин

Млад, помисли си Ричър. Или поне не е стар. Всички шумове в гласа бяха причинени от електронното устройство, а не от ефектите на възрастта.

Освен това не е едър, предположи той. Гръмовният бас беше изкуствен. В гласа имаше бързина и лекота. Значи нямаше голям гръден кош.

Или пък е дебел. Имаше дебели хора, които говорят пискливо.

— Колко още остава? — попита Бърк.

— Бензинът ли свършва?

— Не.

— Тогава защо питаш?

Дишането се върна — бавно и равномерно.

Още сме далеч, помисли си Ричър.

— Карам по Двайсет и четвърта улица — обади се Бърк.

— Продължавай.

Връщаме се в Гринич Вилидж, помисли си Ричър.

Колата вече се движеше по-бързо. Повечето от левите завои към Уест Вилидж бяха забранени, така че имаше по-малко светофари. Освен това повечето коли отиваха на север, а не на юг. В сравнение с другите улици тук се караше по-лесно. Ричър надигна глава и успя да погледне през страничното задно стъкло. Видя как залязващото слънце се отразява в прозорците на сградите, покрай които минаваха. Сградите прелитаха покрай тях като шеметен калейдоскоп.

— Къде си сега? — попита гласът.

— Близо до „Пери“ — отвърна Бърк.

— Продължавай. Но бъди готов.

Приближаваме се, помисли си Ричър. Хаустън Стрийт? Дали ще завием по „Хаустън“?

А после се сети: „Бъди готов?“ Това е военна терминология. Но дали само военните казват така? Дали този също е бивш военен? Или не е? Може би е цивилен? Може би просто си играе на военен?

— Мортън Стрийт — обади се Бърк.

— След три пресечки завий наляво — нареди гласът. — По Хаустън Стрийт.

Познава Ню Йорк, помисли си Ричър. Знае, че Хаустън Стрийт се намира на три пресечки на юг от „Мортън“ и че името на улицата не се произнася като града Хюстън, въпреки че се пише по същия начин.

— Готово — каза Бърк.

Ричър усети как колата забавя ход и спира. Почака малко, като помръдваше с по няколко сантиметра напред. После изведнъж ускори, за да хване светофара. Ричър се блъсна в задната седалка.

— Завих на изток по „Хаустън“ — обяви Бърк.

— Продължавай — каза гласът.

Движението по „Хаустън“ беше натоварено. Улицата беше с павирана настилка, имаше много знаци „Стоп“, дупки и светофари. Ричър прожектираше маршрута в главата си. Уошингтън Стрийт, „Гринич“, „Хъдсън“. После „Варик“, на която беше излязъл от метрото за безплодното си дежурство тази сутрин. Колата подскачаше по лежащите полицаи и се друсаше в дупките.

— Приближавам Шесто Авеню — обяви Бърк.

— Завий по него — нареди гласът.

Бърк зави наляво. Ричър отново надигна глава и видя апартаментите над новото си любимо кафене.

— Сега мини в дясната лента — каза гласът.

Бърк силно натисна спирачката, Ричър се люшна и се блъсна в предната седалка. Чу как щрака сигналът на мигача. Колата подскочи надясно. После забави скорост.

— Ще видиш целта отдясно — продължи гласът. — Зеленият ягуар. От първия ден. Точно по средата на пресечката. Вдясно.

— Вече го виждам — каза Бърк.

Същото място? — помисли си Ричър. Колата е паркирана до същия проклет пожарен кран?

— Спри и направи прехвърлянето — каза гласът.

Ричър усети как Бърк премести лоста на скоростите на положение за паркиране и чу щракането на аварийните светлини. После вратата на Бърк се отвори и в колата нахлуха шумове. От улицата зад него се чуваха клаксони. Незабавно се образува задръстване. Десет секунди по-късно вратата откъм главата на Ричър се отвори широко. Бърк не погледна надолу. Просто се наведе вътре и хвана чантата. Ричър се обърна на другата страна и погледна ягуара от долу на горе. Видя тъмнозелена боя. После вратата се затръшна пред лицето му. Той чу как вратата на ягуара се отваря. След това чу как се затваря. Чу и слабо хидравлично щракване някъде отвън. Десет секунди по-късно Бърк се върна на мястото си. Малко се беше задъхал.

— Прехвърлянето е завършено — каза той. — Парите са в ягуара.

— Довиждане — каза кошмарният глас.

Връзката прекъсна. В колата се възцари тишина. Дълбока и абсолютна.

— Тръгвай — каза Ричър. — Завий надясно по „Блийкър“.

Бърк потегли, без да изключва аварийните светлини.

Хвана светофара и профуча през пешеходната пътека. Ускори в продължение на двайсет метра, после натисна спирачките. Ричър опипа вратата над главата си, за да я отвори, и изпълзя навън. Изправи се, затръшна вратата, спря за миг и си оправи ризата. После забърза обратно към ъгъла.

16

Ричър спря, докато все още беше на Блийкър Стрийт, мушна ръце дълбоко в джобовете си и пое с по- нормална крачка. Зави наляво по Шесто Авеню като човек, който си отива вкъщи. Може би след тежък работен ден, може би на път към бара за едно питие, преди да се прибере, може би със списък за пазаруване в главата. Просто се сливаше с тълпата, което му се удаваше изненадващо добре предвид факта, че винаги беше поне с една глава по-висок от хората наоколо. Предимството в ръста беше нож с две остриета, когато ставаше дума за наблюдение. От една страна, теоретично то го правеше по-забележим. От друга обаче, така виждаше по-надалеч от средностатистическия човек. Проста тригонометрия. Ричър закрачи по средата на тротоара, като гледаше право пред себе си, и закова зеления ягуар в периферното си зрение. Провери вляво. Нищо. Провери вдясно, над покрива на ягуара.

И видя един човек на два метра от вратата на шофьора. Беше същият, когото беше видял още първата вечер. Ричър изобщо не се съмняваше. Същото телосложение, същата поза, същите движения, същите дрехи. Бял, малко почернял от слънцето, слаб, с остри черти, гладко избръснат, със стисната челюст, не се усмихваше, може би на четирийсет години. Спокоен, съсредоточен, уверен. Бърз и ловък, докато преминаваше между колите. Оставаха му само две крачки, преди да стигне до колата. Плавни, пестеливи движения. Човекът отвори вратата, седна в колата, запали двигателя, сложи си колана и хвърли дълъг поглед през рамо към останалите автомобили. После плавно се вмъкна в потока от движещи се коли и пое на север. Ричър продължи да крачи на юг, но обърна глава, за да го проследи. Човекът бързо се изгуби от поглед.

Шест секунди, откакто го беше забелязал. Може би по-малко.

И какво?

Най-обикновен бял мъж, среден на ръст и килограми, облечен като всички останали хора в града, които не бяха на работа. Дънки, тениска, кецове, бейзболна шапка. Може би на четирийсет години. Незабележителен във всяко отношение. Описание ли? Нямаше какво да се добави към това: най-обикновен човек.

Ричър хвърли поглед на юг към движението. Не видя свободни таксита. Нито едно. Така че той отново зави и леко се затича към ъгъла на Блийкър Стрийт, за да види дали Бърк не го е изчакал. Нямаше го. Така