че Ричър тръгна пеш. Беше твърде изнервен, за да се качва на метрото. Имаше нужда от движение. Почти се затича на север по Шесто Авеню, бърз и яростен, а хората се отместваха от пътя му, все едно беше радиоактивен.
Двайсет минути и двайсет пресечки по-късно Ричър забеляза един магазин на „Стейпълс“ на отсрещния тротоар. Червено-бели табели. Витрини, които преливаха от канцеларски материали. Ричър се промуши между колите и пресече улицата, за да го разгледа. Не знаеше в кой клон от веригата е отишла Кейт Лейн, когато я беше возил Картър Грум, но предположи, че във всички магазини се продава едно и също. Влезе вътре и подмина мястото, където бяха наредени количките за пазаруване. Зад тях отляво бяха касите. Отдясно имаше копирен център с няколко мощни копирни машини. Пред него се простираха двайсетина тесни коридора с щандове от двете страни, високи до тавана. Бяха отрупани със страховито количество материали. Ричър започна от предния ляв ъгъл и прекоси целия магазин на зигзаг, докато не стигна до края на последния коридор от дясната страна. Най-голямото нещо, което видя, беше едно бюро. За титлата на най-малкото се състезаваха едно кабарче и един кламер, зависи дали ги сравняваше по големина или по тежест. Видя хартия, компютри, принтери, тонер касети, химикалки, моливи, пликове, папки, пластмасови кутии и тиксо. Видя и неща, каквито никога не беше виждал по-рано. Софтуерни програми за проектиране на къщи и за попълване на данъчни декларации. Принтери за отпечатване на етикети. Мобилни телефони, които можеха да снимат видеоклипове и да изпращат електронна поща.
Ричър се върна до изхода на магазина без абсолютно никаква представа какво е търсела Кейт Лейн в него.
Объркан, той застана пред една включена копирна машина и я загледа. Беше голяма като сушилня в обществена пералня и плюеше копията толкова бързо и енергично, че се поклащаше. Без съмнение някой клиент щеше да се бръкне доста дълбоко. Над машината имаше табела, от която ставаше ясно, че копирните услуги струват между два и четири цента на страница, в зависимост от качеството на хартията и избора между черно-бял и цветен печат. Можеха да се натрупат доста пари. Срещу магазина имаше витрина с тонер касети за мастиленоструен принтер. Те също бяха скъпички. Ричър нямаше представа какво представляват. Или дори за какво служат. А най-малко пък защо струват толкова много. Той се промуши покрай опашката на една каса и излезе на улицата.
След още двайсет минути и двайсет пресечки Ричър спря в Брайън Парк, за да си купи хотдог от един щанд на тротоара. След още двайсет минути и двайсет пресечки спря в Сентръл Парк, за да си купи бутилка минерална вода от друг щанд на тротоара. Двайсет пресечки по на север все още не беше излязъл от Сентръл Парк. Стоеше точно срещу Дакота Билдинг, под едно дърво, и не смееше да помръдне. А срещу него стоеше Ан Лейн — мъртвата Ан Лейн, първата съпруга на Едуард Лейн.
17
Първото нещо, което направи Ан Лейн, беше да каже на Ричър, че греши.
— Виждали сте снимката й у Лейн — каза тя.
Ричър кимна.
— Двете много си приличаме — каза тя.
Той отново кимна.
— Ан ми беше сестра — обясни тя.
— Съжалявам — отвърна Ричър. — Съжалявам, че ви зяпнах така. И съжалявам за загубата ви.
— Благодаря ви — каза жената.
— Близначки ли бяхте?
— Аз съм с шест години по-малка — отвърна тя. — Така че точно в момента съм на възрастта на Ан по времето, когато е правена снимката. Нещо като виртуална близначка.
— Изглеждате точно като нея.
— Полагам усилия да е така — отвърна жената.
— Приликата е поразителна.
— Полагам много сериозни усилия — отвърна тя.
— Защо?
— Защото така имам чувството, че тя остава жива. Защото не успях да я опазя, когато все още можех да го направя.
— Как можехте да я опазите?
— Трябва да поговорим — отвърна жената. — Казвам се Пати Джоузеф.
— Джак Ричър.
— Ела с мен — предложи жената. — Трябва да се отдалечим. Не бива да оставаме толкова близо до Дакота Билдинг.
Тя го поведе на юг през парка, към изхода на 66-а улица. Прекосиха на отсрещния тротоар. После отново тръгнаха на север и влязоха във фоайето на една сграда на „Сентръл Парк Уест“ 115.
— Добре дошъл в „Маджестик“ — каза Пати Джоузеф. — Най-доброто място, на което съм живяла. Само почакай да видиш къде е моят апартамент.
Ричър го видя след пет минути, един коридор, един асансьор и още един коридор. Апартаментът на Пати Джоузеф беше на седмия етаж на „Маджестик“, от северната страна на сградата. Прозорецът на дневната гледаше към 72-ра улица, точно към входа на Дакота Билдинг. Пред прозореца беше поставен стол, все едно первазът беше бюро. На перваза имаше бележник. И химикалка. И фотоапарат „Никон“ с дългофокусен обектив, както и бинокъл „Лайка“ 10х42.
— С какво се занимаваш тук? — попита Ричър.
— Първо ти ми кажи какво правиш там — отвърна Пати.
— Май нямам право.
— За Лейн ли работиш?
— Не.
Пати Джоузеф се усмихна.
— Знаех си. Казах и на Бруър, че не си от тях. Не приличаш на тях. Не си бил в специалните части, нали?
— Откъде знаеш?
— Прекалено си едър. Нямаше да издържиш на първоначалното обучение. Едрите мъже винаги отпадат.
— Бях военен полицай.
— От армията ли познаваш Лейн?
— Не.
Пати Джоузеф отново се усмихна.
— И аз така си помислих. Иначе нямаше да дойдеш тук.
— Кой е този Бруър?
— От полицейското управление на Ню Йорк.
Тя махна към бележника, химикалката, фотоапарата и бинокъла. Широк жест, с който обхвана всичките.
— Занимавам се с това вместо него.
— Наблюдаваш Лейн и служителите му? За ченгетата?
— Най-вече за себе си. Но им докладвам.
— Защо?
— Защото надеждата умира последна.
— Надежда за какво?
— Че той рано или късно ще се подхлъзне и ще го пипна.
Ричър пристъпи към прозореца и хвърли поглед на бележника. Беше изписан с прегледен почерк. Последната бележка гласеше: „20:14 ч. Бърк се връща сам, без чанта, в черно беемве и влиза в ДБ.“
